Заложници

Седемнайсет 10 часа до Сидни Мина

Майк и Ческа слизат от стаята за отдих на пилотите и въобще не приличат на хора, прекарали шест часа в тясно пространство над носа на самолета. Гримът на Ческа е безупречен. Единствената следа от спане е малката гънка на бузата ѝ от възглавницата. Кармел им носи две кафета.

— Наздраве. — Майк Каривик е с посивяла коса и сини очи, които се сбръчкват в ъгълчетата, когато ми се усмихва изпълнен с благодарност. След малко двамата с Ческа ще поемат управлението на самолета, а Бен и Луис ще се оттеглят, за да поспят през следващите шест часа.

Майк отпива от кафето си и въздиша от удоволствие.

— Всичко наред ли е?

Следва кратко мълчание.

— Не и за човека на място 1J — отговаря мрачно Кармел. Оставям я да запознае Майк и Ческа с новините и отивам до прозореца, където мракът отразява единствено пребледнялото ми лице. Намираме се някъде над Китай. Около девет часът английско време е и остават часове до зората тук на изток. Светлините в кабината са приглушени — любезен намек към пасажерите, че е време да си починат. Поглеждам към място 1J, където параваните скриват завитото в одеяло тяло на Роджър Къркууд.

Защо носеше снимка на дъщеря ми в него?

Кръвта ми се смразява във вените, а главата ми се изпълва с мисли за насилници и трафиканти на деца, за педофили. Пред очите ми изниква бледото лице на Къркууд и увисналия му език и в гърлото ми се надига жлъчка.

Той ли е донесъл автоинжектора на София на борда? Предполагам, че който го е оставил, е искал да го намеря. Дали това не е някаква извратена шега? Или пък Адам ме кара да се чувствам виновна? Дали не са го взели, защото дъщеря ми може да се нуждае от него? Защото са планирали да отвлекат и нея?

Притискам чело в стъклото. Ческа и Майк вече са в пилотската кабина, а Бен и Луис ги запознават с положението. Трябва да поговоря с някого за това. Ще изчакам първо пилотите да се сменят и после ще направя нещо. Ще намеря начин да изпратя съобщение на Адам, за да се уверя, че София е добре.

Чашата, която Къркууд държеше, когато падна, все още е в кухнята. Вземам я и прокарвам пръст през вътрешността ѝ. По кожата ми остава утайка. Тя не е мазна, както си помислих в началото, а е някаква пудра или стрита таблетка.

Лекарство.

Дали го е приел сам, или някой го е пуснал в питието му?

Вземам се в ръце. Ако Роджър Къркууд е бил убит, целият самолет е местопрестъпление и всеки пасажер е заподозрян.

Всеки член на екипажа също, нашепва един глас в главата ми.

Някой натиска звънеца, за да ме повика, но не помръдвам. Усещам нечии очи върху себе си и когато вдигам глава, виждам, че Ерик ме е зяпнал. Той поглежда целенасочено към светлината, която показва, че ме викат.

— Би ли се заел ти? — съумявам да го попитам.

Къркууд носеше снимка на дъщеря ми. Не съм виновна за това, не съм виновна и за смъртта му, но дали нещата ще изглеждат по този начин в нечии други очи?

Дали ще изглеждат така в очите на полицията?

Ерик въздиша звучно, но се обръща, за да провери кабината. Увивам чашата на Къркууд в една кърпа и я прибирам в задната част на шкафа.

Вратата на пилотската кабина се отваря и отвътре излизат Бен и Луис. Усещам как бузите ми почервеняват и се обръщам, защото съм сигурна, че изглеждам като човек, който крие нещо.

— Ческа и Майк са много мили, нали? — Въпросът е зададен от Кармел към Бен и Луис. — Майк беше пилот на последния тестови полет. Той убеди Диндар да го назначи и на първия официален. Предполагам, че го е поискал заради автобиографията си. — Тя приготвя напитки за Бен и Луис, докато двамата мъже се разхождат из пътническата кабина.

Звънецът иззвънява отново и забелязвам размяната на погледи между Кармел и Ерик, преди Ерик да скръсти ръце на гърдите си и да се облегне на плота.

