Заложници

Петнайсет 20:30 часът Адам

Бека крещи от горе, но бученето в ушите ми изкривява думите ѝ. Опитвам се да ѝ извикам в отговор, но устата ми е пълна с кръв и повръщам, когато стига до гърлото ми. Изпитвам болка в основата на гръбнака и стомаха си, когато си поемам въздух.

— Адам? Добре ли си? Кой беше този?

Успявам да застана на четири крака и запълзявам към вратата. Никой не минава по нашия път, освен ако не идва при нас, но не мога да рискувам да ме видят.

Имаш време до полунощ.

Простенвам. Какво ще правя?

— Добре ли си? Чух борба, но София беше в банята и… О, Господи, лошо ли си ранен? — Бека е на средата на стълбите, където правят завой. Тя се опулва насреща ми. — Какво, по дяволите, е станало?

— Къде е София? — Всяка дума засилва болката ми и ме замайва.

— Все още е в банята.

— Не я… оставяй… сама.

— Но…

— Върви!

Бека хуква нагоре по стълбите. Повръщам отново. Срязва ме остра болка в ребрата. Успявам да се добера до предната врата, повръщам на пътеката и след това затварям вратата. Поемам си малки глътки въздух, защото ако дишам дълбоко и бързо, ми се завива свят от болката. Бавно се изправям на колене, след което ставам и заключвам вратата. Парче стъкло порязва крака ми през чорапа, но едва усещам болката. Чувам как водата в банята горе се оттича и отивам в тоалетната долу, за да се почистя, преди София да ме види.

Едното ми око е напълно затворено — насинената кожа около него е подута и срязана. За щастие, кръвта върху по-голямата част от лицето и ризата ми е от носа ми, който се е уголемил два пъти. Напълвам мивката с вода и си измивам лицето. Водата порозовява.

— Адам? Добре ли си?

Отговарям уклончиво с аха и се поглеждам в огледалото. Отражението ми не е толкова страшно без кръвта. Събличам си ризата и я оставям в мивката. Отдолу нося тъмна тениска, която прикрива повечето от петната.

— Господи.

— Не, все още съм Адам — отвръщам шеговито. — Разпъването на кръст обаче ми се струва по-приятно от това.

Бека не се засмива. Тя слиза по стълбите. София е няколко стъпала по-горе и ме гледа ужасено през парапета.

— Добре съм, скъпа.

— Не изглеждаш добре — казва детегледачката.

— Трябва да видиш другия. — Опитвам се да се усмихна, но болката изгаря челюстта ми. Отказвам се. — Няма дори драскотина по него.

— Кой беше той?

Не отговарям и Бека идва с мен в кухнята. София стои по-назад със Слончо в едната си ръка. Облечена е в пижамата си с Екшън Мен и халат на еднорози. Бека е сплела косата ѝ, която е все още мокра и капе по халата ѝ. Вземам една кърпа и я използвам да попия водата от нея. Радвам се, че го правя, защото дъщеря ми не вижда лицето ми така.

— Боли ли те, тате?

— Малко е натъртено.

— Да се обадя ли на `инейка?

— Не, не мисля, че…

— Знам как да го направя, мама ми показа.

— Не искам…

— Девет, девет, девет.

— Не е лошо някой да те прегледа — казва Бека. — Не изглеждаш добре.

Приключвам с подсушаването на косата на София и отварям шкафа, в който държим аптечката. Протягам ръка и си прехапвам езика да не извикам, когато пред очите ми се появяват черни точки. Стаята се разлюлява.

— Остави на мен. Седни, преди да си припаднал. — Бека ме отвежда до един от столовете. София ме гледа, изпълнена с безпокойство и любопитство.

— Няма да се обаждаме на линейка — казвам твърдо аз. — Отидем ли в болницата, някой ще се обади в полицията, за да съобщи за извършено престъпление.

— Е, и?

— Може би не искам да намесвам полицията. — Говоря тихичко, със спокоен глас, но лицето ми показва съвсем ясно как се чувствам.

Бека задържа погледа ми, любопитна е, дори подозрителна.

— Защо? Така де, не са сред любимите ми хора, но са ти колеги, нали?

Тя ми подава чаша вода и няколко хапчета. Изпивам ги наведнъж. Едва сега осъзнавам, че съм изтощен не само от побоя, но и от бремето, което нося през последните няколко месеца — стреса от лъжите, които казвам на Мина, на София, на всички на работа. Срещата от тази сутрин с инспектор Бътлър ми се струва, че е била преди месеци.

— Издъних се — казвам неочаквано.

Това седемнайсетгодишно момиче не е сред първите имена в списъка ми с хора, на които споделям, но понякога е по-лесно да си излееш душата пред човек, който не ти е толкова близък. Поглеждам обезпокоено София.

Бека веднага реагира.

— Искаш ли да гледаш „Пес патрул“? — Тя подава ръка на дъщеря ми и я отвежда в дневната. След малко чувам добре познатата мелодия. Бека се връща обратно в кухнята. Скръства ръце. — Този тип, който те преби, е приятелят на Катя, нали?

Толкова съм изненадан от въпроса ѝ, че не мога да отговоря.

Бека се усмихва самодоволно.

— Да не мислиш, че не знаех, че прегрешаваш с прислужницата? Една от майките ми каза, когато вземах София от училище. Искаше да ме предупреди, в случай че се пробваш с мен. — Детегледачката говори грубо, сякаш уважението, което ми е показвала досега, е било престорено.

— Да се пробвам с теб? Никога не бих…

Тя се засмива.

— Нямаш никакъв шанс!

