Заложници

Трийсет и едно 1:00 часът Адам

Първия път, в който летяхме заедно с Мина, тъкмо бяхме заживели заедно. Отидохме с кола до летището и си казахме „чао“, преди да се чекирам, като не знаех дали ще се видим след два часа, или след три дни.

— Стискай палци. — Мина ме целуна, след което се обърна към служителката на гишето за регистрация и събра длани в шеговита молитва. — Обърни му специално внимание, чу ли? Този го харесвам. — Тя ѝ намигна игриво, преди смарагдовозеленото ѝ палто да се развее и да тръгне към охраната с куфара си на колелца. Косата ѝ, която само допреди няколко часа беше разпиляна по възглавницата ми, бе опитомена в стегната конска опашка с помощта на половин флакон лак за коса.

На гейта си играех с паспорта си, докато хората се редяха на опашка и продължаваха през един тунел. Загледах се през прозореца към самолета на „Уърлд Еърлайнс“, който чакаше на пистата, и си представих как Мина приветства пасажерите и проверява бордовите им карти.

— Последно повикване за пасажер Уилямс.

Зачаках някой да побегне насам. Огледах онези, които все още седяха на столовете, и потърсих шокираното лице на изгубен в друг свят човек. Много съжалявам, но се бях отнесъл… Няма проблем, сър, побързайте да се качите. Опитах се да привлека вниманието на служителката на гишето, да ѝ напомня, че съм там, но тя беше потънала в разговор. Самолетът щеше да излети след десет минути.

Смятах да се обадя на момчетата, ако не успеех да се кача. Щях да проверя кой е свободен за по бира. Нямах намерение да скучая в апартамента. Можеше да стане дори по-забавно от уикенд в Рим.

— Последно повикване за пасажер Уилямс. Самолетът е готов за излитане. Последно повикване за пасажер Уилямс

Да е по-забавно? Кого заблуждавах? Преди година няколко бири и кебап с момчетата беше представата ми за чудесна нощ навън, но сега бях влюбен до ушите. Да оставим Рим настрана… бих седял и гледал в една точка цяла седмица в замяна на една нощ с Мина в морския курорт Скегнес.

— Адам Холбрук? — Жената вече не говореше любезно, а бе извикала от гишето си. Станах толкова бързо, че се спънах в ръчния си багаж и изтървах телефона си и списанието, което си взех за пътуването. Служителката се засмя. — Щях да кажа, че днес е щастливият ви ден, но вече не съм толкова сигурна.

— Ще летя ли?

— Ще летите.

Качих се на самолета, съпроводен от двеста недоволни погледа на пасажерите, които ме помислиха за закъснелия Уилямс, и се ухилих на Мина, която проведе инструктажа — веднъж го направи гола за мен, застанала до леглото ми с чаша шампанско в ръка. Аварийните секс входове са разположени тук, тук и тук…

Това беше най-хубавият уикенд. От онези, които минават толкова бързо, но в същото време имаш чувството, че продължават завинаги; при тях не спираш да се смееш и да говориш. Цялата ни връзка беше такава.

Къде отиде всичко това?

Ти го развали. Може никога вече да не я видиш.

Иска ми се да знам какво се случва с Мина точно сега. Проклинам радиото за мълчанието му по темата. Защо всички не говорят за случилото се? Как е възможно „Райз Еф Ем“ все още да пуска коледни песни и реклами на „Маркс енд Спенсър“, след като стотици хора са…

Не! Не са мъртви. Мина не е мъртва.

Опитвам се да си я представя, да заменя ужаса с някаква надежда, но в главата ми се разиграват единствено сцени от страшни филми. Оръжия. Бомби. Експлодиращи самолети, падащи самолети, врязващи се в сгради самолети…

Стискам по-силно очите си, но сцените продължават да прииждат, а с тях и мисълта, че всичко това е по моя вина. Ако не бях задлъжнял и излъгал Мина, тя все още щеше да ме обича. Ако ме обичаше, нямаше да е на този самолет.

Не съм си навирал носа, където не ми е работа. С Мина се срещнахме в парка, за да прибере София у дома и аз я убедих да дойде с нас за сладолед. Тя седеше накрая на стола си през цялото време, хвърляше погледи на часовника си и питаше София дали е приключила. Стратегията беше същата както винаги — аз нарочно бавех, а Мина бързаше да се прибира. Само да можехме да прекараме деня заедно… Ала тя дори не искаше да чуе.

— Трябва ми пространство — повтаряше постоянно.

— Какво ще кажеш да направим нещо заедно следващия месец? — попитах я аз последния път, в който я видях. — Когато София е на училище през целия ден. Можем да отидем в ботаническата градина. Обичаш да ходиш там. — Стори ми се, че забелязах съжаление в очите ѝ, когато ми отказа, но вероятно просто ми се искаше да е така.

Продължих да я притискам.

