Заложници

Трийсет и осем 3 часа до Сидни Мина

Докосвам с върховете на пръстите си бележката в джоба си. Представям си как София е лежала по корем в стаята си, изплезила език, докато пише старателно всяка дума.

За моята мама.

Не за първи път дъщеря ми крие някой десерт за мен — миналия месец, докато разопаковах багажа си в Ню Йорк, намерих парче от бананов кейк, увито в салфетка и прибрано в една от обувките ми, — но за първи път ми праща и бележка. Смятах, че писмата, които оставям на възглавницата ѝ, не ѝ правят никакво впечатление — чудех се дали въобще ги чете, — но явно е научила нещо от тях. Може би най-накрая постигаме напредък.

Затварям очи за секунда и черпя сили от мисълта и от бележката в джоба си. Мърморя си успокоително и насочвам цялата си енергия в думите, които изричам, сякаш отдадеността ми ще помогне да се превърнат в истина. Тя е в безопасност. Ти спази своята част от сделката, за да я предпазиш. Адам няма да позволи да ѝ се случи нищо лошо.

Името на съпруга ми ми носи облекчение и ми напомня за нещата, които обичам в него и ми липсват, откакто се разделихме. Взаимоотношенията ни бяха прекрасни, преди да се появи Катя. Той беше готов да направи всичко за мен и аз за него. Така се държат хората, които се обичат.

Така се държат хората…

Поглеждам празната пътека зад Ганг. Яндзъ е застанал до вратата на пилотската кабина. В главата ми започва да се оформя план. Сигурна съм, че знам нещо за похитителите, което дори на Мисури не е известно, и то може да ни вкара в пилотската кабина. Представям си как Ческа сяда на пилотското място и добре познатият ѝ глас се разнася по уредбата, за да каже на екипажа: Пригответе се за кацане. Сърцето ми се изпълва с надежда.

— Имам интернет! — Викът се разнася от другата страна на кабината. Изправям се непохватно, без да се страхувам от похитителите. Желанието ми да говоря с Адам е много по-силно от инстинкта ми за самосъхранение. Виждам една ръка във въздуха, триумфално размахваща мобилен телефон. — Опитвам се да се свържа, откакто излетяхме, и най-накрая установих връзка!

Наоколо настава суматоха — пасажерите бъркат под седалките за саковете си или откопчават коланите си, за да извадят багажите си от багажното отделение над главите си. Разнасят се весели възгласи, когато включват устройствата си и лицата им се осветяват от дисплеите им. Поглеждам похитителите, за да видя как приемат новината. Мисури гледа собствения си дисплей, а веждите ѝ са събрани, докато пише бързо с палци.

— Пуснали са го — казва Роуън.

— Защо?

Той свива рамене.

— Вероятно, за да отправят исканията си? — Двамата поглеждаме към бара. Бременната жена до нас говори със съпруга си чрез ФейсТайм. По лицето му текат сълзи, докато докосва дисплея си.

— Много те обичам — казва той.

— Аз също много те обичам.

Потискам надигащия се хлип и се обръщам, защото не мога да понеса мъчението да съм свидетел на нечие чуждо сбогуване. Шумът в кабината нараства, след като другите също се свързват с близките си. Оставят се съобщения на гласови пощи, разменят се мили думи от обич, молби за прошка. Кажи на децата, че ги обичам, ако не успея да се…

Ческа изпраща съобщение и се опитва да не се разплаче, въпреки че сълзите напират да потекат под привидно спокойната ѝ фасада. Ръката ми потреперва от желание да взема телефона си, който е в чантата ми в предната част на самолета, и се чудя колко дълго мрежата ще издържи на това натоварване.

Майка ми ми се обади в деня преди да почине. Не беше минала цяла година, откакто се отказах от обучението си за пилот и не можех да изтърпя още един разговор на тема защо не опитам пак; не издържах на милите ѝ, но настоятелни въпроси относно онзи ден в самолета. Видях името ѝ на дисплея на телефона си и я оставих да се свърже с гласовата ми поща. Щях да ѝ се обадя по-късно или на сутринта.

