Заложници

Четирисет и едно 2 часа и 30 минути до Сидни Мина

Мисури млъква и уредбата изпуква подобно на рязко вдишване, преди да утихне. Някой изпищява.

Първият писък предизвиква втори и трети и сега целият самолет се тресе от паниката на 353 пасажери, изправени пред лицето на смъртта. Един мъж до мен се свива на топка на мястото си и говори пискливо и изплашено. Обръщам се и виждам ужасеното лице на Ческа. Роуън залита към местата, като с една ръка държи тази на Дерек; по-възрастният мъж се опитва да се освободи от него.

Алис — обезумяла и отчаяна — дърпа предпазния колан на една жена в близката седалка до пътеката.

— Махай се… махай се!

Жената е стиснала закопчалките на колана си и отблъсква журналистката с ръка.

— Вестникът ми плати шест хиляди лири за място!

Лакътят на жената намира целта си и Алис полита назад с разкървавен нос. Ческа я дърпа настрани и макар да се спускам да помогна, тя се блъска в нея.

— Платих си за място — хлипа журналистката.

— Всички са си платили. — Ческа я пуска и тя пада на пода на пътеката, като се хваща за основата на една седалка, сякаш така ще успее да се спаси от предстоящата катастрофа.

Не можем да направим нищо.

Ако бяхме изправени пред контролирано приземяване във вода или на неподходящ терен, щях да се справя. Все пак такава ни е работата, макар да се надяваме да не изпадаме в подобни ситуации. Спасителни жилетки, аварийни изходи, пързалки… Мога да се справя със затворени очи.

За съжаление, когато Мисури ни разбие в Операта на Сидни, няма да мога да направя нищо, за да защитя пасажерите на този полет — 350-тонният „Боинг 777“ ще се вреже в най-известната сграда в Австралия.

Бременната жена е сложила ръце на корема си, а от затворените ѝ очи текат сълзи. Зад нея, на другата пътека, семейство Талбът са се прегърнали около бебето си. Изведнъж осъзнавам колко деца има на този полет — от бебета до ужасени тийнейджъри. Мисури ще сложи край на животи, които едва са започнали.

— Смятах да се самоубия в Австралия — съобщава Дерек.

Останалите от нас си разменяме погледи. Той продължава да говори бързо, все едно се страхува, че няма да има достатъчно време да излее онова, което го яде отвътре.

— Не съм в командировка. Сам платих за билета си. Брат ми живее в Сидни, затова си помислих, че мога да му отида на гости и да напиша статия за полета. Всички отказаха да я публикуват. — Гласът му го предава и Ческа го стиска за рамото. Наясно съм, че трябва да му предложа същата утеха, но не мога да го разчета — не мога да свържа пропуканата му фасада с мъжа, когото мисля, че зърнах. Изваждам слушалките на Финли от джоба си и започвам да ги разплитам. Това ми помага да намаля напрежението в главата си. Алис е спряла да пише на телефона си и се е ококорила ужасено срещу Дерек, сякаш положението му е заразно.

— Миналата година изгубих работата си. Редакторът ми каза, че вече не съм толкова добър. Журналистическият ми инстинкт вече не бил остър като бръснач и не съм можел да догоня младите. Опитах се да работя на свободна практика, но когато изпращах идеите си, ми отговаряха, че вече работят по такива или че нямат бюджет, но мога да пиша за уебсайтовете им. Един от тях дори ми предложи да си направя блог. — Дерек се разсмива жално.

Роуън потупва приятелски журналиста по ръката, но той пренебрегва жеста му и целенасочено се извръща. Животът го е озлобил и направил недоверчив и това ме кара да му съчувствам. Реакциите ни се оформят според хората около нас, от начина, по който се държат с нас. Сещам се за Адам и за всичката горчивина, която съм изпитала — тя започва да ме разяжда отново. Не знам дали ще мога да простя, но мисля, че мога да забравя.

Ако имам подобна възможност.

— Тежки времена — казва малко колебливо Роуън. Той ме поглежда и аз му кимам едва, за да му покажа, че го разбирам — и знам, че просто иска да е от помощ. Не мисля, че някой може да помогне на Дерек сега — той е твърдо решен да разкаже историята си и да ни запознае с падението си до място, на което вече няма смисъл да се живее.

Журналистът поглежда Ческа.

— Почувствах се… безполезен. Нали се сещате? Не, не просто безполезен. Почувствах, че животът ми няма смисъл.

Алис отново е насочила вниманието си в телефона, отегчена от историята на Дерек.

— Въпреки всичко реших да се кача на този самолет и да отида на гости на брат ми в Сидни, след което да се заключа в някоя хотелска стая с всичките хапчета и алкохол, които мога да намеря, и да сложа край на живота си. Честно казано, нямах търпение да го направя.