— Аз ще отида — казвам им. Той се ококорва, все едно да си върша работата е нещо ново и това ме разгневява. Колегата ми няма идея какво ми е и през какво преминавам. Първо автоинжекторът, а сега и снимката. Някой си играе с мен, затова не изгарям от желание да нося коктейли на проклетата Алис Даванти.

Връщам се и заварвам опашка за тоалетните, която стига чак до кухнята. Неочакваният прилив на хора опъва нервите ми. Нуждая се от пространство. Искам да сваля маската с усмивките и изражението с какво мога да ви помогна и да помисля каква е била целта на Къркууд. Защо е носил в себе си снимка на София?

Въобще тя ли е на нея? Все пак се случиха толкова много неща и шокът от загубата на пасажер… Видях момиче с буйни къдрици, но дали мозъкът ми не направи асоциация, която не съществува?

Беше облечена в същата училищна униформа.

— В задната част на самолета има още тоалетни — казвам на чакащите на опашката, като се опитвам, но не успявам, да не звуча грубо.

Мъжът с очилата и поддържаната брада вдига едва ръката си като дете, което не знае дали му е позволено да говори.

— Едната от тях е запушена, затова ни изпратиха тук.

Намръщвам се. Чудя се дали проучването на Диндар е обърнало достатъчно внимание на тоалетните и как ще се справят с пълен самолет пасажери.

Бен и Луис се връщат. Очевидно не бързат да се качат горе, а се облягат на плота в кухнята и подхващат разговор с пасажерите на опашката. Имам чувството, че главата ми ще се пръсне от напрежение. Другият журналист — Дерек Треспас — излиза от тоалетната и остава при другите, като задава въпроси на Бен за надморската височина, максималния товар, облачната покривка. Нуждая се от пет минути на спокойствие, само от пет минути, в които да погледам снимката.

Може да е друго дете, нали? Друго пет-шестгодишно дете с тъмни къдрици и синьо-бяла училищна униформа?

Отвсякъде се носят гласове — говорят, смеят се — и се сливат с непрестанното бучене на самолета. Проправям си път през пасажерите, като изведнъж осъзнавам колко съм изморена и колко ме болят краката и главата. Някой се блъска в мен и разлива питието си по ръкава ми.

— Това не е барът, да знаете!

Всички млъкват, а Кармел се опулва насреща ми.

— Съжалявам. Просто… — Преглъщам с известно усилие, а сълзите ми заплашват да потекат.

— Май само се пречкаме? — Бен нарушава мълчанието с професионална учтивост и разсейва напрежението за секунда. — Да си вървим в стаята и да оставим екипажа да си върши работата.

— Съжалявам — извинявам се, докато пасажерите напускат кухнята. — Малко съм…

— Вършиш чудесна работа. — Той ми намига. — Винаги съм предпочитал самолетите пред хората.

— Просто сме малко натоварени.

Всичко ще е наред, ако на снимката не е София, нали? Донесла съм автоинжектора на борда сама, без да го съзнавам. Мъжът, който почина… Имам предвид, че е ужасно, но няма нищо общо с мен или с дъщеря ми. Не и ако момичето на снимката не е тя.

Бен взема напитката, която Кармел му е приготвила.

— Ще отнесем тези горе и ще спрем да ви се пречкаме. Благодарим отново.

Двамата пилоти излизат от кухнята. Знам, че съм се държала грубо, но напрежението заплашва да пръсне главата ми и трябва да видя снимката отново. Този път ще я разгледам добре и ще намеря разлики в чертите, ще осъзная, че е било нелепо да открия някаква прилика с дъщеря ми.

Опашката за тоалетната бавно намалява. Звънецът отново иззвънява и Кармел отива, като преди това ми хвърля бърз поглед. Не си върша работата и започва да си личи. Най-накрая оставам сама, изваждам принтираната снимка от джоба си и я изглаждам.