— Господи. — Потривам лице, забравил в какво състояние се намирам. Последвалата болка е добре дошла, за да ме разсее от факта, че родителите на съучениците на София ме смятат за сексуален хищник.

— Какво клише, а? — В този момент Бека изглежда по-възрастна от седемнайсет и ме кара да се зачудя защо има подобно отношение към мъжете. Определено не всички сме толкова лоши, нали? — Старецът спи с…

— Старецът?

— … украинската прислужница.

— За бога, Бека, не съм имал афера с Катя!

Настъпва тишина, която е нарушавана единствено от Райдър и неговите приятели кучета. Изражението на детегледачката показва ясно, че не ми вярва.

— Защо си е тръгнала тогава? Според Мина ти си виновен. — Тя става и си налива чаша вино, сякаш това е нейната къща и е възрастна, а не хлапе.

— Не си достатъчно голяма, за да…

— Да ти налея ли? — Налива втора чаша, без да изчака отговора ми. Усещам неувереност в перченето ѝ, сякаш играе роля. Спохожда ме мисълта, че всички тези приказки, че може да пробвам нещо с нея също са роля, с която цели нещо конкретно. Дали Мина не я е накарала да го направи? Дали това не е някакъв капан, макар дори самата идея да ми се струва нелепа?

Кожата ми е лепкава. Вземам виното от Бека и отпивам от него в опит да се отърва от тебеширения вкус на хапчетата в устата ми и от кръвта в гърлото ми. Носът ми е прекалено подут, за да мога да дишам през него.

— Не съм имал афера с Катя — заявявам твърдо или поне толкова твърдо, колкото ми позволява замаяната ми глава. — Никога не съм имал афера с друга жена. Ала вината наистина е моя, че си тръгна. — Бека се обляга на плота и килва глава на една страна. — Този мъж — или друг, който приличаше на него — заплаши Катя. София също беше там. — Изведнъж си спомням съвсем ясно онзи ден, в който помощницата ни и дъщеря ни връхлетяха в къщата. Двете плачеха и едва можеха да говорят.

Тате! Тате!

Той каза, че ще ме нарани, каза, че ще нарани София!

— София не е разбрала какво точно е казал мъжът на Катя — обяснявам на Бека. — Но е видяла реакцията ѝ и се е изплашила толкова много, че оттогава сънува кошмари.

Заглеждам се през прозореца. Вече се стъмва и над тъмните очертания на градината е надвиснало отражението ми. Снегът се е усилил и снежинките падат на парцали навън.

— Не разбирам — защо не си съобщил в полицията? Защо си оставил Мина да си мисли, че имаш афера, след като не си направил нищо лошо?

— Аз направих нещо лошо. — Гледам градината през отражението си. — Дължа пари. Много пари.

Сумата се увеличава всеки ден. За това помагат овърдрафтът и кредитните карти — една, за която Мина знае, и още пет, за които дори не подозира. Вноските по колата, парите, които заех от колеги на работа, защото нещата са малко трудни, откакто Мина ме изрита.

И големият заем. Десетте бона, които взех от лихвар, с който ме срещна работата ми — при това не по добър повод. Взех ги, за да платя най-наложителните дългове, при лихва, за която не ми пукаше, защото имах план да ги върна бързо и всичко щеше да е наред…

Само че не можех да се спра.

— Имам проблем с хазарта.

Три години, а това е първият път, в който го признавам дори в главата си. Казвал съм си много пъти, че трябва да спра, че ще играя само лотария веднъж седмично, че ще си купувам само един талон за търкане, а не талони на стойност от двайсет лири. Три дни поред стоях пред пистата за кучешки надбягвания и се чудех дали да вляза. През цялото това време не наричах проблема си с истинското му име — зависимост. Тази зависимост ме доведе дотук.

— Десетте бона, които заех, вече са около двайсет — споделям на Бека, макар че ако тя излезе от кухнята, ще продължа да говоря. Изливам всичко и не мога да се спра, споделям ѝ за лъжите и за срама си. — Изпратиха някакъв тип, който да ме предупреди, като сплаши Катя и София. Умолявах Катя да не казва на Мина. Няколко седмици по-късно друг мъж дошъл до къщата, когато била сама, и я заплашил. Тя си тръгна на следващия ден. Тогава съпругата ми ме обвини, че спя с нея.

— Трябвало е да ѝ признаеш всичко.

— Вече знам, че е така! Тогава смятах, че мога да се справя. Просто се нуждаех от голяма победа, за да изчистя дълговете си, но после… — Млъквам, защото звуча жалко. Когато изпаднеш в беда, чувам от дневната, просто излай за помощ!

— Не можеш да съобщиш на полицията, защото си взел пари от лихвар?

— Не мога да им кажа, защото крия проблема си с хазарта от три години. — Вземам бутилката вино и напълвам чашите ни. — Не мога да им кажа, защото съм взел незаконен заем, а това е дисциплинарно нарушение. — Бека оставя чашата си недокосната, но аз изпивам половината на една глътка. Това не е най-доброто нещо след коктейл от болкоуспокояващи, но вече не ми пука. — Не мога да им кажа, защото ще изгубя работата си, ако разберат.

Детегледачката скръства ръце на гърдите си. Опитва се — но не успява — да скрие задоволството си. Чудя се дали се наслаждава на падението ми, или на факта, че е единствената, която знае за него.

— Наистина си затънал в лайната, а?

— Благодаря ти.

— Какъв е планът ти?

Изпивам остатъка от виното. Обръщам се, слагам длани на плота и се навеждам напред, все едно смятам да правя лицеви опори. Усещам как кръвта тупти в нараненото ми лице.

— Нямам абсолютно никаква идея.