Заложници

Четирисет и четири 6:00 часът Адам

Огънят пращи над главите ни като стъпки върху килим от сухи листа. Потта избива по дланите, гърба и челото ми.

— Тате? — София ме поглежда със смесица от любопитство и притеснение и ме кара да стисна устни в някакво подобие на утеха. Нещо пропада в къщата. Портмантото? Някоя картина? В коридора има мокет и дебели завеси на вратата, за да пазят от течение. Закачили сме твърде много връхни дрехи на твърде малко закачалки. Това изобилие горе предлага пир за огъня. — Тате, какво има?

Виждал съм подобни пожари и преди. Пожари, възпламенени от газ, бензин или напоени с мазнина парцали. Виждал съм коли да горят, докато не остане само металният им скелет, приличащ на костите на голямо животно, от които лешоядите са свалили месото. Виждал съм високи жилищни блокове да горят упорито, въпреки усилията на пожарникарите да загасят пламъците, и съм стоял в моргата след палеж, без да мога да откъсна очи от тялото на дете, хванато в капан на най-горния етаж. Няма нужда да видя пожара, за да знам какво се случва.

Подбирам много внимателно думите си.

— Мисля, че горе е запален огън. — Мисля. Сякаш изпитвам някакви съмнения. Огън. Като онзи в дневната с неговите светещи метални въглени или лагерния огън в двора, на който печем маршмелоу. Просто огън, това е всичко. Няма за какво да се тревожиш. Горе. Само на едно стълбище разстояние.

Чувам настоятелното бип-бип-бип на противопожарната аларма и си представям качилата се на стол Мина, която се опитва да я спре с дървена лъжица. Отново изгорих проклетите филийки. Поне знаем, че алармата работи.

— Трябва да тръгваме! — София ме дърпа за ръкава.

— Да. — Няма връзка между думите и мислите ми и имам чувството, че някой друг говори вместо мен. Налага се да запазя спокойствие. Заради София и защото ако не съм спокоен, никога няма да се измъкнем оттук.

Огънят ще залази по стълбите нагоре. Пламъците ще подпалят мокета, като ще започнат от първото стъпало и ще продължат нататък. Ще погълнат парапета и рамките на вратите. След това ще пропълзят като змии в празните стаи, ще се разбушуват и ще изпълнят пространството със силна топлина, от която стените ще почернеят и завесите ще се подпалят. Разделяй и владей.

— Тате!

Пращенето на огъня преминава в тътен. Диванът, закупен от втора употреба, възглавниците, които Мина слага на пода, за да се облегне на тях, докато гледа телевизия, и кутиите „Лего“ ще се стопят и ще се превръщат в една обща цветна маса. Кухненската маса, столовете, семейният календар с колона за всеки от нас.

— Тате! — София сграбчва лицето ми с две ръце и аз се стряскам, все едно ме е зашлевила. Трябва да се махнем оттук.

Не огънят ще ни убие, а димът. Той вече се прокрадва под вратата. Точно сега се издига към тавана и за известно време ще е възможно да пропълзим през кухнята с наведени към пода лица… но скоро ще има повече дим, отколкото въздух, и тогава ще стигне до мазето.

— Ще те измъкна оттук — обещавам ѝ аз.

— Ами ти?

— Ще намериш помощ и те ще дойдат да ме освободят. — Изричам думите с увереност, която не изпитвам.

София си поема дълбоко въздух.

— Ще почукам на вратата на леля Мо. Тя ще се обади на девет-девет-девет, пожарникарите ще дойдат и…

— Не — прекъсвам я и се опитвам да измисля друг вариант. Представям си дъщеря си как чука на вратата, докато Мо спи, а къщата ни гори.

— Мислиш ли, че е прекалено изолирано? — попита ме Мина, когато агентът на недвижими имоти ни изпрати информация за къщата.

— Спокойно е — отговорих аз. — Няма съседи, но може да се стигне пеш до кръчмата.

Сега поглеждам ужасената си дъщеря.

— Знаеш къде е полицейският участък, нали?

— Не, не знам…

Отгоре се чува трясък.

— Напротив, знаеш. — София потръпва и този път ѝ го казвам много по-нежно: — Знаеш, миличка. Знаеш къде е. Книжарницата, празният магазин, агентът, който продава къщи. Месарницата, „Сейнсбърис“… — удължавам последната гласна и я изчаквам да поеме щафетата.

— После са магазинът за обувки и магазинът за плодове и зеленчуци. — София не звучи особено уверено и бързам да я похваля.

— Добро момиче! След тях е полицейският участък. Там няма да има човек по това време на нощта, но до вратата е монтиран жълт телефон. Трябва само да вдигнеш слушалката — няма нужда дори да набираш номер. Кажи им, че е станал пожар в къщата ти. Какъв е адресът ни?

— Аз… не знам.

— Знаеш. — Опитвам се да остана спокоен. Вече усещам дима, който горчи на езика ми. — Номер две…

— „Фарм Котиджис“.

