Заложници

Трийсет и шест 4 часа до Сидни Мина

Докато с Ческа пълним кани с вода в кухнята, поглеждам към вратата на пилотската кабина. Какво става там? По нищо не личи, че вече не сме в ръцете на опитен пилот. Вероятно мъжът, когото наричат Амазонка, наистина знае какво прави или просто все още сме на автопилот.

Жив ли е Майк?

Хващам се за сламки, така е, но ако е жив — в безсъзнание и завързан, но жив, — трябва да постъпя правилно, дължа му го. Налага се да намеря начин да оправя нещата. Не виждам Мисури, но русата жена — Замбези — ме наблюдава — мен, Ческа и пасажерите в кабината. Едва ли е по-висока от метър и шейсет и пет и е слаба, но стойката ѝ е на боксьор и на лицето ѝ не личи никакво притеснение. Даже леко се усмихва, все едно казва: Елате ми, покажете ми какво можете.

Дългокракият мъж от място 2D става и се протяга, все едно е тръгнал на разходка, а не отвлича самолет. Той отива в кухнята и се обляга на вратата на пилотската кабина. Оглежда се наоколо и кима на русата жена.

— Яндзъ. — Ъгълчетата на устата му потрепват. — Жена.

— Не думай.

Отговорът е груб и ме кара да изгледам Ческа в опит да намеря смисъл в разговора им, но и тя изглежда объркана като мен. Оглеждам високия мъж за експлозиви. Облечен е в тениска. Не се виждат кабели и издутини около гърдите му. Той забелязва, че го гледам, и повдига въпросително вежда. Извръщам се, преди да види отвращението на лицето ми.

— Без стъкло. — Замбези посочва подноса с чаши, които Ческа пълни с вода. Пилотката безмълвно ги прибира в шкафа и изважда пакет с хартиени. Отварям шкафчетата преднамерено бавно и вадя бутилки с вода и пакети със солети, докато наум проверявам всеки сантиметър от кухнята в опит да намеря нещо, което можем да използваме като оръжие. Храна и напитки, микровълнова, кафемашина, хладилни шкафове… нищо подходящо.

Ако можех да счупя някое стъкло, щях да скрия парче от него, но как да го направя, след като ни наблюдават? В шкафа има чаши за портвайн — те са тесни и ще се счупят лесно и безшумно. Дали ще е прекалено очевидно, ако пъхна една от тях в джоба на сакото си? Бъркам в него, за да извадя памучните ръкавици, които Диндар иска да носим, докато сервираме храна.

— Размърдайте се.

Пръстите ми все още лепнат от кръвта на Кармел. Те докосват бележката, която намерих при флапджака на София. Искам да я извадя, но не мога да понеса мисълта, че похитителите ще ми я вземат и ще ми отнемат тази крехка връзка между мен и дъщеря ми.

За моята мама.

Притискам бележката в бедрото си и си спомням тежестта на София като бебе, докато я пренасях заспала от колата. Краката ѝ висяха от двете ми страни, а главата ѝ клюмаше на гърдите ми. Изпускам бавна въздишка.

Ще се върна заради теб, София.

Повтарям си го, докато вървя с Ческа в кабината и наливам вода под зорките погледи на похитителите. Ще се върна заради теб. Всяко повторение ме кара да вярвам все повече, че това е възможно и че съм достатъчно силна, за да преживея случващото се.

— Добре ли сте? — пита Роуън, пасажерът, който помогна на Кармел. Той е сменил подгизналия си в кръв суитшърт с друг, който е идентичен с първия, но е в по-тъмно сиво. — Позволиха ми да го извадя от ръчния си багаж. — Поглежда изпръсканата ми униформа. — Искаш ли да ти дам някоя дреха? Винаги нося резервни в ръчния си багаж, в случай че куфарът ми се изгуби.

— Благодаря, но няма нужда. — Кръвта на Кармел по дрехите ми е като наказание, което заслужавам, и ми напомня какво вече е изгубено.

— Не мисля, че другите имат експлозиви. — Ческа говори тихо, а погледът ѝ е насочен в кабината. — Не виждам нищо в ръцете им.

Похитителите се разхождат по пътеката и крещят на пасажерите да държат ръцете си така, че да могат да ги виждат. Оглеждам всеки един от тях. Търся някакви знаци. Невъзможно е да преценя дали носят нещо под дрехите си, но тя е права — не държат детонатори.