Фотографията не е добра. Не е от онези, които човек би сложил в рамка или изпратил на бабите и дядовците. Не е дори от случайно направените, които пазиш, за да събуждаш спомените си. София — няма никакво съмнение, че е тя — седи на чина си в училище. Зад нея е таблото със закачени изкуствени пеперуди, а над главата ѝ висят хартиени планети. Снимката осигурява поглед към гардеробната, където съучениците ѝ си закачат палтата. Направена е в началото на деня.

Дали снимката е била принтирана от училищния уебсайт? Опитвам се да си спомня дали съм подписвала декларация за съгласие и как изглежда сайтът. Съмнявам се, тъй като фотографията не е много ясна и не би била подходящ избор за рекламни цели.

Не, не е точно неясна. Това е някакво отражение. Някой е направил снимката през един от прозорците. Прокарвам пръст през образа на дъщеря ми — лицето ѝ, къдриците около челото ѝ, плитките, които укротяват косата ѝ от двете ѝ страни — и ужасът смразява кръвта ми.

Единият ластик е червен, а другият син.

Снимката е направена тази сутрин.

Самолетът се накланя неочаквано наляво. Една бутилка с вода се плъзва от единия край на плота в другия, спира за секунда, след което се плъзга отново обратно, когато се накланяме надясно. Пасажерите в кабината държат напитките си пред тях, в опит да попречат на течността да се излее. Поредното по-рязко накланяне изпраща Алис Даванти настрани, докато се връща от тоалетната. Тя се хваща за най-близката седалка до нея, след което продължава да се придържа за другите, докато не стига до своята. Обаждам се в пилотската кабина.

— Всичко наред ли е? Доста ни раздруса тук отзад. — Докато говоря по телефона, светва лампата за предпазните колани. Кармел и Ерик тръгват по пътеките и проверяват дали всички пасажери са закопчани.

— Съжалявам за това — казва Майк. — Насрещен вятър. Наложи се да обърна, за да се върнем на курса. Опасявам се, че това ще продължи няколко минути. — Бутилката с вода, която се плъзга напред-назад, прави последна маневра и пада на пода в краката ми. Ческа нарежда по уредбата: Моля екипажът да заеме местата си.

Слагаме си предпазните колани. Поглеждам през прозореца към привидно спокойното нощно небе. Остават още шест-седем часа, докато зърнем Австралия, но въпреки това вече се намирам на осем хиляди километра от дома. София ми липсва толкова много, че изпитвам физическа болка в гърдите си. Обичта и вината ми са се превърнали в едно цяло, което не може да се раздели надве. Не биваше да я оставям. Въобще не трябваше да съм тук.

Стискам очи и отправям мълчаливи и безсмислени обещания. Опази всички ни и повече няма да я изоставям, повече няма да летя… Погълната съм от абсурдната мисъл, че някой знае какво се е случило в школата за пилоти — че оцелях, след като трябваше да умра, че измамих съдбата.

— Това е просто турбулентност — казва Ерик от мястото до моето. Отлепям пръсти от коленете си. Според него се страхувам, че ще се разбием, но причината за страховете ми е много по-лоша от катастрофата.

Защо Къркууд носеше снимка на София?

Дали е свързан с истинското ѝ семейство? Преди години се натъкнахме на родната ѝ майка в един детски център и все още си спомням дълбокия страх, който ме сграбчи, когато я видях да гледа София. Дали семейството ѝ не си я иска обратно? Пет години не са правили никакви опити да се свържат с нас.

Не мога да се отърся от мисълта, че това е наказание — карма — за всеки път, в който съм се оплаквала от поведението на дъщеря ми, за всеки път, в който съм стискала юмруци и съм викала на тавана не мога повече!

Веднъж написах писмо до себе си. Бяхме прекарали един прекрасен ден на игри в парка — Адам, София и аз, — който завърши с горещ шоколад в кухнята, облечени в халати. Адам сложи София да си легне, а аз извадих телефона си и написах писмо насред списъците за пазаруване и безбройните бележки да намеря водопроводчик и да закарам колата си на ремонт.

Обичам дъщеря си, започваше писмото.

