Заложници

Трийсет Пасажер 1G

Трябва да разбереш, че не исках никой да пострада, ала знаеш поговорката, че няма как да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Понякога насилието е единственият език, който хората разбират.

Тирбушонът — това импровизирано оръжие с възможности, каквито заплахата от бомба не притежаваше — беше моята застраховка. Прибрах го в джоба си, когато по-рано отидох да се възхитя на бара. Нямах намерение да го използвам, но се зарадвах, че е в мен, в момента в който екипажът се опита да осуети плана ми. Металът проби гърлото ѝ със звук, който ми се стори изключително приятен. За първи път отнех живот. И изцапах ръцете си с кръв.

Съжалявам за смъртта на стюардесата, както и за всяка друга смърт, но вината е на екипажа. Представяш ли си какво сериозно послание ще отправят служителите на авиокомпаниите, ако откажат да летят? Ако настояват за по-ниски емисии, за възобновяема енергия?

За съжаление обаче, пуйките не гласуват за Деня на благодарността, нали?

Младата жена беше жертва също като мъжа на място 1J, който умря, за да може Мина да разбере сериозността на исканията ни. Той отвори портфейла си на бара, горд от семейството си, и тогава забелязах картата му на редовен клиент на авиокомпанията. Не беше виновен колкото екипажа, но не бе и невинен. Сам беше избрал да произведе 5.8 тона въглероден диоксид, за да прелети от Лондон до Сидни. Сам беше избрал да унищожи петнайсет метра от някоя ледена шапка. Човек жъне каквото посее.

Стрих рохипнол в напитката му, след което му дадох свръхдоза инсулин, която предизвика сериозни конвулсии и бърза кома, последвана от смърт. Инсулинът не бива да се съхранява в хранилището на самолет, тъй като изисква постоянна температура. Независимо дали пътуваш за една нощ, или за шест месеца, можеш да носиш голямо количество от него в ръчния си багаж, като за целта ти е необходима единствено лекарска рецепта за пред охраната. Невероятно е, че ме накараха да си сваля обувките с токове, за да ги проверят за експлозиви, но ме пуснаха да мина само след бърз поглед към запас от инсулин за два месеца и двайсет таблетки рохипнол в опаковка, на която пишеше „Парацетамол“.

Оръжията ми бяха простички, но много по-лесни за пренасяне от забранени отрови, а и много по-ефективни. Не отричам, че предписаният на Адам Холбрук рохипнол можеше да подейства по-рано, но Волга не взе под внимание размерите и силата му. Няма значение — в крайна сметка изпадна в безсъзнание.

Ах, Волга… Всичко това се случи благодарение на нея. Не че тя го осъзнава.

Вече бяхме започнали да набелязваме авиоиндустрията и постигнахме значителен успех, когато принудихме най-голямото летище във Великобритания да прекъсне работа само с помощта на два дрона. Всичко беше отразено в пресата — най-накрая хората ни обърнаха внимание — и тогава осъзнах, че можем да постигнем нещо много по-голямо, което да накара властимащите да предприемат някакви действия.

На следващото лято, докато четях новините в интернет, Волга насочи вниманието ми към перфектната цел. Буквално.

Тя вече беше с нас от известно време. Участваше в протестите ни — очевидно си падаше по неприятностите — и по пътя си създаде криминално досие. Беше от онези млади хора, които се смятаха за неуязвими, със страст към наркотиците, които ми позволяваха да я държа на каишка.

„Чух за една жена, която е осиновила костенурка през Световния фонд за природата, написа ми Волга, но интересното при нея е, че е шибана стюардеса!“

Разговорът ни се съсредоточи върху онези активисти от средната класа, които обичаха да си седят на столовете и да оглушават с приказките си колко по-добри са „ретро“ стъклените бутилки за мляко, но не се замисляха, че някои хора прелитат половината свят, за да прекарат уикенда на някой басейн.

„Лицемери!“, заключи Ганг и беше напълно прав.

„Ще е на директния полет до Сидни през декември. Можеш ли да си представиш каква следа ще оставим след себе си?“

Представях си нещо много повече от следа…

Проверих маршрута в Гугъл. Навсякъде се говореше за това, таблоидите вече спекулираха кои знаменитости ще пътуват до Сидни, за да свържат имената си с такъв исторически полет.

Билетите тъкмо бяха пуснати в продажба.

Написах лично съобщение на Волга, за да изцедя до капка информацията, с която разполагаше, и ѝ обещах достатъчно опиати, които да не свалят усмивката от лицето ѝ чак до Коледа. Тя не познаваше тази жена лично, а само украинската им детегледачка. Дали това момиче, зачудих се аз, щеше да я представи? Ако Волга успееше да проникне в къщата, щеше да научи повече от семейството. Знаех, че е на двайсет и няколко години, и предположих, че няма да има нищо против да се представя за по-млада. Вече осъзнавах, че обществото не смята младите хора за особено интелигентни, и следователно не беше толкова подозрително към тях, а подобна очевидна невинност можеше да влезе в употреба.

Останалото го знаеш. Бека Томпсън, на седемнайсет години. Ученичка в средно училище, която обича изкуството, историята и френския език. Детегледачка. Активистка под прикритие. Знаех, че ще си изиграе добре ролята, въпреки възрастта си. Все пак разполагаше с изненадата на своя страна.

Тревожех се обаче, че може малко да прекали.