— Добро момиче. Кой град?

— Хардлингтън.

— Кажи целия адрес.

— „Фарм Котиджис“, номер две, Хардлингтън.

— Повтори го.

София го прави доста по-уверено от предишния път. Ако се паникьоса и забрави, ще изпратят полицейска кола до участъка, за да се уверят, че е добре. И вероятно ще успеят да ѝ помогнат да си спомни къде живее, а ако не могат… Гърдите ми се свиват. Е, поне един от нас ще бъде в безопасност.

Иска ми се да повторим всичко, но няма време. Трябва да ѝ се доверя.

— Кажи им, че баща ти е хванат в капан тук, и те ще изпратят бързо екип.

— Ще им обясня, че си полицай — заявява съвсем сериозно София и ме кара да се усмихна, въпреки ситуацията, в която се намираме. — Ще им обясня, че си истински полицай и че имаш номер, но не на униформата ти, и той е осем-три-девет.

Поглеждам дъщеря си и се сещам за всеки път, в който е рецитирала различни числа и ми е обяснявала маршрутите и рутината на Мина. Спомням си дребнавата ревност, която ме е изпълвала.

— Знаеш номера ми?

— Ти си сержант 839, работиш в Службата за криминални разследвания и преди караше „Воксхол Астра“ с буркан, но сега имаш синя кола без буркан, която върви като проклет танк.

— София Холбрук, не спираш да ме изумяваш. — Поемам си дълбоко въздух. — Време е да тръгваш, тиквичке. Нали се сещаш как двете с мама играехте на самолети?

Тя кима.

— Успяваше да балансираш изключително добре на краката ѝ… все едно летиш?

Още едно кимане.

— Сега ще направим нещо подобно, а ти ще си много смела, нали?

Очите на дъщеря ми са като езера в мрака. Светлината от улея за въглища само задълбочава сенките около нея.

— Изплашена съм. — Тя си поема въздух и долната ѝ устна потреперва.

— Аз също.

Улеят за въглища е високо — прекалено високо, за да може София да го стигне, като стъпи на раменете ми, докато съм седнал, а тъй като ръцете ми са заключени за металната тръба не мога да стана. Вместо това се извивам, за да легна на пода, и вдигам крака на стената. Спохожда ме неочакван и болезнен спомен как Мина направи точно това една вечер след работа. Гърбът ми ме убива.

Пропълзявам обратно към стената, докато раменете ми не се доближават максимално до нея, а краката ми са вдигнати възможно най-нависоко.

— Готова ли си да играем на самолети?

— Д-да.

Свивам крака до гърдите си, като държа ходилата си в хоризонтално положение.

— Можеш ли да коленичиш на краката ми? Точно така… не се притеснявай, че ще ме нараниш.

София се покатерва по мен, като смазва лицето ми по пътя си и държи Слончо в едната си ръка. Димът засяда на гърлото ми и давам всичко от себе си, за да не катапултирам дъщеря си нагоре.

— Готова ли си? Ще полетим!

Съвсем бавно изпъвам крака, а мускулите на бедрата ми изгарят от неестественото движение. София се е хванала за глезените ми и едва я предпазвам да не падне, когато залита на една страна.

Заключвам колене.

— Можеш ли да станеш? — Не виждам отвора на улея за въглища, но ми е ясно, че не сме достатъчно високо. Все още не.

— Много е нестабилно!

— Трябва да се изправиш, миличка. Моля те, опитай.

За миг ми се струва, че няма да го направи, че не може да го направи. Смятам, че всичко е изгубено, че ще я сваля и ще останем тук — ще умрем тук — в тази бетонна гробница.

Ала я усещам да се раздвижва. Бавно. Внимателно. Малкият ѝ крак стъпва на моя. Постига равновесие, след което стъпва и на другия ми крак. Пръстите на краката ми се стягат около пантофите ѝ, сякаш така ще ѝ попреча да падне.

— Виждаш ли тунела?

— Точно до главата ми е.

Отново си поема дълбоко въздух.

— Успяхме, миличка, просто трябва да пропълзиш навън и да намериш помощ. — Улеят не е много дълъг. Ако стъпи в отвора, може да протегне ръце в шахтата и да…

Тя е на пет години.

Какво правя?

Нямам избор. Ако остане тук, ще умре. Навън е студено и е натрупал сняг, а София е по пижама и пантофи. Тя е вървяла до училище всеки ден през целия срок, познава до болка всеки завой и всеки магазин, но дали може да се справи сама? В мрака?

Дори да не успее, поне ще е далеч от пожара. И дима. Ще е в безопасност.

Тежестта върху краката ми олеква, когато дъщеря ми вкарва първо единия, а после и другия си крак в улея. Тя излиза навън и за момент спира светлината.

— Не бягай! — провиквам се след нея. — Ще паднеш!

Може би ще успее да доведе помощ навреме. Или няма да успее.

Това е хазартна игра с най-големия залог в живота ми.