Не го направих и никога не си го простих.

В главата ми се изреждат различни спомени. Адам пред олтара — обръща се, за да ме види как вървя към него. Първата ни среща със София. Денят, в който я заведохме у дома. Игрите ни на чудовища от банята. Първият ѝ учебен ден — двамата с Адам я държим за ръка и я люлеем високо във въздуха. Мама не беше жива, за да дойде на сватбата ни, и не видя София и каква майка съм самата аз. Не желая това за дъщеря си. Искам да съм до нея — точно това ѝ обещах, когато я заведохме у дома.

Никога няма да те изоставя. Никога вече няма да си сама.

— Ето.

Оглеждам се. Роуън ми подава телефона си. Посягам към него, макар че възпитанието ми ме кара да откажа:

— Не мога… Сигурно искаш да се обадиш…

— Ти си първа. Звънни на съпруга си. На дъщеря си.

— Благодаря ти. — Преглъщам с усилие.

Мобилният на Адам е изключен, затова затварям и се обаждам на домашния. Представям си го как се буди и се чуди кой се обажда по това време на нощта. Слиза по стълбите и надниква през отворената врата в стаята на София, за да се увери, че не се е събудила.

Свързахте се със семейство Холбрук. Съжаляваме, че ни няма…

Затварям. Натискам бутона за повторно набиране. Къде са? Направих всичко, което похитителите искаха. Направих го за София, за да я предпазя… Къде е тя?

Свързахте се със семейство Холбрук. Съжаляваме, че ни няма, за да приемем обаждането ви, но можете да оставите съобщение. Ще се свържем с вас възможно най-скоро.

— Адам? Вдигни, ако си там. Адам! — Не искам да се разплача, но съм безсилна пред хлипа, който изригва и потапя думите ми. — Самолетът беше отвлечен. Казаха, че ще наранят София, ако не… О, Господи, Адам, ако си там… ако нищо не се е случило, отиди на безопасно място, моля те. Казаха, че ще сме във въздуха, докато не свърши горивото на самолета и… — Говоря толкова бързо, че думите се сливат една с друга. Прекратявам разговора и се ядосвам на себе си, че съм се сринала.

Роуън слага ръка на рамото ми.

— Дишай.

Зад него Алис пише бързо на телефона си.

Вдишвам и издишвам.

— Може ли да се обадя отново?

— Разбира се.

… да оставите съобщение. Ще се свържем с вас възможно най-скоро.

— Адам, ако не се прибера, кажи на София, че я обичам. Кажи ѝ, че е смела, красива, умна и че съм благодарна за всеки един ден с нея. Кажи ѝ, че направих всичко възможно, за да я опазя. Обещах ѝ никога да не я изоставя и искам да знае, че съжалявам. Съжалявам, че не спазих обещанието си. Тя ще постигне много в живота си и макар че няма да ме види повече, ще бъда там и ще се грижа за нея. Много я обичам. И… обичам и теб. — Преглъщам и заговарям по-силно, като всяка следваща дума е по-пламенна от предната: — Няма нужда да ѝ казваш това. Защото се прибирам у дома, Адам. Прибирам се у дома.

Изчаквам малко и си представям гласа си на телефонния секретар в празната кухня. Затварям и си поемам дълбоко въздух. Прибирам се у дома.

— Добре ли си?

Кимам мълчаливо на Роуън. Как мога да съм добре? Как може някой от нас да е добре?

— Какво ще стане, когато свърши горивото? — пита тихичко Дерек. Седнали сме в тесен кръг — аз, Ческа, Роуън и Алис — на пътеката между местата на седналите пасажери. Алис продължава да пише на телефона си. Навсякъде около нас се чуват сбогувания, изпълнени със страх и мъка. Похитителите са шестима, но се питам дали няма и други. Дерек е в още по-неугледен вид от по-рано, ако това въобще е възможно — ризата му е намачкана, а очилата му са леко накривени, сякаш някой ги е бутнал.