Обичам начина, по който запомня всеки факт от информационните табла в зоологическата градина. Обичам увереността в гласа ѝ, когато обяснява на някое друго семейство „Тези маймуни нямат опашки като другите.“ Харесвам загрижеността ѝ, като в онзи случай, когато искаше да купим друг сладолед на момчето, което изпусна своя. Харесва ми, че е забавна, умна и жадна за нови знания. Но най-вече ми харесва, че тя е наша, а ние — нейни.

Три дни по-късно, докато София крещеше, че ме мрази и че иска да умра, се заключих в долната тоалетна и четох писмото отново и отново.

Обичам дъщеря си, обичам дъщеря си, обичам дъщеря си.

Що за майка се нуждае от напомняне като това?

Аз. Аз се нуждая. Защото да се опиташ да си спомниш, че обичаш някого, който ти крещи, че те мрази, и хвърля вечерята, която си сготвила с любов за него, на пода, е, като да се опиташ да си спомниш лятото, когато навън са минусови температури. Същото е, като да се опиташ да си спомниш глада, след като си преял с неделния си обяд. Това са преходни и хлъзгави емоции, които бързо се забравят; запомнят се по абстрактен начин, но не се изпитват.

Обичам дъщеря си.

Сега не се нуждая от това писмо. Не се нуждая от напомняне. Дори не се нуждая да си представям лицето ѝ или да извиквам някакъв спомен. Чувствата ми към нея кипят във всяка вена, във всяко нервно окончание, докато не ме поглъщат изцяло в чиста и безкрайна обич.

И страх.

Претърсвам спомените си за първите няколко часа от полета, но нищо не се откроява; не се сещам Роджър Къркууд да ми е обръщал специално внимание. В портфейла му няма нищо съществено. Платинена карта на „Уърлд Еърлайнс“, снимка — тази е по-качествена — на съпругата и порасналите му деца, и визитка, която ми съобщава, че е бил търговски директор на фирма за безалкохолни напитки.

Точно когато ни позволяват да станем от местата си, осъзнавам нещо. Снимката на семейството му е внимателно сложена в отделението за бележки на портфейла му — визитката е пъхната между кредитната карта и други карти на лоялен клиент. Ала снимката на София, технически погледнато, не беше в портфейла му, а само изпадна от него. Опитвам се да си спомня момента, в който го извадих от джоба на сакото му. Снимката не беше внимателно прибрана в него, а бе намачкана, все едно е била пъхната набързо там.

Дали някой не я беше сложил в джоба на Къркууд без негово знание? Онзи, който го бе убил? В такъв случай човекът, който е донесъл автоинжектора и снимката на София на борда, е убиец.

Тръгвам към бара, като не обръщам внимание на оплакванията на Ерик, че не си изпълнявам задълженията.

Финли вдига ръка, когато минавам покрай него. Опитвам се да не показвам раздразнението си.

— Малко съм заета в момента, може би майка ти ще ти помогне. Да я събудим ли? Сигурно е гладна.

— Каза ми да не го правя. Тя мрази да лети, затова пие хапчета, благодарение на които спи през целия път.

— Щастливка е майка ти — казвам през стиснати зъби. Вземам слушалките, които са по-оплетени и отпреди. — Ще ти ги върна след малко, става ли? — Финли не иска да ги изпуска от поглед. — Няма да ти ги взема, обещавам. — Той е прекалено добре възпитан, за да се възпротиви. Прибирам ги в джоба си, като по този начин ги оплитам още повече.

Седалките в бара са тапицирани в тъмносиньо кадифе със смарагдов кант, а стотиците малки лампи на тавана го карат да изглежда като нощен клуб. Липсва единствено музиката. Едва когато човек погледне през прозорците, си спомня, че се намира на самолет и че няма нищо между него и земята, освен хиляди километри празно пространство.

— Мъжът, който умря… — Опитвам се да скрия безпокойството в гласа си, когато се обръщам към Хасан. — Говори ли с него?

— Сервирах му питиетата. Завързахме непринуден разговор, както винаги. — Той поглежда ръцете ми и осъзнавам, че съм смачкала няколко салфетки на топка.

— Каза ли ти нещо?

— За какво?

Отварям уста, но нищо не излиза от нея. За дъщеря ми. За странния вкус на питието му. За някой, който е сложил снимка в джоба му. Хасан кима към Джейми Крофърд и съпругата му, които седят в края.

