Заложници

Двайсет и девет 6 часа до Сидни Мина

Жената, която се представи като Мисури, е облечена в плетен пуловер от дебела зелена прежда.

Страхът ми започва да се разсейва — тя не е терористът, когото очаквах. Тя е нечия баба. Не казвам, че сме в безопасност, но ако и другите са като нея…

Очевидно не съм единствената, която мисли по този начин, защото правостоящите пасажери тръгват към нея като по сигнал. Умът ми препуска. Опитвам се да измисля какво ще правим, след като я повалим на пода. В шкафчетата ни има пластмасови белезници и независимо колко са на брой похитителите, ние сме повече. Трябва просто да…

В този момент Мисури вдига зеления си пуловер и всичко се променя.

Пасажерите се отдръпват назад. Отдолу носи жилетка с четири експлозива. Те са черни, а съдържанието им е толкова меко, че ъглите им са леко изкривени. От всеки от тях се вият по два тънки кабела и се скриват под пуловера ѝ.

— Сядайте. — Мисури отива в предната част на кабината до входа на кухнята. Другите пасажери бавно се връщат по местата си. Напрегнатата тишина е нарушена единствено от плача на Лаклан и от разтревожените разговори на хората в задната част на самолета, останали слепи за развоя на събитията. Чувам гласа на стюардесата от икономична класа, която уверява някого, че всичко е под контрол. По гърба ми потича пот. Положението въобще не е под контрол.

На самолета има бомба.

Всички се оплакват, когато се редят на опашките за проверка на летищата. Мърморят, когато ги накарат да си свалят обувките, и бягат по чорапи към гейта си, защото не са преценили правилно времето си. Приличам ли ви на терорист? питат те сърдито, когато ги дръпнат на една страна за по-сериозна проверка. Терористите могат да изглеждат по всякакъв начин. Тази тук носи плетен зелен пуловер.

— Тя блъфира — прошепва Ческа. На пътеката от страната на Мисури сме, няколко реда зад нея. Искам да си свали отново пуловера, сякаш като не виждам експлозивите, нещо ще се промени и тя няма да ги взриви.

— Може би. Искаш ли да проверим? — Въпросът ми е риторичен. Никоя от нас двете няма намерение да рискува. Охранителните система на летището са много добри, но не са перфектни. Шишенце перхидрол ще бъде конфискувано, но такова от шампоан, напълнено с водороден пероксид, може да бъде пренесено. Забранено е да носите в себе си нож, но е позволено да имате куки за плетене, шивашки ножици, метални пили за нокти. Съществуват много варианти за направата на оръжия.

Кармел и Ерик са от другата страна на пътническата кабина. Колежката ми не спира да върти пръстена на пръста си. Дребната жена от място 5J — блондинката, която видях да флиртува на бара — все още е права. Правя знак на Ерик да я накара да седне. Той се приближава до нея, но тя тръгва към кухнята и застава в огледална на Мисури поза отсреща ѝ. Поглежда я и ѝ се усмихва, след което кима рязко към нас.

— Замбези — казва ни. Необходимо ми е известно време, за да осъзная, че ни се представя.

Тази жена е нежна като кукла, а ръцете ѝ са сплетени отпред като булка без букет. Оглеждам я внимателно за някакви следи от експлозиви по тялото ѝ. Облечена е в еластична рокля, която не може да скрие стегнатия ѝ корем и слабото ѝ тяло. Обута е в черен клин.

Замбези. Мисури. Двете въобще не си приличат. Не приличат и на терористки.

Мисури тръгва назад към кухнята, без да откъсва поглед от кабината. Кабелите от жилетката сигурно минават през ръкавите ѝ, защото държи някаква черна пластмаса в лявата си ръка. Заговаря по уредбата.

— Нося достатъчно експлозиви, за да сложа край на живота на всеки един тук.

Разнасят се тихи хлипания, които сякаш се носят от самите кости на самолета.

— Всички се страхувате да не умрете, но въпреки това пилеете водата, от която посевите отчаяно се нуждаят. Океаните се затоплят и това унищожава рибата. Карате коли, когато можете да вървите, ядете месо, когато можете да отглеждате зеленчуци, сечете дърветата, за да строите къщи за излязлата от контрол популация. Убивате планетата и планетата е изплашена също като вас сега.

Това ли е? Заради това ли отвлякоха самолета? Затова ли заплашиха семейството ми? Планетата е изплашена? Залива ме гняв и едва съумявам да го потисна. Представях си религиозни откачалки, фанатици. Ала не и това. Така изглежда лудостта. Тя е белокоса жена в зелен пуловер с бръчки около очите и старчески петна по ръцете. Спомням си новинарските репортажи за протестите на природозащитниците и как бързо сменях канала, без да им обръщам абсолютно никакво внимание. Може би е малко побъркана, едва ли наистина е луда. И опасна.

— Желанието и нуждата са две много различни неща — казва Мисури. Очите ѝ приличат на черни мъниста, а лицето ѝ е оживено. — Никой от вас не е имал нужда да се качи на този самолет. В страната ви, както и в страните, до които е възможно да стигнете с влак или кораб, има достатъчно красиви места за посещаване. Можете да работите с компании по целия свят чрез имейли, телефони и видеоразговори — няма нужда да унищожавате планетата. Това е егоистично, струва скъпо и трябва да спре.

