Казвам се Мелани Потс и съм на полет 79, за да уважа паметта на брат си.
Стюардесите и стюардите покриха мъртвото тяло с одеяло. Не знам какво съм очаквала да направят с него — къде съм смятала, че ще го отнесат, — но определено не беше това. Всички останали продължават да ядат, да пият и да гледат филми с мъртвец, който е само на няколко метра от тях. Сюрреалистично е.
Единственият друг труп, който съм виждала, принадлежеше на брат ми. Не желаех да го виждам, но исках да се сбогуваме. Изпитах облекчение, когато си тръгнах. Онова, което казват, е истина, че тялото остава празно. То е просто съд за личността, която го е обитавала. Ако човек мисли по този начин, то тогава не е странно да остави труп в бизнес класа.
Брат ми беше убит от полицията. Вероятно докладите твърдят друго, но ви уверявам, че е така. Били са шестима — всеки от тях по-едър от малкия ми брат. Чули са акцента му, направили са си изводи и са видели, каквото са искали да видят.
— Наложи се да използваме техники за задържане — обясни единият от полицаите в съда, — тъй като субектът стана много буен.
Вие нямаше ли да сте буйни, ако шестима полицаи ви се нахвърлят? Нямаше ли да удряте, да ритате и да хапете, за да се опитате да се освободите? Това е било всичко, което е направил малкият ми брат, а те са го притиснали в земята, докато не са го задушили. Наричат го позиционна асфикция.
Аз го наричам убийство.
Много обичат да говорят за изкореняване на корумпираните полицаи, на жестоките, на злобните. От време на време изваждат на бял свят някой от тях, за да могат всички да го видят, след което се дистанцират от него и обясняват как те не са такива. Ала ако някой се зарови под повърхността, ще открие стотици оплаквания от полицейско насилие и хиляди срещу грубо поведение, расизъм, предразсъдъци. Законът е на тяхна страна, защото те са законът, защото сред масоните е пълно със съдии, магистрати и властни хора, и едно ръкуване е достатъчно, за да заличи неудобството, създадено от един обикновен младеж, попаднал на грешното място в грешното време.
Как ми се отрази случилото се? В началото не бях на себе си. Толкова дълго обмислях самоубийство, че това се бе превърнало в нормалното ми състояние. Ще бъда честна, имаше дни, в които не можех да стана от леглото, или пък ако успеех да изляза навън, се озовавах на някой мост над магистрала, поглеждах камионите долу и си казвах: „Просто го направи. Сложи край на всичко.“
Не го направих. Защото тогава щяха да са убили двама души и всичко щеше да е за нищо. Какъв щеше да е моят завет, каква следа щях да оставя след себе си? Щях да съм безлична — невидима дори — също като брат ми приживе. И в съда. Научих едно нещо от случилото се — трябва да цениш всеки един ден.
Започнах да надигам глас. Писах на народния ни представител, качвах видеа в YouTube. Срещнах се с други семейства, чиито близки са били убити от полицията, от надзиратели в затвори или от нехайни медицински сестри в болници, чиито шефове се интересуваха само от приходите си. Говорех от името на всички нас.
От цялата страна заваляха покани. Застъпнически групи, организация „Женски институти“, училища и благотворителни дружества, които искаха да се учат и да помагат. Получих покани също от властимащите — от полицията и съветници, чиято работа беше да ни учат на толерантност — и преглъщах гнева си достатъчно дълго, за да предам посланието си и да взема парите, които щяха да ми позволят да говоря безплатно някъде другаде.
Хората ми плащаха, за да говоря в чужбина. Три години след смъртта на брат ми слязох от първа класа на самолет, който пътуваше за Вашингтон, и потиснах сълзите си. Гласът ми беше чут — саможертвата на брат ми не бе напразна. Радвах се — много при това, — че не скочих от онзи мост.
Жива можех да предложа много повече на света.