— Разговаря с онези двамата за малко.

Прекосявам малкия бар.

— Извинявам се, че ви прекъсвам, но се чудех дали…

— Да, разбира се. — Бившият футболист се усмихва мързеливо и става, като ме прегръща с една ръка през рамото. — Каз ще ни снима, къде е телефонът ти?

— Не, не искам… — Поемам си глътка въздух в опит да се успокоя. — Не искам да се снимаме, а да поговорим за нещо.

Крофърд свива рамене, все едно иска да каже, че аз губя, и сяда отново на мястото си.

— Казахте, че пасажерът, който почина, е пиел портвайна като безалкохолно.

— Сигурно обърна четири за половин час.

— Видяхте ли някого… — млъквам. Ако попитам дали някой е сложил нещо в питието му, новината ще се разнесе в самолета за няколко минути. Ще бъдем принудени да кацнем и полицията ще поеме нещата в свои ръце. Мисля си за снимката на София, за отпечатъците ми по празната чаша, която опаковах в хартиена кърпа и скрих в задната част на шкафа, и започвам да се потя.

Каз се навежда напред.

— От какво умря?

Бил е отровен.

Преглъщам.

— Предполагам, че от сърдечен удар. Питах се дали сте говорили с него.

— Проблемът е, че не обръщат достатъчно внимание на здравето си. — Футболистът въздиша самодоволно като човек, който разполага с личен главен готвач и фитнес треньор.

— Наистина говорихме с него, нали, Джейми? — Съпругата му слага ръка на коляното му. Безименният ѝ пръст е почти засенчен от масивен диамант. — Той беше онзи, който искаше да те черпи едно.

— А, да! А аз му отговорих барът е безплатен, но щом настояваш.

— Имаше ли някой друг с него?

— Една двойка с бебе. — Каз се намръщва. — И някакъв тип, който май каза, че е журналист.

Не знам на какво се надявах — че са видели някой да отравя Къркууд? Както и да е, доста съм ядосана. Благодаря на семейство Крофърд, минавам през завесата в задната част на кабината и оглеждам местата в търсене на лекарката, която се отзова на призива за помощ на Ерик.

Тя вдига поглед от книгата си, когато се приближавам до нея. Малко се притеснява.

— Не ми казвайте, че още някой не е добре.

— Не, аз просто… просто исках да ви благодаря отново за помощта.

Лекарката се изчервява. Очевидно не се чувства удобно от това внимание.

— Съжалявам, че беше прекалено късно.

Жената до нея подслушва нахално, но това не ме спира.

— От контрол на въздушния трафик събират информация, която да предоставят на семейството, и се чудех дали можете да ми кажете нещо повече. Какво ви кара да смятате, че е получил сърдечен удар?

— Казаното от колегата ви и другите пасажери.

— Не може ли да е нещо друго?

— Потърсихте лекар, не сте доуточнявали, че ви трябва патолог. — Тя се усмихва, а гласът ѝ е подвеждащо приятен, почти шеговит, но погледът ѝ е от камък. — Желаете ли да направя пълна аутопсия? Ще сложа тялото на модерния ви бар и ще го отворя с коктейлни бъркалки? — Жената до нея потиска кикота си. Лекарката я поглежда, след което отново насочва вниманието си към мен с малко по-меко изражение. — Възможно е да е починал от много неща.

— Какви например?

Лекарката въздиша.

— Вижте… — поглежда името ми на табелката —… Мина, направих всичко възможно — което, за съжаление, не беше много, — но… — Тя прави леко, но заповедническо движение с книгата в ръцете си. Разбирам намека ѝ.

На път към кухнята съм спряна от пасажер в задната част на кабината, който щрака с пръсти към мен, без да откъсва поглед от екрана. Играе на някаква игра — от онези безсмислени редящи се пъзели, които стават по-бързи с всяко следващо ниво.

— Кафе — казва той.

Мълча известно време, преди да отговоря: „Разбира се“, с надеждата, че ще добави „моля“, но не го прави. Ерик и Кармел млъкват, когато влизам в кухнята. Заемам се да приготвя напитката за пасажера, останала с чувството, че съм прекъснала нещо.

