Заложници

Шестнайсет Пасажер 4 °C

Казвам се Ел Сайкс и да се кача на полет 79 беше последното „майната ви“ към родителите ми.

Явих се на четиринайсет държавни изпита. По всички задължителни предмети плюс математика, биология, химия, физика, латински, мандарин и общи науки. „Моята малка дъщеря гений“, казваше ми мама, макар че тази година се бях издължила и вече виждах горната част на главата ѝ, когато я прегърнех.

— Очакваме да завърши с пълен отличен — казваше татко на хората, а аз завъртах очи и излизах от стаята. Не исках да слушам любезните им похвали. Стомахът ми се свиваше и съдържанието му тръгваше нагоре като асансьор. Налагаше се да пия портокалов сок на големи глътки, за да се отпусне. Понякога продължавах да ги чувам — математика, висша математика и физика на най-високо равнище — и съдържанието на стомаха ми продължаваше своя ход нагоре. „Ще е жалко, ако се откаже от мандарина, тъй като е единствената в нейния випуск, която го изучава… а и латинският винаги може да влезе в употреба.“ Асансьорът стигаше до гърлото ми. Навеждах се над мивката, а устата ми заработваше като риба на кука.

Бяхме шестима в така наречената от училището група за надарени и талантливи — четири момчета и две момичета. Момчетата страняха от нас, разбира се, и това ме принуждаваше да дружа със Сали, която носеше чорапи до коленете и не беше привърженичка на дезодорантите против изпотяване. Не че не я харесвах, просто нямахме нищо общо, освен да сме с най-добри оценки на всеки изпит. Сали предпочиташе да решава задачи по време на обяд, а аз исках да пуша цигари зад училището с приятели, които нямаха нищо против, че съм умна, защото правех кръгчета от цигарения дим и знаех откъде да се снабдя с трева.

В интерес на истината не бях умна. Или поне не бях умна като Сали. Нямах висок коефициент на интелигентност, не бях естествен гений от онези, които отиваха да учат в университет на тринайсет години. Просто имах добра памет, мислех бързо и учех здраво. Колкото повече учех, толкова по-добри резултати имах, а колкото по-добри резултати имах, толкова повече се очакваше от мен и получавах още по-добри резултати. Учех ли, учех, докато не излязоха резултатите от държавните изпити — четиринайсет шестици. Това не ме накара да изпадна в еуфория или да изпитам облекчение, а напротив — стомахът ми отново се сви.

— Кеймбридж ти е в кърпа вързан — ухили се баща ми, докато караше към вкъщи. Облегнах се на седалката, обърнах глава на една страна и затворих очи. Светлината отвън проникваше през клепачите ми. Навремето не бяха приели татко в Кеймбридж и той носеше това бреме на плещите си като чувал с картофи. Планирах да уча медицина там, откакто се помнех. Казвам „аз“, макар че можете да се сетите чия идея беше това. Не че имах нещо против — все пак трябваше да уча някъде, а и защо да не станех лекарка, — но понякога се чудех какво ще стане, ако просто се обърна и кажа: „Знаете ли какво, искам да отида да уча в школа по актьорско майсторство“ или „Реших да се съсредоточа върху физическото възпитание“. Всъщност това ми се струваше доста добро. Спорт в Лъфбъроу.

Между другото, не излязох в лятна ваканция, преди да видим какви ще са резултатите от изпитите. Всяка сутрин имах частни уроци и пишех домашни всеки следобед. „Така ще си подготвена за септември.“ Родителите ми не бяха богати, така че уроците бяха огромна жертва от тяхна страна, но зрънцето на недоволството беше започнало да набъбва. Те не ме попитаха: Искаш ли частни уроци? Искаш ли да учиш мандарин? Имаш ли нещо против да се явиш на шест изпита, вместо на три? Всичко това ми се представяше при свършен факт, родителите ми щяха да се пръснат от гордост и вълнение от всяка нова възможност, която ми осигуряваха.

— Господин Франклин каза, че можеш да ходиш на училище всяка събота сутринта — съобщи ми татко през една есенна сутрин. — Сали също ще ходи. Ще се подготвяте за интервюто. — Господин Франклин беше директорът на нашето училище и въпреки всички опити и отлични оценки, все още не беше успял да прати свой ученик в Оксфорд или Кеймбридж.

— Чудесно. — Зачудих се дали е възможно да умреш от умствено изтощение и дали образуващото се в главата ми напрежение, което приличаше на електрическа буря, беше истинско или психосоматично. Замислих се за следващите две години обучение[8] и за лятото, преди да вляза в университет, през което със сигурност щях да бъда записана на допълнителни частни уроци, за да се подготвя за първия семестър. Представях си как главата ми се пропуква и чупи на части, а едно-единствено парче знание крепи всички останали.

Майната. Му. На. Всичко. Това.

Не можех повече.

— Ще си почина една година.

Родителите ми първо се спогледаха, а после насочиха цялото си внимание в мен.

— Не мисля, че това е добра идея — каза мама. — Кеймбридж е много взискателен университет и няма да те приемат, ако им се стори, че не си достатъчно отдадена.

— Предполагам, че ако се занимаваш с нещо подходящо… — татко мислеше на глас. — Може би доброволческа работа в някоя полева болница? Ще говоря с…

— Не! — отговорът ми беше по-остър, отколкото исках. Поех си глътка въздух. — Искам аз да реша какво да е. Искам нормална свободна година. Да спя в общежития. Да пътувам. Да се срещам с хора. Да чета книги, които не са в учебната програма. Искам… — За мой ужас гласът ми ме предаде. — Искам да съм нормална.

Казаха ми, че ще си помислят, но аз вече бях взела своето решение. Нуждаех се от почивка. Исках да се напия, да спя с момичета, да вземам наркотици, да ходя по клубове… Исках да правя всичко, което приятелите ми щяха да правят през следващите две години, докато майка ми пръскаше етерични масла в стаята ми, за да ми помогне да укрепя знанията си по време на сън.

Реших, че първо ще взема изпитите в дванайсети клас, след което ще се кача на самолет и ще отида колкото се може по-далеч от родителите си. Исках да преживея нещо, което да запомня за цял живот.

Исках да живея.