Ческа се поколебава, преди да отговори:

— Ще се разбием.

— Имам предвид, какво ще се случи? — настоява журналистът. — Какво е усещането?

Потръпвам.

— Недей. — Алис стиска очи.

— Двигателите ще спрат. В рамките на няколко минути, дори секунди, ще се изключи първо единият, а после и другият. Самолетът ще се превърне в планер.

— Значи няма просто да паднем от небето? — продължава с въпросите Дерек.

Алис отново потръпва. Очите ѝ не се откъсват от дисплея на телефона, а пръстите ѝ се движат толкова бързо, че не мога да ги проследя. Един спомен изплува на повърхността на съзнанието ми и пулсът ми се ускорява. Бученето в ушите ми ме връща обратно в школата за пилоти, в горещата и тясна пилотска кабина на онзи самолет „Чесна 150“. Въздишам, преброявам до десет и забивам нокти в дланите си, докато не се вземам отново в ръце. Ческа продължава да обяснява:

— Съотношението при безмоторно летене на „Боинг 777“ е… Не знам… може би петнайсет към едно? На прелетени петнайсет хиляди метра, ще губим около хиляда във височина.

— Колко високо сме в момента?

— На повече от десет хиляди метра — отговарям тихичко аз. Настъпва тишина, докато всички се опитваме да пресметнем задачата.

— Това не е точна наука — съотношението зависи от атмосферните условия, височината, тежестта… — Ческа млъква.

— Но в крайна сметка ще се разбием — казва Дерек, който говори някак си между другото, все едно не му пука. Все едно, осъзнавам аз, иска да се случи. Поглеждам Роуън и забелязвам, че той вече гледа внимателно журналиста. Дали си мисли същото като мен?

— Самолетът още е на автопилот — обяснява Ческа. — Всеки може да седне на пилотското място и въобще няма да забележите разлика. Приземяването обаче е друга работа. Самолетът трябва да бъде подготвен за приземяване или цопване…

— Цопване?

— Приземяване във вода — отговарям аз, без да откъсвам очи от Дерек.

— … и носът трябва да е нагоре колкото се може по-дълго. Ако преминем в свободно падане… — Ческа рязко млъква и захапва долната си устна. — Е, ще ни е много трудно да си възвърнем управлението.

Настъпва дълго мълчание.

— Хората преживяват самолетни катастрофи, нали? — Алис ме поглежда с надвиснали над телефона пръсти. — Инструкциите за безопасност, които провеждате и които всички пренебрегваме — това трябва да направим, нали? — Тя кима енергично с глава, сякаш отговаря на собствения си въпрос.

— Хората на седалките вероятно ще оцелеят — казва Дерек. Алис се оглежда в кабината, където пасажерите от икономична класа седят със сложени колани. Няколко от тях са се сгушили едни в други, доколкото им позволяват коланите, с ръце на главите. — Останалите ще бъдат захвърляни наоколо като парцалени кукли. Ще умрем още преди да паднем.

Поглеждам бременната жена. На долните ѝ мигли се събират сълзи. Ческа се намръщва на Дерек.

— Да не искаш да предизвикаш масова паника?

— Алис е права — намесвам се аз. — В зависимост от това как и къде ще се приземим, разполагаме с шанс да оцелеем, но ако не сме в седалки, шансът да се нараним е по-голям.

— Значи се нуждаем от места. — Гласът на Алис е станал малко по-писклив. Тя се изправя на колене и започва да се оглежда като сурикат. — Някъде четох, че задната част е най-безопасното място, така че сме в изгодна позиция.

— Самолетът е пълен — отбелязвам аз.