Мисля си за Лия и Пол Талбът, които водят бебето Лаклан у дома, и за жената, която се надява да стигне навреме в Сидни, за да се сбогува с умиращата си приятелка. Мисля си за Пат Бароу, която бяга от мъката си. Мисля си за двайсетимата членове на екипажа, които имат да плащат ипотеки и да хранят деца. Нуждата е относително понятие.

— Тогава ти защо си на този самолет?

В кабината се надигат изплашени стонове, когато всички се обръщат към човека, задал въпроса.

— Дъг, недей! — Джини сграбчва ръката на годеника си, който жестикулира като пияница в комедиен клуб в събота вечер.

— Създателят на електрическата крушка е работил на светлината на свещи — обяснява Мисури, която изглежда по-скоро развеселена, отколкото ядосана от неудобния въпрос. — Създателят на автомобила е пътувал с кон и каруца. Онези от нас, които работят за по-добро бъдеще, трябва да използват инструментите на разположение, за да откриват нови.

— Защо още не сме се разбили? Отговорете ми. — Гласът е истеричен и идва от другата страна на кабината, а всяка следваща дума е по-писклива от предишната. — По-добре да се приключва по-бързо, ако ще умираме. Вече не издържам… не издържам!

— Някой да ѝ затвори устата — нарежда Дерек Треспас. — Чухте я — ако сътрудничим, няма да ни наранят.

— Тя има бомба!

Думата подсилва страха на пасажерите. Поглеждам нежната Замбези и забелязвам усмивката ѝ. Тя се наслаждава на всичко това.

Мисури вдига ръка и всички замлъкваме.

— Подготвихме изявление, което ще бъде публикувано в социалните мрежи през следващите няколко минути. Едно от нещата, които искаме, е правителството да си постави за цел нулеви въглеродни емисии за 2030 година и да наложи глоби на авиокомпаниите, които не демонстрират желание да използват енергия от възобновяеми източници.

Пасажерът на място 2D — мъжът с дългите крака, който ми каза да се развеселя — се е навел напред и е отпуснал ръце на коленете си. Вместо да е изплашен като другите, той кима в съгласие с речта на Мисури. Сбутвам Ческа и ѝ кимам към него.

Амазонка, Мисури, Замбези, а сега и мъжът на място 2D. Станаха четирима. Колко са общо? Дали няма някой в икономична класа? Неочаквано ме спохожда една мисъл: Дали имат представители сред екипажа?

— Вземаме само няколкостотин души за заложници — обяснява Мисури. — Нашите политици държат бъдещето на целия свят в ръцете си.

Ерик не е на същото място от другата страна на кабината. Допреди малко стоеше до Кармел, но сега е няколко реда по-близо до кухнята. Замбези слуша увлечено речта на Мисури, а Ерик от своя страна не сваля поглед от нея. Той се премества отново, но го прави почти незабележимо. Затаявам дъх. Какво прави?

— Ще останем във въздуха, докато правителството не се съгласи с нашите искания или… — Мисури млъква за миг —… или, докато не ни свърши горивото.

Настъпва моментна тишина, през която си представяме до какво ще доведе тази ужасна заплаха. Преди някой да успее да каже каквото и да било, Мисури продължава:

— Не изпитвам никакво съмнение, че ще постигнем целта си. Умишленото осъждане на смърт на стотици от жителите им, ще е един вид автогол, не мислите ли? — Тя едва ли очаква отговор. — Междувременно от вас изискваме единствено да ни сътрудничите.

Ерик се помръдва отново. Бавно, бавно. Той номер пет ли е? Сещам се как дръпна завесите около леглото си по време на почивката ни и отказа да клюкарства и да играе на игри с нас. Каза ни, че искал да спи, но дали нямаше нещо за криене?

— А ако не го направим? — провиква се Дерек Треспас.

Мисури вдига ръка, за да може ръкавът на пуловера ѝ да се изхлузи до лакътя ѝ. Кабелите отговарят вместо нея. Съпругата на Джейми Крофърд се разплаква — направо започва да вие — и това кара всички да погледнат нервно първо нея, а после отново Мисури, защото този изблик на емоции може да накара похитителката да действа. Някой хуква към кухнята. Ерик. Той сграбчва Замбези и извива ръката ѝ зад гърба. В кабината заехтяват писъци. Кармел също хуква и се провиква:

— Ерик, недей… ще ни убиеш всички!

Пасажерите стават от местата си, викат, крещят и тръгват в различни посоки. Мисури прекосява кухнята и се появява зад Замбези, която се бори с Ерик. Кармел го дърпа за ръкава, изпаднала е в пълна истерия, а на всичкото отгоре бебето Лаклан се къса да реве. Избирам най-краткия път през пътническата кабина, който е направо през седалките. Нямам представа какво ще правя, когато стигна до тях, не знам кой къде е и накъде ще тръгне, но ми е ясно, че някой ще пострада…

Никога не съм виждала толкова много кръв.

Тя блика в широка арка над местата и оставя алена следа на стената. Някой пищи, без да спре дори за да си поеме въздух. Мъжът с поддържаната брада, чиито очила са изпръскани с кръв, казва:

— Помогнете ми да я сложа да легне на пода!

Сивият му суитшърт е целият в кръв, а ръцете му притискат рана, която няма да се затвори, независимо от усилията му. Писъци. Надигат се толкова много писъци.

Кармел. Двайсет и две годишна. Жена, която мечтаеше за красиви тапети, тъмнорозови дивани и далечни хотели, и чийто приятел работи в Ситито. Намираме се на повече от десет хиляди метра от земята, а кръвта ѝ шурти през пръстите на някакъв непознат. Надълбоко във врата ѝ е забит тирбушон.