Дали ще можем да се преборим с Мисури и да ѝ вземем детонатора, преди да успее да го задейства? Пулсът ми се ускорява, а по челото ми избива пот. Шансовете за успех са минимални и ако се провалим… Спомням си всеки път, в който Адам си е имал работа с жестоки престъпници и ми е разказвал след това, все едно е било нищо. Просто юмруци, игли и ножове. Проява на малко кураж, нищо повече.

Ще се върна заради вас. Повтарям си тази мантра наум, като този път не мисля само за София.

Преди двете с Ческа да имаме възможност да продължим тайния си разговор, Мисури се появява на пътеката. Заставаме нащрек. Пластмасата в ръката ѝ и кабелите са достатъчно основание да се подчиняваме на желанията ѝ.

— Искам ви в икономична. Разкарайте тази вода. — Тя се обръща към кабината и пляска с ръце по онзи смущаващо превзет начин, преди да изкрещи: — Всички вие в задната част на самолета, мърдайте! — Крясъкът ѝ предизвиква паническо бягство от бизнес класа, през бара, към икономична класа. — Промяна в плана — казва Мисури на Замбези, когато минаваме покрай нея. — Искам ги по-далеч от действието.

Дали е чула какво ми каза Ческа?

В бара ни разделят на две групи и ни пращат от двете страни на икономична класа. Избутана съм в дясната, заедно с Ческа, Роуън и двама журналисти. Мъжът от Близкия изток от място 6J е пред нас, но не се движи. Всеки мускул в тялото му е напрегнат и когато минавам покрай него, усещам неприятната миризма на изсъхнала пот. Останалите от екипажа са се свили на пода. Вратата на стаята за отдих все още е затворена. Дали колегите от другата смяна са разбрали какво се случва и не се крият там?

— Сядайте. Веднага!

Разполагаме се между редовете с пасажери на икономична класа. Липсата на пространство ме задушава. Намирам се в предната част на пътеката, Ческа е зад мен, после Роуън, Дерек Треспас и Алис Даванти накрая.

— Сложете ръце на главите си.

Стотици лакти се повдигат нагоре. Лаклан отново се разпищява — очевидно е гладен. Навсякъде в кабината се разпространяват приглушени хлипания, подобно на пожар.

Дългокракият Яндзъ все още е в бара. Той се покланя подигравателно на Мисури, която се приближава до него, и удря петите си една в друга.

— Яндзъ се явява по служба.

Тя не му остава длъжна:

— Достатъчно се забави.

— Стори ми се, че държиш ситуацията под контрол.

Лицето на Мисури трепва, сякаш се опитва да реши дали да приеме думите му като комплимент, или обида и странната размяна на реплики между двамата похитители в предната кухня изведнъж придобива смисъл.

Жена.

Не думай.

— Те не се познават — казвам на Ческа. — Срещат се за първи път.

Мъжът от Близкия изток все още е прав, а очите му се стрелкат из кабината. Опитвам се да срещна погледа му, да му покажа, че поставя всички ни в опасност, когато Мисури му изсъсква:

— За бога, Ганг, вземи се в ръце.

Ганг?

Мъжът кима и застава в средата, като не откъсва поглед от края на кабината. Залива ме студена вълна, когато се сещам как пренебрегнах подозренията си и дори се почувствах виновна заради тях.

Мисури повтаря нареждането си към един мъж, който се намира в другия край на кабината.

— Нигер, заеми се с пътеката.

Ганг. Нигер.

Това са реки, най-накрая осъзнавам аз. Мисури е водачката им. Тя е в бара заедно с русата Замбези и дългокракия Яндзъ. Ганг е младият мъж, чийто крак е на сантиметри от коленете ми. Среден на ръст и слаб, той има меката и бледа кожа на човек, който не познава физическото натоварване. Носи сиви очила с телени рамки, а черната му коса е щръкнала, все едно току-що е прокарал пръсти през нея. Постоянно пристъпва от крак на крак, а ръцете му опипват джобовете, копчетата и яката му. Чеше се по врата, дъвче устни, хвърля погледи по пътеката и към двамата в задната част на кабината. Вероятно усеща погледа ми върху него, защото навежда глава. Усмихвам му се. Ганг се изчервява, извръща се и продължава нервно да се опипва. В другия край на пътеката е мъжът, когото Мисури нарече Нигер. Само го зърнах, преди да ни накарат да седнем на пода.

