Заложници

Двайсет и осем Пасажер 1G

Предпочитам да работя без чужда помощ, това ми е правило. Така рискът (някой да се изпусне или да ме предаде) е по-малък и се избягват безкрайните дискусии, при които се говори много, но не се действа.

Някои задачи обаче са прекалено големи за сам човек.

През годините се озовах в положение да ръководя група климатични активисти, към която се присъединих след като получих просветление. Тя разполага с енергията и силата на политическо движение, но без йерархията и ограничителната конституция и въпреки че сме малко, браним пламенно планетата. Внимателно подбирах новите членове — не исках несериозни хора, отцепници и вълци единаци. Исках екипни играчи. Последователи, а не лидери.

Бавно създавах стадото си.

Медиите несправедливо лепват етикети на природозащитниците. Представят ни с расти, с бради, с боси крака и с мръсни ръце. Казват, че живеем на помощи в гората и прегръщаме дърветата. Подиграват ни се и по този начин елегантно влияят на обществото, което също си прави шеги с нас. Ако природозащитниците са шега, то тогава екологията също е такава.

Сред членовете ни има представители на всички прослойки.

Една от първите, които вербувах, беше домакиня. Тогава бях администратор на група във фейсбук, която се казваше „Домашни хитрини“. Съдържанието ѝ отдавна се пренасочи към призиви за избягване на употребата на пластмасови изделия. Започнах да качвам и повече снимки на животни, за да видя каква е нагласата към тях. Скоро смятам да променя името на групата на „Действия за климата“ и да я слея с основната. По този начин ще изградя общество от повече от сто хиляди души по целия свят.

Гласовете ни не се чуват, когато сме сами, но заедно можем да вдигнем много шум.

Една жена публикува плачещ емотикон под снимката на гладуваща бяла мечка.

Появиха се още коментари под нейния.

Тя споменаваше често съпруга си, който, очевидно, обичаше нещата да се правят по точно определен начин. Това не изключваше нея.

Публикациите ѝ рядко се открояваха — в групата пишеха три хиляди от членовете ѝ и темите бяха най-различни, — но когато четеш внимателно като мен, започваш да виждаш много по-ясно картината.

На профилната снимка беше красива блондинка с тънка талия. Прегледах снимките ѝ отпреди години и ми се стори, че се е смалила, засенчена от мъжа до нея, който навсякъде я беше прегърнал собственически.

Писах ѝ.

— Здрасти! Благодаря ти, че допринасяш за „Домашни хитрини“! Просто исках да ти кажа, че наистина оценявам публикациите и коментарите ти.

Жената веднага ми отговори.

— Супер, благодаря! Групата е много приятна — не знам какво щях да правя без нея!

— Махна ли мазното от вратовръзката?

— Не.

Отговорът ѝ беше последван от тъжен емотикон с една-единствена сълза, течаща по бузата.

— Ах, добре, написах аз. Бездруго има още безброй вратовръзки!

— Кажи го на съпруга ми…

Започнахме да си пишем почти всеки ден. Придобивах добра представа коя е тази жена и какъв беше бракът ѝ, но дори аз се изумих, когато след неколкодневно отсъствие написа, че е била в болница заради лошо счупване в лявата си ръка.

— Вината не е негова, написа тя. Много му се насъбра на работа.

Очаквах поредната приятна дискусия, която ѝ действаше като терапия, но вместо това свих ядосано юмруци. Горката жена. Проклетото копеле.

— Правил ли го е и преди?

Представих си я как се колебае. Започна да пише, да трие, пак да пише, пак да трие.

— Често. Но никога толкова лошо.

Все едно завъртях кранче — тя изля цялата си душа. За всичките му извинения и грешки. Потърсих истината между редовете и се ужасих от намереното. Той успешно я беше изолирал от приятелите ѝ. Контролираше финансите им, решаваше какво да правят и къде да ходят. Тя беше хваната в капан.

— Ръководя група климатични активисти — казах ѝ. — Хиляди сме по целия свят, но само шепа организираме нещата зад кулисите. Трябва да се присъединиш към нас.

— Няма да съм ви от никаква полза. Не мога да налея вода от ботуш дори инструкциите да са написани на петата му, така казва съпругът ми!

— Ти постоянно намираш решения на въпросите в групата „Домашни хитрини“. Ще си много ценна придобивка за екипа.

— На съпруга ми това няма да му хареса.

— Не му казвай. Всичко е онлайн — ще ти измисля псевдоним. Групата е чудесна. Другите много ще те харесат.

Тези думи я убедиха. Тя се нуждаеше — повече от всичко друго на света — точно от това, някой да я обича.

— Добре! Много ти благодаря ххх

По-късно ми обясни, че благодарила на звездите, че получила моето съобщение точно когато имала нужда да поговори с някого и че в това нямало нищо случайно. Не беше така — не ставаше въпрос нито за съдба, нито за късмет. Ние сме диригенти на собствения си оркестър и сами можем да избираме кой да свири в тях.

Изпитвах чувство за отговорност към Сандра. Само на мен беше споделила за тормоза на съпруга ѝ. Как можех да не ѝ помогна? Тя беше много несигурна, но под липсата на увереност открих една добра и състрадателна жена, която я беше грижа за околната среда. Сандра бе ударила дъното. Съмнението я осакатяваше и я караше да е благодарна за всяка дребна похвала. Тя беше свикнала някой друг да ѝ казва какво да мисли и бе идеална за целите ми.

Видях възможност.

Пастирът си намери овца.