— Какво ще кажеш за Коледа? Знам, че остават месеци до нея, но скоро ще правят графиците за отпуските. Ще си пусна една седмица преди нея и можем да отидем на пазар. Ще купим нещо хубаво на София. — Смятах, че това ще наклони везните в моя полза, но Мина само отговори ще си помисля и това беше всичко.

Тя стана да плати сметката в сладкарницата, в секундата в която София остави лъжицата си. Телефонът ѝ извибрира на масата и инстинктът ме накара да го проверя — това беше същата автоматична реакция, при която вземах собствения си телефон, когато звъннеше. Погледнах дисплея. Съобщението беше от мъж на име Райън.

Уредих нещата с ръководството, за да се сменим. Ти ще летиш с полета до Сидни. Продължавам да смятам, че аз спечелих повече от тази сделка.

Не разбрах за какво става въпрос и помислих, че не е нещо важно. Когато си тръгвахме обаче, Мина каза:

— О, относно коледния пазар. Не си пускай отпуска. Зачислена съм за полета за Сидни. Ще ме няма цялата седмица.

Изведнъж съобщението на Райън придоби смисъл.

Двете си тръгнаха, а аз се почувствах премазан. Явно толкова много ме мразеше, че предпочиташе да е на повече от петнайсет хиляди километра от мен… Знаех, че вината е моя, но все пак…

Сега се замислям за Мина, оставена на милостта на похитителите, и проследявам вината наобратно. Помествам се на студения камък в опит да възвърна чувствителността в краката си, без да събудя София, която се е унесла в скута ми. Отпуснала се е на гърдите ми, но главата ѝ се е плъзнала на една страна и след като не мога да използвам ръцете си, се наложи да извия рамо напред, за да ѝ попреча да падне. В началото ми беше малко странно, после стана неудобно, а сега е почти непоносимо, но сънят е най-доброто място за София в този момент, докато мисля какво да правя и преценявам доколко всичко това е по моя вина. Сигурен съм, че ако не бях толкова разсеян — ако не бях толкова пребит, — нямаше да изгубя борбата срещу някого като Бека.

Трябваше да кажа истината на Мина от самото начало, само дето въобще не смятах да я лъжа. Купуването на талони за търкане може да е хазарт, технически погледнато, но никой не го нарича така, докато не стане проблем, а тогава още не знаех, че е такъв. След това вече бях прекалено притеснен и засрамен и отчаяно исках да платя дълга, преди Мина да забележи.

По стената се стича вода и капе по гърба ми. Потръпвам неволно. София се помръдва и това ме кара да застина, но е твърде късно. Тя вече е будна.

— Мамо! — Казва дъщеря ми и след малко го повтаря с по-силен глас: — Мамо!

— Тихо, тате е тук.

— Мамо!

Залюлявам я нежно и рамото ми изпищява от болка. София се разплаква.

— Не ми харесва тук, искам при мама. Мамо!

— Да ти разкажа ли приказка?

— Не, искам мама! — Тялото ѝ е напрегнато и започва да ме рита в пищялите.

— В голямата зелена зала имало телефон.

— Мамо. — Този път думата е изречена по-тихо.

— И червен балон. И картина на… — интонацията ми е въпросителна.

— Прескачаща луната крава — прошепва в отговор София и спира да рита.

— Имало още…

— Три малки мечки, седнали на столчета.

Много мразех „Лека нощ, Луна“. Веднъж я взех и я пъхнах под килима в стаята на София. Казах си, че ще е хубаво да чуе някоя друга приказка преди лягане, да прекъсне това нелепо уповаване в рутината и повторението. Смятах, че бездруго историята не е толкова добра и че има много по-интересни. Купих няколко от „Уотърстоунс“ и се опитах да смекча вината си с „Грузулак“ и „Полет с метла“. Също така поръчах екземпляр от „Малкият принц“ и споделих с Мина, че вероятно ще е добре за София да слуша приказки на френски.

— Майка ти говореше ли ти на арабски, докато растеше?

Мина се ухили.

— Само когато беше ядосана.

— Можем да намерим алжирски народни приказки за София.

— На нея ѝ харесва „Лека нощ, Луна“.

— Всяка вечер ѝ я четем!

Не само повторението ме вбесяваше, но също и фактът, че София искаше само Мина да ѝ я чете. Когато съпругата ми започваше „Лека нощ, Луна“, дъщеря ни повтаряше с нея. Сочеше картинките и слагаше пръст на устните си, когато старицата прошепнеше шшт. Аз винаги бях резервата на губещия отбор.

— Нощни звезди, нощен пейзаж, нощни звуци се носят отвсякъде — завършвах аз и София сядаше в леглото.

— Кога ще се върне мама?

— Тя не иска да те нарани — обясняваше ми Мина, но не можеше да заличи болката.

— Нощни звуци се носят отвсякъде — казвам сега.

София намества главата си под брадичката ми.

— Благодаря ти, тате.

— Няма проблем, тиквичке.