Обръщам се и прошепвам на останалите:

— Преброих шестима от тях, включително онзи, който пилотира самолета.

— Според теб има ли още? — пита Дерек. Той изглежда по-млад, отколкото го мислех, но косата му е преждевременно оредяла и челото му е осеяно с бръчки.

— Всички останали са с ръце на главите си. — Роуън се повдига лекичко и оглежда пътеката. Пасажерите са седнали — на местата си или на пода — и наоколо цари зловеща тишина. Той поглежда похитителите и потръпва. — Само като се замисля, че са седели до нас през цялото време, а не сме разбрали…

— Някои от нас са знаели… — Алис Даванти ме поглежда, но никой не поема щафетата от нея. Поглеждам отново към аварийния люк. Тъй като не разполагаме с елемента на изненадата, трябва да измислим план.

Скоро след терористичната атака от 11 септември, „Уърлд Еърлайнс“ ни прати на обучение, което да ни осигури необходимите умения при отвличане на самолет. То беше проведено от бивш пилот и експерт по бойни изкуства в хангар на частно летище в Глостършър, като за целта бе използвана предната половина на изваден от експлоатация „Боинг 747“. Цяла сутрин мръзнахме на пластмасови столове до самолета, докато инструкторът ни обясняваше популярна психология и умения за водене на преговори. След обяда бяхме разделени на две групи — екипаж и пасажери — и представени на екип от актьори, които щяха да играят ролите на другите пасажери и терористите. Единият от мъжете беше от „Холиоукс“, а едната от жените участваше в миналогодишната реклама на „Джон Люис“.

— Сценарият, който ще преживеете, се доближава изключително много до реална ситуация — обясни ни инструкторът. — Няма да бъдете наранени, но преживяването може да ви се стори обезпокоително. Ако желаете да спрем, просто надуйте свирката си и ще прекратим демонстрацията. — Разменихме си нервни усмивки и тайничко се замолихме да не сме тези, които ще сложат край на забавата.

Смятах, че ще се почувстваме глупаво, че ще се смутим. Предполагах, че актьорската игра ще е преувеличена, а репликите превзети, и може би в началото наистина беше така. Онези от нас, които бяха влезли в ролите на екипажа, се качиха първи на борда на самолета, поздравиха пасажерите и провериха бордовите им карти, които изглеждаха като истински за по-голяма автентичност на демонстрацията. Проведохме инструкциите за безопасност, седнахме на седалките си и „отлетяхме“. В самолета се чуваха звукови ефекти и се усещаше лека вибрация.

Лампичката за коланите изгасна и в следващия момент вече сервирахме фалшиви напитки. Разговорите наоколо създаваха усещането, че сме в реална обстановка, и всички се шокирахме, когато чухме гърмеж и писък. Вдигнах поглед и видях мъж с балаклава на лицето и оръжие в ръка. Втори мъж беше опрял нож в гърлото на някаква жена, като я влачеше към пилотската кабина, а трети хвърли нещо на пътеката пред мен. Изпищях и приклекнах зад количката, която бутах, докато облак дим се издигаше над седалките. Последваха още викове и писъци и в нито един момент не си казах: Всичко това е инсценирано.

Сега ми се иска да мога да надуя свирката си.

Плачът на Лаклан се е усилил и някакъв мъж отзад, който е приклекнал като нас на пътеката, крещи: Някой да накара това шибано бебе да млъкне!

— Ти млъкни! — сопва му се в отговор Пол Талбът.

— Пищи от часове — много е несъобразително. — Това е Дъг, който е поизтрезнял, но все още говори на висок тон. Годеницата му се е облегнала на него и го моли да запази мълчание и да не привлича внимание върху себе си.

— Несъобразително? Всички ще умрем, а ти говориш за съобразителност? — Пол се разсмива, без да му е особено забавно.

— Не мога повече. — Дъг става и се оглежда като обезумял наоколо, като човек, който би скочил, стига да намери врата, през която да го направи.

— Ръцете на главата! — извиква му похитителят в другия край на пътеката, но той не се подчинява. Джини го дърпа към себе си.

— Скъпи, седни долу! Това е единственият начин да оцелеем.

