Заложници

Двайсет и три 8 часа до Сидни Мина

Сред пасажерите настава оживление, когато Ческа влиза в кабината с мен. Все едно шефът е влязъл в офиса при служителите си. Чувам я да казва: Здравейте, надявам се да се наслаждавате на полета и условията са добри, така че може да стигнем по-бързо. Вината ми натежава още повече. Спирам се, за да мога да се размина с един пасажер. Ческа прави същото. За момент стоим една до друга и виждам лицето ѝ с периферното си зрение. Тя е по-възрастна от мен, но все още е млада, с високи скули, подстригана тъмна коса и голям бретон, който пада над очите ѝ.

Пасажерът се разминава с нас и аз улавям миризмата на пот, безпокойство и прекалено дългото стоене на едно място. Това е мъжът от Близкия изток на място 6J. Той се хваща за облегалката на всяка седалка, докато върви по пътеката, все едно се качва по стълби. Не реагира на поздрава на Ческа, а бърза да мине през завесата. Пулсът ми се ускорява. Това ли е похитителят? Той влиза в кухнята. Искам да го последвам, но вече сме до място 4H, където Финли гледа филм на „Пиксар“. Детето си сваля слушалките.

— Оправи ли ги?

Обърквам се за момент, след което си спомням оплетените слушалки в джоба си. Те са като останка от едно друго време, в което си вършех работата, летяхме към Сидни и никой не заплашваше дъщеря ми.

— Ще го направя, обещавам. Просто трябваше… — Млъквам и се сещам за всеки път, в който София е искала да направя нещо, а аз съм започвала оправданията си по същия начин. Просто трябваше да се обадя до работа… Просто трябваше да довърша това. Добре, ще си играя с теб, но първо трябва да направя нещо друго. Защо просто не казвах „да“?

— Чувам, че си искал да станеш пилот? — Ческа кляка до мястото на Финли, който, видимо объркан, се опулва насреща ѝ, а майка му до него, която вече е будна, си сваля слушалките. Махам се, преди лъжата ми да бъде разкрита, и ако смятам да следвам инструкциите — правя го, да, заради София, — трябва да действам сега. Бученето в ушите ми се смесва с шума от самолета и се превръща в нещо непоносимо, което притиска черепа ми и заплашва да го сцепи. Дърпам завесата между кабината и кухнята и едва не извиквам, когато се сблъсквам с мъжа от Близкия изток, насочил се към мястото си. Той изглежда също толкова изплашен, колкото мен, измърморва някакво извинение и продължава от седалка на седалка похода си към крайната цел.

Джейми Крофърд и съпругата му са се върнали на местата си, а семейство Талбът и бебето Лаклан са заспали. Не виждам журналиста Дерек Треспас, нито Джейсън Поук, и макар да извивам врат, за да огледам местата отзад, не мога да преценя дали са празни, или пасажерите на тях са легнали. Кой липсва? Кой е похитителят?

Ческа се изправя. Все още говори с момчето и майка му. Чудя се какво ли ѝ казват, дали вече е разбрала, че я излъгах, и дали не се пита защо съм го направила. В следващите няколко минути — вероятно в следващите няколко секунди — тя ще каже: По-добре да се връщам и наслаждавайте се на полета. Може би ще покани Финли да посети пилотската кабина, когато се приземим, да седне на мястото на капитана и да си сложи шапката ѝ. Момчето няма да има търпение да го стори и ще мисли за всички хора, на които после ще покаже снимката си. Може дори наистина да поиска да стане пилот, да започне да мечтае за летене над облаците, за носене на униформа и за всички летища, които ще посети в Калифорния, Хонконг и къде ли не. Поне аз си мечтаех за такива неща.

Очите ми се напълват със сълзи от вината. Те потичат по бузите ми — горещи и необуздани. Поглеждам ключалката на тоалетната до пилотската кабина с надеждата да е празна, всичко това да е просто една ужасна грешка. Надявам се да е просто обучение или дори постановка за YouTube. Предпочитам да ме уволнят, да ме оклеветят и да ме обвинят, че съм предпочела да спася живота на дъщеря си, вместо стотици други. Съгласна съм на всичко, стига това да не е истинско.

На ключалката пише „ЗАЕТО“.

Отивам до вратата. Движа се неестествено, приличам на графиката на компютърна игра. Всеки мускул е напрегнат, все едно очаквам да бъда простреляна. На сантиметри съм от човека вътре. Опитвам се да си представя какво прави, какво си мисли. Дали има оръжие? Експлозиви? По гърба ми потичат капки пот и ризата ми залепва за гърба ми, когато се обръщам.

Въвеждам кода на вратата на пилотската кабина и навеждам глава, защото съм сигурна, че всичко е изписано на лицето ми. Чувам бипкането, което я отключва, и в същото време се разнася изщракване зад мен. Тоалетната е отключена.

Усещам тежестта на нечий поглед на врата си, но се боря да запазя неутрално изражение, когато отварям вратата на пилотската кабина. Майк не се обръща, защото решава кръстословица. Майк може да е баща, брат, съпруг. Майк се ръкува с целия екипаж за пред камерите.

Майк, който вероятно няма да преживее следващите няколко минути.

Заставам на една страна. Представям си лицето на София в главата си, докато извършвам най-ужасното престъпление в живота си. Майк се обръща. Усмивката му се изпарява още преди да се е оформила напълно, а чертите на лицето му изразяват първо объркване, а после ужас, когато поглежда от мен към мъжа без обноски, онзи с острите черти на лицето, който играеше на компютърна игра. Вратата се затваря и за момент само трима души на света знаят, че полет 79 е похитен.

Последвах инструкциите от писмото.

Съпругът ми и дъщеря ми са в безопасност.

Всички на този самолет са в опасност.