Заложници

Четирисет и шест 90 минути до Сидни Мина

Мъртва е. — Дерек маха пръсти от врата на Мисури.

— Сигурен ли си?

Той кима.

Аз я убих.

Изпитвам премазващо отчаяние заради пролятата кръв, заради крайностите, до които сме принудени да прибегнем, а под него сякаш умишлено се крие странно спокойствие. Единайсет години носих вината си, вместо да я приема, и сега тежестта на извършеното ме притиска като втора кожа. Аз я убих. Няма спор по въпроса.

Този път.

Роуън и Дерек свалят Мисури от пилотското място и я изваждат от пилотската кабина. За момент оставам сама и изведнъж ме обзема клаустрофобия от малкото пространство. Слънчевата светлина рисува по небето с хиляди златисти цветове и цялата тази картина трябва да е красива и невероятна.

Ето, нека ти покажа…

Тялото ми започва да трепери, крайниците ми направо се тресат, а зъбите ми тракат. Голямото табло с инструменти се свива пред очите ми, докато виждам единствено изкуствен хоризонт и си спомням как не откъсвах очи от тази линия, докато не можех повече да го понеса, докато не се наложи да ги затворя…

— Мина!

Обръщам се, готова да изпищя, но се успокоявам, когато виждам, че зад мен са Дерек и Роуън. Виждам тялото на Мисури на пода в кухнята и изпитвам съжаление, че няма да бъде изправена на съд и няма да прекара остатъка от живота си в затвор. Гневът ме кара да се концентрирам. Паниката продължава да се насъбира и заплашва да ме погълне, но не мога да ѝ позволя да го стори. Трябва да насоча вниманието си върху най-важната задача — да се прибера у дома.

— Някой трябва да провери другата смяна на екипажа. — Замислям се за безжизнените тела на Бен и Луис в леглата над нас и страхът ме сграбчва за врата, когато си представям какво ни очаква в стаята за отдих в другия край на самолета.

— Какво ще правим? — Дерек ме гледа, все едно имам всички отговори, а всъщност нямам нито един.

— Какво става там?

— Екипажът от икономична класа е зад бара, но нямам представа колко дълго ще ги удържат там. Похитителите не знаят какво да правят без Мисури… и се карат помежду си.

— А Ческа?

— Държи се. Колегата ти е с нея. Ерик беше, нали? — Роуън поглежда таблото с инструменти пред пилотските места. — Каза ли на някого какво се случи?

Поклащам вдървено глава. Не съм помръднала от това място, все едно краката ми са пуснали корени в пода.

— Ерик пита останалите от екипажа — казва Дерек. — Никой няма опит с летенето.

— Ще се опитат да ни дават напътствия — обяснявам аз. Гласът ми е слаб, сякаш отказва да се подчинява. — От контрол на въздушния трафик ще се опитат да ни преведат през всяка стъпка с цел да ни приземят успешно.

— С цел? — Дерек ме поглежда. Не казвам нищо. Нямам представа колко подобни обяснения са били провеждани в миналото и колко от тях са били успешни. Знам обаче, че да останем във въздуха, е лесната част, а приземяването изисква добър пилот.

Роуън се промъква покрай мен и сяда на дясното място.

— Това ли е радиостанцията?

— Сериозно ли ще се опиташ да пилотираш самолета? — пита Дерек.

— Все някой трябва да го направи.

— Някой, който знае какво прави! Мина, сигурно си наясно…

Роуън се обръща към него.

— Не мислиш ли, че тя преживя достатъчно? Не е редно да я натоварваме и с това.

— Можеш да управляваш самолет, нали? — Дерек не изчаква отговор. — Чух те да говориш с Ческа. Обучавала си се за пилот.

— Започнах обучението! Прекарах седмици наред в класната стая и тогава… Летяла съм с малки летателни апарати, това е всичко, с „Чесна“, „Пайпър“…

— Едва ли е толкова различно…

— Коренно различно е! — Посочвам безбройните превключватели, които покриват всяка повърхност на пилотската кабина. Този самолет е на светлинни години от малкото табло с инструменти на един малък летателен апарат. Дерек се намръщва. Безпокойството му се изразява в натиска, който ми оказва, но е прав, трябва да седна на пилотското място…

Ето, нека ти покажа.

— Получава паническа атака. — Гласът на Роуън е мил и успокояващ. — Върни я в пътническата кабина и я сложи да седне. Дай ѝ да хапне нещо — може да има ниска кръвна захар. Аз ще се опитам да се свържа по радиото.

Получава паническа атака…

Спомням си как се отдалечавах от чесната с омекнали крака и главоболие. Вик Майърбридж ме беше прегърнал силно и успокоително. Не се обвинявай, Мина. Важното е да се върнеш възможно най-скоро — не позволявай на случилото се да те откаже.