— Много ми е студено.

Тялото ѝ е топло върху гърдите ми, но докосвам с устни челото ѝ, което е ледено. Размърдвам се и я поклащам от страна на страна.

— Хайде, стани. Време е за упражнения.

София става и едва не проплаквам от болка и облекчение, когато раменете ми се отпускат и когато вдигам крака към тялото си.

— Помниш ли как се правят звездни скокове? — Дъщеря ми кима. — Направи двайсет. Давай, давай, давай! — Тя започва да скача и да протяга ръце. Размърдвам се, доколкото мога, и ме полазват иглички, докато възстановявам кръвообращението си. София приключва с упражнението, останала е без дъх и е засмяна. — Сега бягай на място. Давай!

Карам я да тренира, въпреки че натоварването ще я накара да огладнее, но по-добре това, отколкото да измръзне. Дъщеря ми е недоволна, когато ѝ казвам, че е направила достатъчно упражнения, но ако се изпоти, ще стане още по-лошо.

— Може ли да играем на отгатни какво съм си намислил?

Оглеждам мазето. Очите ми вече са напълно привикнали с мрака. Каменен под. Стълби. Заключена врата.

Няма как да се измъкнем оттук, така че какво значение има какъв предмет съм си намислил…

— Имам по-добра идея. Какво ще кажеш ти да си моите очи и да отидем да разследваме?

— Навън ли? — пита изпълнена с надежда София.

— Засега само тук.

Тя въздиша и се съгласява неохотно.

— Доообре.

— Започни от ъгъла. Онзи там. — София се подчинява и отива в далечния край на мазето. — Сега прокарай ръце по стените. Кажи ми всичко, което откриеш.

— Страхувам се от мишки.

— Мишки. Тук няма мишки, миличка. Тате си измисли онази глупава история. Какво усещаш?

— Тухли.

— Провери също и пода. Там има ли нещо? — Разхлабена тухла, забравен инструмент, каквото и да е.

В полицейската академия ни учеха как да претърсваме къща за наркотици или оръжия. Двама полицаи започват от двата края на едно помещение, след което се сменят и проверяват частта на партньора си. Делят мястото на квадрати и се уверяват, че всеки един е добре проверен, преди да преминат на следващия.

— Престори се, че си полицайка и търсиш улики — казвам аз на дъщеря ми.

— Ще стана пилотка.

— Просто се престори.

Тя намира пирон и кутийка диетична кола, оставена тук, по времето когато още не знаехме, че на етикетите на всеки оставен буркан и консерва се образува мухъл.

— Можем да я изпием. — Изведнъж много ми се допива — гърлото ми дращи, а устните ми са много сухи. — Ще успееш ли да я отвориш.

Отнема ѝ цяла вечност, тъй като пръстите ѝ са малки и нямат силата да повдигнат металната скоба. Най-накрая успява. Течността изригва навън, стисната между краката ми, и намокря чорапите ми. София отпива първа — развълнувана, че опитва напитка, която принципно ѝ забраняваме да пие, — след което накланя кутийката към устата ми прекалено бързо и по врата ми потича лепкава кола. Приключваме и дъщеря ми се оригва звучно. Опитва се да каже извинявай, но отново се оригва и слага ръце върху устата си. Ококорва очи в очакване на забележка и се изненадва, когато вместо това и аз се оригвам.

— Тате!

Осъзнавам, че постоянно ѝ правя забележки. Казвам ѝ да мълчи, да е добра, да се храни прилично и да не отговаря. За сметка на това пък рядко я хваля. Тогава защо се изненадвам, че предпочита Мина?

Оригвам се отново.

— София!

— Ти беше! — Дъщеря ми скача върху краката ми, започва да мачка бузите ми с ръце и се смее на лицето, което се получава, когато ѝ се усмихвам.

— Иска ми се да те прегърна.

София дърпа ръцете ми.

— Опасявам се, че са завързани. Мисля, че ако не направиш ключ с магия… — Разклащам белезниците в металната тръба.

Дъщеря ми казва о! за да ми покаже, че има идея. Става от скута ми и взема пирона.

— Хубава идея, тиквичке, но тези неща сработват само по филмите. — София се намръщва и това ме кара да се завъртя на една страна и да ѝ покажа ключалката на белезниците. — Давай тогава, пробвай се, дай всичко от себе си. — Навеждам се напред, за да ѝ осигуря пространство за работа, и се замислям дали странната ми и красива дъщеря ще ме изненада със скрит талант за отключване на ключалки.

Вероятно сме в мазето от часове. Още колко ще останем?

Отново извиквам на Бека, но никой не отговаря. Не знам какви са плановете ѝ за нас и това ме изпълва с ужас, който може да се сравнява единствено с притеснението ми за Мина. Полет 79 трябваше да кацне в Сидни след няколко часа, а от радиото научихме, че самолетът не се е отклонил от курса си и не се е разбил.

Все още.