— Да оцелеем? Няма да оцелеем. Ще умрем, Джини.

Хората около нас хлипат и истерията се разпространява в цялата кабина. Онези, които не плачат, наблюдават Дъг и Джини. Замислям се дали това не е нашият шанс да минем покрай Мисури и да влезем в пилотската кабина, но когато вдигам поглед, я виждам, че държи позицията си и въобще не се е разсеяла от това лирично отклонение.

— Не. — Джини повдига брадичка твърдо решена да остане позитивна. — Няма да умрем. Ще отидем в Сидни, ще се оженим и…

— Не мога да се оженя за теб.

Настъпва ужасна тишина и — въпреки всичко, което се случва — сърцето ми се свива, когато виждам унилата физиономия на Джини.

— Какво искаш да кажеш?

Дъг навежда глава.

— Малко се поувлякох… всичко се случи много бързо, а ти беше развълнувана и… Не исках да те наранявам, но…

Той млъква и годеницата му пита с твърд тон:

— Какво?

— Вече съм женен. — Дъг звучи като човек, който ще се разплаче всеки момент, но не печели съчувствието на хората около него.

— Копеле — казва някой, който е няколко реда по-назад.

— Като се заговорихме за точния момент… — измърморва Дерек Треспас. Джини избухва в сълзи и жената до нея я прегръща. Очаквам някой от похитителите да ѝ изкрещи да си сложи ръцете на главата, но или не им пука, или не са я забелязали.

Поглеждам похитителя, който пази предната част на нашата пътека. Той изглежда също толкова потресен от откровението на Дъг, колкото Джини, и се питам дали това го кара да се замисли, че сме хора, а не просто заложници. Съумявам да му се усмихна.

— Как се казваш?

— Ганг.

— Как е истинското ти име?

— Няма нужда да го знаеш.

— Аз съм Мина. Съкратено е от Амина, но всички винаги са ме наричали Мина. — Поне това си спомням от обучението: Използвайте името си, колкото се може повече. Разкажете им подробности от живота си, накарайте ги да ви приемат като личности. Опитвам се да задържа погледа на Ганг, но очите му се извръщат. — Ще ни кажеш ли какво се случва?

Той поглежда към съседната пътека. Прекалено ниско на пода съм, за да видя към кого гледа, но е ясно, че Ганг не се чувства в свои води.

— Ако сътрудничите, няма да бъдете наранени. — Усещам лек акцент като на човек, който е живял във втората си страна много по-дълго, отколкото в родината си.

— Откъде си?

— Това също не е нужно да го знаеш.

— Как е възможно да не сте се срещали един с друг преди? — Въпросът ми е посрещнат от мълчание, но това не ме отказва. — Тя обаче те познава, нали? Мисури? Това не ми се струва честно. Тя те познава, но на теб не ти е позволена да…

— Тя знае позициите ни, това е всичко — измърморва той и се уверява, че Мисури не го е чула. — Тя знае имената ни, благодарение на местата, на които стоим.

— Разбирам. Значи се познавате само от онлайн чатовете, нали?

Ческа пристъпва напред в пролуката вдясно от мен.

— Не е прекалено късно да отстъпиш, да знаеш — казва бързо тя. Прекалено рано е, мисля си аз и се обръщам към нея в опит да ѝ подскажа с очи, че трябва да млъкне, че определено ще постигна нещо. — Можеш да ни помогнеш, ако се колебаеш. Сигурна съм, че полицията ще…

— Млъкни! — Ганг вдига стиснатия си юмрук и го стоварва бързо към Ческа, като спира на косъм от лицето ѝ.

Прекалено рано е.

— Приеми това като предупреждение.

Ческа се отдръпва, а другите се струпват около нея. Не откъсвам поглед от лицето на Ганг и безпокойството, което се изписа на него не когато Ческа заговори, а когато вдигна юмрук срещу нея. Той спря не защото искаше само да я предупреди, а защото не можеше да продължи. Той не иска да ни нарани.

Прекалено близо сме до Ганг, за да говорим за него. Правя знак на Ческа и на останалите, че трябва да си осигурим малко пространство. Дерек се изправя на колене и се протяга, без да маха ръце от главата си. Когато отново сяда, вече е цял ред зад първоначалното си място. Алис изчаква Ганг да извърне поглед — прави го на всеки няколко секунди, сякаш търси отговори из кабината — и бързо се намества на освободеното от Дерек място. Постепенно всички се изместваме назад. Ганг или не забелязва това, или е доволен, че се отдалечаваме от него.