Отблъсквам ръката на Дерек.

— Ще го направя.

Роуън отвръща:

— Наистина не мисля, че…

— Остави я. От всички нас тя е с най-големи шансове да успее.

Настъпва напрегнато мълчание, докато двамата мъже се гледат намръщено един друг. Накрая Роуън вдига ръце и се предава. Усмихва ми се и докато сядам на капитанското място, се улавям за слабия лъч увереност, който долавям в неговата усмивка, и прогонвам спомените си. Усещам Дерек зад мен. Той не е едър мъж, но пилотската кабина е малка и това кара гърдите ми да се свият.

— Би ли отишъл в кухнята? — обръщам се към него аз. — И затвори вратата.

Той стрелва Роуън с вкаменяващ поглед, но изпълнява молбата ми. По-спокойна съм, когато никой не ми диша във врата. Спомням си признанието на Дерек и изпитвам безпокойство от настоятелността му да поема управлението на самолета. Дали не иска да го направя, защото знае, че ще се проваля? Защото иска да се проваля?

Ръцете ми треперят, когато си слагам слушалките, благодарна за всеки път, в който съм носила кафе в пилотската кабина и съм виждала как пилотите разговарят с контрол на въздушния трафик. Поне това знам как се прави.

— Помощ, помощ! Тук е полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“.

Следва кратка пауза, след като се свързвам, сякаш диспечерът е твърде зашеметен, за да говори.

— Полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“, какво е положението ви?

Изпускам въздишка. Последния път, в който пилотирах летателен апарат, се случиха неща, които бих дала всичко, за да променя.

— Самолетът ни беше отвлечен. Отново си възвърнахме управлението над него, но трима от пилотите ни са мъртви, а четвъртият е тежко ранен. Не разполагаме с друг технически екип на борда. Повтарям, не разполагаме с друг технически екип на борда. — Повишавам глас на последното изречение и преглъщам с известно усилие.

— Справяш се чудесно — прошепва Роуън, но страхът ме задушава, а тежестта в гърдите ми прогонва всякакви рационални мисли.

— Какво е името ви, полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“?

— Мина. Аз съм от екипажа.

— Разбрано — отговаря жената. — Почакайте, полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“.

Чакам цяла вечност. В далечината виждам единствено къде се съединяват земята и водата, макар че хоризонтът е размазан от златиста мъгла. Нямам видимост под или зад нас. Сещам се за изтребителите на военновъздушните сили, изпратени да ни свалят, и по врата ми избива пот. Те не знаят, че аз не съм от похитителите или че седя на това място по принуда. Според тях до мен се намира похитител, който ми казва какво да говоря. Един грешен ход и ще ни свалят…

— Полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“, тук е Бризбейн. — Новият глас принадлежи на мъж, а слушалките създават впечатлението, че е точно до мен. Разтрепервам се и пъхам ръце под бедрата си, за да се успокоя. — Мина, казвам се Чарли и съм пилот на „Боинг 777“. Ще ти помогна да приземиш безопасно самолета.

Примигам, за да прогоня сълзите си.

— Добре.

— Първо искам да ми кажеш с колко гориво разполагаме. Виждаш ли двата стъклени екрана пред теб — точно в средата? — Оглеждам огромното табло с инструменти, което е като море от ръчки, бутони и екрани.

Ето, нека ти покажа…

— Мина?

— Д-да.

— В горната част вдясно ще видиш осем бутона. Точно в средата. На единия от тях пише „ГОРИВО“.

Роуън посочва бутона точно когато го виждам и ме поглежда въпросително.

— Натисни го — нарежда Чарли. — Сега прочети написаното в долната част на двата екрана. — Изпълнявам инструкциите му, но числата нямат никаква логика за мен, а и настъпва достатъчно дълга тишина, за да си помисля, че връзката е прекъснала.

— Добре — казва най-накрая той, — ще изкараме още два часа.

— Това достатъчно ли е? — Разменям си паникьосан поглед с Роуън, който поглежда часовника си.

— Следващата част е много важна, Мина. Около дясното ти коляно се намира копче, на което пише „АВТОМАТИЧНА СПИРАЧКА“. С него ще спреш самолета, когато кацнем. Виждаш ли го?

Спомням си как веднъж се обадих на Адам в службата му, защото трябваше да окося тревата, а нямах представа как да включа новата косачка. Не го виждам, повтарях постоянно, а той търпеливо започваше отначало и ми обясняваше всичко. Чарли използва същия глас — говори ми бавно, ясно и търпеливо, но не и поучително.

— Виждам го. — Осъзнавам, че той не е отговорил на въпроса ми за горивото.