— Но ние платихме повече! — Тя оглежда всички ни един по един и явно не забелязва изумените ни физиономии. — Платихме повече за местата си. Затова, ако не ни позволят да се върнем в бизнес класа, трябва да ни…

— Не. — Роуън вдига ръката си с насочена към Алис длан, сякаш по този начин може да я накара да замълчи. — Просто млъкни. — Тя го поглежда намръщено, след което отново започва да пише на телефона си. Чудя се с кого се сбогува, когато спира, гледа известно време дисплея и натиска последен бутон.

— Готово — казва Алис и изпуска дълга въздишка. — Изпратено е.

Дерек се опулва насреща ѝ.

— Сигурно се шегуваш с мен. — Той поглежда останалите от нас, които не разбираме какво се случва. — Написала е статия за вестника си.

— Да си го кажем направо — обяснява Алис, — ти щеше да направиш същото, ако се беше сетил. Сигурна съм, че никога досега не е правено. Разказ от един от заложниците по време на отвличането на самолет.

Всички млъкваме от изумление. Чудя се колко време ще мине, преди статията на Алис да се появи в интернет. Вероятно Адам ще я прочете?

— Можем да поискаме спасителните жилетки от бизнес класа — предлага Дерек. — Поне е нещо.

Двете с Ческа си разменяме погледи, но не казваме нищо. Остават малко повече от два часа до Сидни — в момента се намираме над Северна Австралия. Ако се разбием сега, спасителните жилетки ще ни помогнат колкото лъжица в бой с ножове.

— Разбира се — съгласявам се аз. Някои от пасажерите на седалките около нас вече са облекли своите. Алис гледа най-близката до нея, която е облечена от тийнейджър с бледо лице. Представям си я как я сваля от гърба му, а цената на билета ѝ е основанието ѝ да се опита да повиши шансовете си за оцеляване.

— Аз ще отида — казва Роуън.

— Не. — Двете с Ческа отвръщаме едновременно, подтикнати от чувството си за дълг и отговорност.

— Това е моя работа — заявявам аз и се изправям колебливо на крака с вдигнати ръце. И вината е моя.

Бавно извървявам няколкото крачки от трети ред до Ганг. Той се поти обилно и пристъпва от крак на крак.

— Искам да взема спасителните жилетки от бизнес класа — казвам му.

— Никой няма да напуска тази част на самолета.

— Така ще успокоим пасажерите. — Ганг се колебае, но поклаща глава заради инструкциите на Мисури. Сменям тактиката си. — Кой те чака у дома? Женен ли си?

— Живея с родителите си. — Той млъква рязко, сякаш е проговорил по погрешка. Един мускул се свива под лявото му око.

— Сигурно се гордеят с теб.

На скулите му се появяват гневни червени петна.

— Ще се гордеят. Ще се гордеят, че отстоявам убежденията си.

— Като осъждаш стотици на смърт?

— Никой няма да умре!

— Някои вече го сториха. — Мисля си за Кармел и как животът се оттече от нея за секунди. Никой друг, казвам си, никой друг не бива да умира.

— Това беше… — Ганг се опитва да намери правилната дума. — Това беше злополука. Никой няма да бъде наранен, ако сътрудничите. Правителството ще се съгласи с исканията ни и Амазонка ще приземи успешно самолета.

— Ти ще отидеш в затвора.

— Но ще сме спасили планетата.

Поклащам глава.

— На колко години си? Двайсет и пет? Двайсет и осем? Целият ти живот е пред теб, а са ти промили мозъка да се откажеш от всичко.

— Климатичните промени са най-голямата…

— … заплаха за планетата. Вече го разбрах. Но това не е решение.

— А кое е? Говоренето? Срещите? Думите не водят до никаква промяна, само действията. Можеш да си част от проблема, ако желаеш, но аз се гордея, че съм част от решението.

— Седни!

Нареждането не идва от Ганг, който вече диша тежко, все едно е на последната дължина от маратон, а от Мисури. Тя ме гледа намръщено, докато сядам на пода, след което излайва на Замбези:

— Остани с него.

Замбези завърта очи, но се подчинява. Зад нея Мисури се насочва към предната част на самолета. Надниквам между краката на Ганг и Замбези и я виждам, че чука на вратата на пилотската кабина.