— А сега… — Не довършвам, но той кима с горчива усмивка.

— Иронично е, нали? Предполагам, че човек променя решението си, когато наистина се изправи пред лицето на смъртта. Идеята вече не ми се струва толкова привлекателна.

— За никого от нас не е такава — отвръщам мрачно аз. Ставам, поглеждам Ганг и Замбези, и заговарям силно, за да се уверя, че ме чуват: — Не знаехте, нали? Не знаехте, че тя е планирала това.

Ганг поглежда през рамо към пилотската кабина, а после към Нигер, който вдига ръце, за да попречи на един пасажер, станал от мястото си и тръгнал по пътеката. Все още си върши работата, въпреки развоя на събитията. Били са радикализирани — при това толкова ефективно, че дори сега продължават да се подчиняват на нарежданията на Мисури.

Пол Талбът оставя бебето Лаклан в ръцете на съпругата си и ѝ прави знак да отиде на свободното място, но преди да е помръднала, Джейсън Поук се намества на него, слага си предпазния колан и се отпуска.

— Трябва да направим нещо — предлагам аз по-скоро на себе си, отколкото на останалите.

— Какво? — Един пасажер на предния ред изкрещява въпроса си към мен с изкривена от страх уста. — Нищо не можем да направим!

Ганг отстъпва крачка назад, след което прави една напред. Не знае какво да прави и къде да ходи, когато лидерката им я няма. Това е шансът ни. Обръщам се към Ческа и останалите.

— Трябва да влезем в пилотската кабина.

— Ами експлозивите… — започва Роуън. — В мига в който се доближим, тя ще… — Той стиска юмруци и ги отваря рязко, за да наподоби експлозия.

— Ако не го направим — отговаря Дерек, — тя ще ни разбие в Операта на Сидни.

Бременната жена ни слуша.

— Във всички случаи сме прецакани.

— Ако тя задейства бомбата сега… — преглъщам, защото ми е трудно да изрека на глас онова, което си мисля —… ще загинем само ние. Самолетът ще падне и да, може да има жертви на земята, но може и да няма. Ако позволим това да се случи обаче, знаем, че много хора ще умрат.

— Права е. — Ческа се изправя. — Хиляди невинни отиват в операта в този момент. Не можем просто да…

— Не мислите ли за невинните хора на този полет? — разнася се един глас от другия край на кабината. Надигат се одобрителни възгласи и гневни подмятания. Роуън ме поглежда и две бръчки се задълбочават под очите му.

— Смяташ, че трябва да се откажем — констатирам аз.

Той затваря очи за секунда, сякаш търси сила някъде дълбоко в себе си. Когато ги отваря са потъмнели от отчаяние.

— Не. Мисля, че вече изгубихме.

Една жена с розов потник става в другия край на кабината, все едно ще предлага мястото си на някого. Подготвям се за още викове, крясъци и спорове, но се успокоявам, когато осъзнавам коя е — това е лекарката, която се отзова на призива ни за помощ. Тя слага ръце на облегалката на седалката пред нея, подобно на проповедник на амвон. Чудя се какво ли е чувството да си неспособен да спасиш нечий живот. Дали тази случка ще я преследва, или вече е видяла достатъчно смърт, за да е свикнала?

— Само приказки! — Лекарката се намръщва раздразнено и всички в кабината утихват. Спомням си колко неохотно разговаря с мен и как се изчервих, когато ѝ се извиних, че я безпокоя. — Да щурмуваме ли пилотската кабина, или да останем тук… — Тя говори с писклив глас, като имитира заговора ни. Обзема ме безпокойство. — Просто го направете. Тя така или иначе ще ни разбие.

— Лесно ти е да го кажеш — провиква се Джейми Крофърд. — Не видя жилетката ѝ — натъпкана е с експлозиви.

Лекарката отпуска глава назад и избухва в смях. Звучи като маниачка и бавно осъзнавам истината. Присъствието на лекар на самолета ми вдъхна увереност. Помислих си, че тя ще ни помогне да спасим хора, че ще превърже ранените и ще направи всичко по силите си за умиращите.

— Знаете ли колко е трудно да се пренесат експлозиви на самолет? — продължава тази жена.

Поглеждам часовника си. По график ни остават два часа до Сидни. Всички в кабината я гледат с надеждата, че ще предложи план, който да ни спаси.

— Фалшиви са, идиоти такива — казва лекарката. — Нямаме експлозиви — това са просто кабели и найлонови торбички. Няма никаква бомба.

Нямаме експлозиви.

Тя е една от тях.

Няма време за мислене какво означава това или кой още сред пасажерите е от похитителите.

Бомбата на Мисури е фалшива.

Ако успеем да проникнем в пилотската кабина, ще я обезвредим и Ческа ще поеме управлението на самолета.

Все още имаме шанс.

Все още мога да спазя обещанието си към София.