— Натисни го и после го завърти на три. Кажи ми като го направиш.

— Готово.

— Чудесна работа. Добре, разполагаме с известно време, преди да започнем да се спускаме, затова сега ще те преведа набързо през инструментите, от които ще имаме нужда, тъй като по-късно ще сме доста заети. — Чарли ми обяснява как да отворя предкрилките, да променя скоростта и къде е ръчката за приземяването. Всеки път, в който докосна нужното управление, се опитвам да го запомня. Този самолет е много различен от малките летателни апарати, с които съм летяла. Все едно да се научиш да караш мотопед и след това да се качиш на автомобил. Обръщам се към Роуън, който ми кима и мълчаливо запомня местоположението на всеки инструмент.

Поглеждам през прозореца, но ми се завива свят и затварям очи, за да проясня главата си.

— Добре ли си? — пита ме Роуън.

Кимам, макар да съм много далеч от добре.

— Искаш ли аз да поема?

— Всичко е наред.

Той ме докосва по ръката.

— Дъщеря ти ще е добре. Сигурен съм.

— Няма как да знаеш! — Думите ми са потопени в болезнен хлип и всичко, което се мъча да потисна, си проправя път към повърхността. Опитвам се да държа София и Адам извън мислите си, за да се съсредоточа върху успешното ни кацане. Не бива да мисля колко много ги обичам — колко много се нуждая от тях, — докато не се уверя, че ще се измъкнем живи от тази ситуация.

— Съжалявам, аз…

— Моля те! Просто… — Затварям очи и притискам пръсти в главата си, сякаш имат силата да променят онова, което е вътре. Роуън млъква. Изпускам бавна и трепереща въздишка, след което натискам бутона за връзка с контрол на въздушния трафик. — Тук е полет 79.

— Слушам те, Мина.

— Ще се нуждаем от линейка веднага след като кацнем. Единият от пилотите ни е в тежко състояние.

— Линейка, пожарна, полиция, военни — ще получиш цялата кавалерия, Мина.

— Имаме също така няколко жертви на борда. Двама от похитителите, един пасажер и четирима от екипажа.

Единствено кратката пауза ми подсказва, че от другата страна разбират тежестта на случилото се.

— Разбрано.

— Чарли?

— Слушам те, Мина.

Преглъщам.

— Похитителите заплашиха семейството ми.

Оставям изречението да увисне във въздуха и очаквам Чарли да ми обясни, че знае всичко за това, че Адам и София са в безопасност и че косъм не е паднал от главите им, след като съм изпълнила нарежданията. Чакам да чуя, че съм постъпила правилно.

— Казаха ми, че ако не се съглася да изпълня исканията им — продължавам, след като става ясно, че Чарли чака да довърша, — ще наранят дъщеря ми. Трябва да… трябва да…

Пускам бутона за радиото, отпускам глава на облегалката и затварям очи. Гърдите ми горят от сълзите, които се опитвам да спра.

— Искаш да разбереш дали е добре — констатира той и аз кимам, макар да знам, че не ме вижда. След секунда продължава: — Ще се свържем с нея. — Изпускам въздишка. — Точно сега искам да смениш честотата, защото ще те прехвърля на…

— Моля те, не ме оставяй!

Думите ми са напоени с истерия, но Чарли бърза да ме успокои:

— Няма да се отървеш толкова лесно от мен. Просто се прехвърлям от едното бюро на другото и когато отново чуеш гласа ми, ще мога да те виждам на другия радар.

Обещанието му ми вдъхва увереност и изпълнявам нареждането му да сменя канала, но това са най-дългите трийсет секунди в живота ми. Имам чувството, че съм лодка, чиито въжета са отрязани от пристанището и се нося безцелно в морето.

— Готова ли си да започнем да се спускаме?

Облекчението ме кара да се усмихна.

— Готова съм.

Чарли ми обяснява всяка една стъпка от процеса, докато се спускаме на седем хиляди и петстотин метра, на четири хиляди и петстотин. Кара ме да намеря бутон, на който пише ВЪЗД СКОРОСТ. Намалявам скоростта ни на 250 възела. Успявам да поддържам дишането си спокойно, но не мога да погледна навън и всеки път, в който Роуън помръдне или Чарли наруши тишината, пулсът ми се ускорява.

В пилотската кабина мирише на кафе, почистващи препарати, пот и тапицирани седалки. Зрението ми се размазва, в ъгълчетата на очите ми се появяват черни петна и главата ми се замайва.

Минаха единайсет години от случилото се.

— Какво искаш да кажеш? Как така се отказваш? — Баща ми беше вбесен, а майка ми объркана. — Имаш отлични оценки на всички наземни тестове — начело на класа си.

— Повече не искам да се занимавам с това.