Връщам се в пътническата кабина.

— Кафето ви, сър. — Усмихвам се, докато го сервирам, след което оставам, сякаш чакам бакшиш. Той е висок и рус, с остри черти на лицето, все едно всяка от тях е изсечена отделно и след това е сглобена с останалите. — За мен е удоволствие.

Онзи стиска зъби.

— Наистина е така — казвам аз, докато се връщам в кухнята. — Направо изгарям от удоволствие.

Там хващам още една размяна на погледи между Кармел и Ерик.

— Проблем ли има?

— Няма нищо — отговаря колежката ми, но Ерик изпръхтява. Поглеждам го. Той не потрепва.

— Онова кафе хубаво ли беше? Успя ли да го направиш? Защото ми се струва, че не си много опитна.

— Какво? — Прекалено изненадана съм, за да отговоря с цяло изречение.

— Двамата с Кармел правим всичко. Храна, напитки, чистим тоалетните… Ти не си мърдаш пръста!

— Ерик, недей… пасажерите ще чуят. — Кармел поглежда нервно към пътническата кабина.

— Съжалявам. — Стискам си носа, за да не се разплача. — Просто съм изморена.

— Всички сме…

Пъхам ръка в джоба си, изваждам снимката на София и я хващам с треперещи ръце, но преди да успея да кажа каквото и да било, Кармел ме прегръща силно.

— О, благословена да си… Сигурно много ти липсва. С баща си ли е? Ще си прекарат добре заедно, сигурна съм. Вероятно дъщеря ти дори не забелязва, че те няма, знаеш какви са. — Ерик завърта очи и излиза от кухнята. Кармел ме пуска, взема снимката и казва „Ауу“, преди да я сгъне внимателно и да я пъхне отново в джоба ми. — Чудесно е, че я носиш в себе си. Ела да ти налея чаша вода. — Тя продължава да говори, сякаш самата аз съм дете. — Заради менопаузата ли е? Мама казва, че е робиня на хормоните си.

— На трийсет и четири съм!

— Това означава ли, че наистина си в менопауза?

— Не, Кармел, не съм.

— Е, тогава просто остани тук. Ние ще се оправим. Направи си един хубав чай.

Виждам отражението си в прозореца, чиито очертания са криви и неясни и си представям как някакъв човек стои пред училището на София с фотоапарат в ръце. Главата ми бучи, но това не е достатъчно, за да заглуши мислите ми.

Не бива да съм тук.

Кармел и Ерик разчистват пътническата кабина. Подносите им са пълни с чаши и мръсни салфетки. Кармел идва в кухнята и оставя подноса си на една страна. Отивам при нея, за да ѝ помогна да разделим боклука от мръсните прибори. Ерик носи нов поднос, след който идва още един от Кармел. Докато работя над тях, намирам плик. Той е светлосин — прилича на онези старомодни писма — с едно-единствено име, изписано на него.

Мина.

— Какво е това? — питам аз.

Усилията ми да помогна при чистенето не са успели да умиротворят Ерик, който ме гледа странно.

— Плик.

— Може да е бакшиш — предполага Кармел.

Ерик изсумтява.

— За какво?

— От кого е? — питам обезпокоено.

Двамата свиват рамене. Кармел поглежда безпомощно към купчината боклуци, които са разчистили от пътническата кабина. Възможно е да е бил всеки.

— Може да е любовно писмо! — прави второ предположение колежката ми. — Ако е от мъжа на място 5F ще позеленея от завист!

— Ако е бакшиш, трябва да го разделиш с нас.

Стените на самолета се вият около мен и заплашват да ме смачкат. Дробовете ми са прекалено свити, а гръдният ми кош — прекалено малък. Минавам покрай Кармел, отивам в тоалетната, заключвам вратата и облягам гръб на нея, докато отварям плика. Вътре има само един лист хартия, изписан със същото тъмносиньо мастило и същия красив почерк като на плика.

Прочитам първия ред и целият ми свят се обръща с главата надолу.

По-долните инструкции ще спасят живота на дъщеря ти.