Отварят ѝ и тя влиза вътре.

Какво се случва там?

Мъжът, който пилотира самолета — онзи, който се нарича Амазонка, — знае достатъчно, за да пусне Мисури вътре, но дали някой от тях е наясно как да се справи с кода за спешни случаи?

— Чух, че някога си летяла. — Ческа идва и сяда до мен, като заема огледална поза на моята.

Поглеждам я косо.

— Кой ти го каза?

— Един човек от екипажа, беше през есента. Споменах му, че ще летя на директния полет от Лондон до Сидни. Той ми спомена, че също е бил зачислен, но се е сменил. Каза, че си искала да летиш на всяка цена. — Тя имитира акцента на Райън с усмивка на лицето.

— Да. — Малко се отпускам. Райън не знае цялата история, известно му е само, че съм била в школа за пилоти и съм се отказала. Очевидно колегата ми е споделил дори това. — Първият ми урок беше в „Пайпър Уориър“. Подарък от родителите ми. Ходих на още няколко, докато бях в тийнейджърските си години, предимно на самолети „Чесна 150“.

— Райън каза, че си се обучавала за пилот на пътнически самолет. — Изражението ѝ е любопитно, но не и грубо, и смятам да ѝ разкажа всичко. Чудя се как ли ще се почувствам, след като си излея душата след толкова много години. Може би като изповед пред свещеник, докато смъртта изчаква в сенките.

Вземам решение в мига в който уредбата се включва и следва съобщение от пилотската кабина:

— Говори вашият пилот.

Гласът е женски. На Мисури.

— Защо тя управлява самолета? — Двете с Ческа поглеждаме Ганг, но изписаното на лицето му объркване ни подсказва, че той също няма представа. — Тя знае ли как?

— Не знам — прошепва в отговор Ганг. Представям си го в къщата на родителите му, в стаята му, която пази спомени от училище, тийнейджърски приятелства и силна музика. До него Замбези е насочила поглед в другия край на самолета и това ме кара да се замисля: Да, права съм. Правилно съм разбрала ситуацията. Планът ми бавно се оформя в главата ми.

Мисури продължава:

— Със съжаление ви уведомявам, че британското правителство не се съгласи с исканията ни да наложи глоби на авиокомпаниите, които не желаят да използват енергия от възобновяеми източници.

Завъртам се и си разменям ужасен поглед с Ческа и останалите. Какво означава това?

Няма да е необходимо да чакаме дълго, за да разберем.

— Ще продължим да летим към Сидни — заявява Мисури. — Там ще покажем на правителството неговия провал, като се забием в известната Опера на Сидни.

Ганг се обръща, за да погледне Замбези, чиято ужасена физиономия съвпада с тези на другите похитители.

Те не знаят. Това не е било част от плана.

Стомахът ми се свива.

Един мъж до прозореца става от мястото си и вдига нагоре телефона си.

— Изпратили са изтребители! Пише го навсякъде в Туитър.

— Военновъздушните сили! — извиква някой от другия край на кабината. — Идват да ни спасят! — Надигат се весели възгласи — предизвикателни, смели. Споглеждаме се с Ческа, чието лице е сериозно и бледо. Стомахът ми отново се свива. След като Мисури я няма, хората свалят ръце и разтриват схванатите си мускули.

— Какво ще направят изтребителите? — пита Дерек, който е забелязал обезпокоените ни изражения.

— Вероятно ще ни принудят да се отклоним към Бризбейн — отговаря Ческа. — Или ще ни ескортират до летището в Сидни и ще останат с нас, докато не кацнем.

Роуън се навежда и смалява кръга ни, като оставя Алис извън него.

— А ако Мисури се опита да се разбие в Операта на Сидни, както каза?

— Няма да ни позволят да стигнем дотам. — Ческа млъква за миг, след което снишава глас, за да не бъде чута от хората в кабината, които трябва да останат спокойни. — Ще ни свалят.