Казах им, че ще им върна парите, но дори да можех да го направя, къщата им отдавна я нямаше.

Намразих се заради това, че се отказах, че се предадох. Повтарях си, че да съм част от екипажа, е следващото най-хубаво нещо, но това беше по-скоро наказание, отколкото утешителна награда. Постоянно напомняне за избора, който бях направила.

— Мина? — Разнася се гласът на Чарли в главата ми, а Роуън дърпа ръкава ми. Двамата ми говорят, но не чувам думите. Инструментите пред мен се размазват в кафяво-сива мъгла, а гласовете принадлежат на друго време, на друг човек.

Вик Майърбридж.

Запознахме се в „Уайт Харт“. Приятен мъж, но не беше мой тип. Като за начало бе на годините на баща ми и увереността му граничеше с арогантност. Разговаряхме за летене, караше ме да се смея и ми беше приятно да прекарам вечерта с него, след като приятелката ми ме заряза.

— Ще те изпратя до общежитието ти — каза Вик. Барът беше близо до школата за пилоти и макар да беше обществено заведение, се посещаваше предимно от кандидат-пилоти и истински пилоти, които си плащаха, за да държат самолетите си наоколо. Предполагах, че Вик е от втория тип, макар да не беше казал нищо по въпроса. — Няма ли да ме поканиш вътре? — попита той, когато стигнахме до стаята ми.

Засмях се. Защо се засмях? Навярно защото се чувствах неловко.

— Малко е късно. Благодаря ти за прекрасната вечер.

Вик се опита да ме целуне и това ме накара да спра да се смея. Ударих го с коляно, силно, и той също спря да се смее. Затворих вратата си и я заключих, налях си едно питие и се зарекох да избягвам бара няколко дни, докато нещата не се уталожат.

Две седмици по-късно ни назначиха инструктори за първите ни полети.

Вик не каза нищо, когато ни представиха, когато се ръкувахме, когато отидохме при чесните, по време на проверката и когато тръгнахме по пистата. Вероятно ме беше забравил, не ме позна или бе потресен от поведението ми и си бе казал, че е най-добре да продължи напред.

На две хиляди и петстотин метра ми каза да се съсредоточа върху реакциите на самолета към управлението ми, да почувствам как реагира.

— Всяко действие води до някаква реакция. Ето, нека ти покажа. — Вик се пресегна и си сложи ръката на гърдата ми.

Застинах.

Той погали зърното ми, след което го стисна силно между палеца и показалеца си.

— Усещаш ли реакцията? — Чувах гласа му в слушалките — толкова близо до ухото ми, че усещах влагата в дъха му.

— Не.

— Мисля, че я усещаш. — Вик стисна отново зърното на гърдата ми, сякаш втвърденото му състояние беше доказателство за лъжата ми. Ръцете ми затрепериха на щурвала и в този момент катастрофата ми се струваше по-добрият избор. Когато премести ръката си между краката ми, си казах, че това се случва на някой друг. Кабината на „Чесна 150“ е по-тясна от метър и двете седалки са близо една до друга. Човек може да докосне едновременно всички страни на кабината — предната, задната и тавана. Няма къде да избягаш. Не откъсвах поглед от изкуствения хоризонт, докато сълзите ми не размазаха зрението ми, след което затворих очи и го оставих да поеме контрол.

— Мина? — Роуън разтърсва раменете ми.

Намирам гласа си единайсет години по-късно.

— Махни се!

Той се дърпа назад, видимо объркан, и макар да знам, че не е Вик, не мога да съм в една пилотска кабина с него — с когото и да е, — ако смятам да приземя успешно самолета.

— Трябва да излезеш — казвам му.

— Мина, успокой се.

— Не ми казвай да се успокоя! — Махам си слушалките. Роуън се опитва да ме докосне, но отблъсквам ръцете му, защото не ми помага. Кръвта бучи в ушите ми. Пилотската кабина вече не е на „Боинг 777“, а е тесният кокпит на „Чесна“, и Роуън не е Роуън, а… — Махай се! Махай се! Махай се! — Мятам ръце като обезумяла към него, докато той най-накрая не дърпа седалката си назад с вдигнати до главата си ръце, за да се предпази от юмруците ми, и излиза с утешителните думи: Успокой се, всичко е наред, всичко е наред.

Не е наред.

Нищо не е наред.

Нищо не е наред, докато Роуън не излиза, не затваря вратата на пилотската кабина и не оставам най-накрая сама. Бученето в главата ми отстъпва, но е заменено от нещо друго. От аларма — от силния предупредителен сигнал лум-лум-лум и от святкащите по таблото с инструменти светлини.

Паниката ме стиска за врата, когато прочитам съобщението на екрана.

Вече не сме на автопилот.