На третия ред до мен седи бременна жена, която плаче.

— Добре ли сте? — питам, въпреки че очевидно не е. Никой от нас не е добре.

— Съпругът ми не искаше да летя, но той ще работи на Коледа, а и бебето няма да се роди през следващите шест седмици, така че си казах, че ще е чудесно да се прибера у дома, където мама ще се грижи за мен, нали се сещате? А сега…

Тя не довършва. Няма нужда. Питам се дали съпругът ѝ знае — дали някое от семействата ни е научило за случилото се. Освен ако пилотът на Мисури не е достатъчно добър, че да поддържа комуникацията с контрол на въздушния трафик, ще е нужен поне половин час, за да забележи някой, че сме прекъснали връзката. Може би по новините вече са съобщили за положението ни. Представям си Адам в дневната пред телевизора, който гледа журналистите на летището и морето от туристи, които ще изглеждат не на място на фона на тази новина.

— Съжалявам.

— Вината не е ваша. Тяхна е. — Бременната жена поглежда към бара, където Мисури разговаря с другите похитители. — Тези хора са луди. Климатични активисти, за бога! От всички други глупави каузи…

— Няма никакви климатични промени, да знаете. — Мъжът на съседното място се навежда напред. — Опровергаха го. Това е просто естествен цикъл — след сто години пак ще се оплакват, че сме се насочили към ледена епоха.

— Да не сме в курс по дебати? Това тук е истинско!

— Опитайте се да се успокоите — казва мъжът. — Повишеното кръвно налягане не е полезно за бебето.

Бременната жена се опулва насреща му.

— Колко пъти сте били бременен?

— Е, очевидно нито веднъж, но…

— Тогава млъквайте. — Тя става и тръгва по пътеката. Аз също се изправям малко, когато отива при Ганг, и се чудя дали това ще ни помогне, или ще влоши положението ни.

— Трябва да пишкам.

— Ще се наложи да стискаш. Сядай.

— Трикилограмово бебе притиска пикочния ми мехур — не е много лесно да стискам.

Ганг почервенява, но влиза в бара, като не откъсва поглед от бременната жена, и измърморва нещо на Мисури. Тя завърта очи, отива при жената, сграбчва я за ръкава и я води в тоалетната. Застава на прага на вратата ѝ. Един от мъжете на предния ред се обръща, за да ѝ осигури някакво лично пространство.

Аз също се обръщам, защото това ни дава малко време за разговори.

— Трябва да направим нещо.

— Какво? — пита Роуън.

— Да си проправим път.

— Какво? — Дерек се разсмива. — Петима от нас срещу шестима терористи, като поне един от тях има експлозиви? Само бог знае дали няма и други на борда!

— Дерек е прав. — Алис ме поглежда извинително. — Дори да минем покрай Мисури и останалите, какво ще постигнем с това? Вратата на пилотската кабина е заключена, нали?

— Разполагаме с код за спешни случаи — казва Ческа. — Той преодолява другите.

Всички поглеждаме към пилотската кабина. Изправям се на колене, за да получа по-добра гледка. Делят ни три метра от Ганг, а зад него са барът и Мисури, която инспектира екипа си. Разстоянието между тях и вратата на пилотската кабина е колкото дължината на тенис корт. Колко далеч ще стигнем, преди Мисури да натисне бутона?

Ганг отново поглежда към похитителя в другия край на кабината. Проследявам погледа му. Ставам съвсем бавно, за да мога да виждам централните места, като стоя близо до бременната жена. Ръцете ме болят, затова сплитам пръсти на главата си, за да облекча малко напрежението.

— Знаеш ли кода? — пита Роуън.

— Разбира се — отговаря Ческа. — Само не знам как ще се доближим достатъчно близо, без тя да детонира бомбата.

— Сядай! — изкрещява Ганг. Подчинявам се, но вече видях мъжа, когото Мисури нарече Нигер. И го разпознах. Разпознах торбестите военни панталони с тежките ботуши и стегнатата тениска, опъната на бицепсите му. Напълно съм сигурна, че знам нещо за него, което не е известно на Мисури.

Сега само трябва да измисля как това може да ни помогне.