Заложници

Петдесет Бъдни вечер Мина

Много съм нервна. — Поглеждам Роуън. — Глупаво ли е от моя страна? — На лентата за получаване на багаж на летище „Гетуик“ сме. Била съм стотици пъти на това място. Гледаме как едни и същи куфари да се въртят ли, въртят. В средата на лентата е сложена елха, украсена с картонени куфари.

— Заради пресата ли?

— Да — отговарям аз, макар че дори не се бях сетила за нея. Предстоящата среща с Адам ме изпълва с безпокойство. Разговаряхме всеки ден през изминалите шест денонощия и дори лошата връзка не успя да ни спести неловкостта. Поглеждам лицето му на дисплея и виждам същия стар Адам, макар че много неща се случиха, откакто го видях за последно.

Той ми разказа всичко. За хазарта, заемите, лихвите. За лъжите, които е казал в службата си, за вероятността да загуби работата си. Когато ми сподели как онзи тип е заплашил Катя и си спомних, че кошмарите на София започнаха същата седмица, спрях да слушам. Не можех да понеса повече, затова прекратих разговора и си изключих телефона. Седнах в бара на хотела и пих кафе след кафе, но това само ме изнерви още повече.

Настаниха екипажа в същия хотел като пасажерите, а целият приземен етаж беше заварден за предстоящите разпити. Движехме се като инвалиди през ресторантите и салоните, препращани от лекари, на полицаи, на журналисти и — когато имахме нужда — на психолози.

— Връзката между вас, членовете на екипажа и пасажерите ще е сложна — каза първата психоложка. Тя говори пред всички нас в конферентната зала на летището в Сидни, като ни въоръжи с оръжия, благодарение на които да оцелеем през следващите няколко дни, в случай че сметнехме, че изпитанието ни е приключило. — Възможно е да се намразите, защото си напомняте за случилото се. Или пък да се почувствате по-близки един с друг, отколкото със собствените си семейства. Преживели сте истински ад през изминалите двайсет часа, така че ви уверявам, че каквото и да чувствате сега е напълно нормално.

Въобще не се чувствам нормално. Вината ме разяжда от мига в който се събудих след изтощителните разпити, интервюта и безкрайните повтаряния на случилото се. Хотелът беше пълен с травмирани пасажери, които се събираха в ъглите на салона и си казваха: Не ми излиза от главата как… Всеки ден се появяват туристи. Зяпаме ги и се чудим какво ли е чувството да дойдеш в Сидни на почивка, да слезеш от самолета и единственият ти проблем да е часовата разлика.

Адам ми даде пространство. Вечерях с Роуън и Дерек, като през цялото време ми се искаше Ческа да е с нас. Острието на брадвата беше пропуснало мозъка ѝ с милиметри. Състоянието ѝ все още беше критично, казваха лекарите, и трябваше да се установи какви дългосрочни вреди ѝ бяха нанесени, но щеше да живее. Щяха да я оставят в интензивното на болница „Сейнт Винсънт“, докато не станеше безопасно да я върнат във Великобритания. Исках да ѝ отида на посещение, за да изгоня спомена за последния път, в който я видях — със сплъстена от кръв коса, — но не допускаха посетители, докато не се стабилизира.

Бързо влязохме в рутина като туристи на екскурзия, срещахме се за храненията, след което се прибирахме в стаите си, като никога не напускахме пределите на хотела. Усещах — основателно или не — неприязън към мен от останалите от екипажа, каквато вероятно заслужавах, затова се радвах, когато някои от пасажерите ме подкрепиха. До края на живота си ще нося бремето на постъпката си.

— Всеки щеше да направи същото — каза Роуън. Пиехме по питие след вечеря — само двамата, защото Дерек отдавна се беше прибрал в стаята си. Нуждаех се от сън, но се страхувах да остана сама и от онова, което ме очакваше в сънищата ми.

— Да, но не на тях им се наложи да го направят, а на мен. — Бях преследвана от мъртвите очи на Кармел и от безсмислената смърт на Бен и Луис. Толкова много отнети животи.

— Много животи бяха спасени. — Роуън беше учител — математика, заради греховете ми! Явно беше добър в работата си. Бе от онези хора, около чиито очи се появяваха бръчки, когато се усмихнеше, и чийто поглед се проясняваше веднага когато започнеше да обяснява нещо. Беше ерген. Не че имаше значение за мен, разбира се. — Не срещнах правилната жена — ухили ми се той, след което стана сериозен и това ме накара да затая дъх. Двамата извърнахме погледи едновременно и се запитахме дали не трябва да се прибираме. Тръгнахме по различните коридори към стаите си. Лежах будна, защото бях прекалено изморена, за да спя, и се чудех дали нещата отново ще са същите.

На следващия ден се обадих на Адам. Желанието да го видя беше по-силно от гнева, който изпитвах заради опасността, на която бе подложил дъщеря ни. Замислих се за годините, в които го бях лъгала — в които бях лъгала всички — за причината да се откажа от мечтата си да стана пилот. Какво прави една лъжа по-лоша от друга?

— Липсваш ми — казах аз.

— И ти ни липсваш.

Отчаяно исках да се прибера у дома. Адам ме уверяваше, че София е добре, и му вярвах, но връзката ми с дъщеря ми караше сърцето ми да се свива. Още един ден ще ви разпитваме, казваха ни. Още един ден и можете да си вървите.

„Уърлд Еърлайнс“ спряха директния полет в знак на уважение и се наложи в Шанхай да се прекачим. Акциите им паднаха с четиресет и два процента и се чудех колко време ще е необходимо, за да се поправят щетите, нанесени от Мисури и екипа ѝ. В крайна сметка те спечелиха по свой си начин.

Диндар запази за всички — за целия екипаж и за онези пасажери, чиито планове се промениха след приключението ни — места в бизнес класа на полетите ни към дома и остави излишните седалки свободни, както се правеше, когато летеше кралицата. Бременната жена искаше да се прибере у дома при съпруга си, който, предвид обстоятелствата, беше пуснат в отпуска за Коледа. Дъг си тръгна и остави Джини да ближе рани в петзвездния хотел, който бе запазил за „медения им месец“.

Роуън пътуваше за Сидни заради конференция, на която така и не отиде.

— Вече няма голям смисъл да оставам — каза той, когато ни предложиха билети за връщане. Никой от нас не можеше да си представи да обикаля забележителностите.

Джейсън Поук също се върна във Великобритания, заедно с още няколко пасажери, включително едно семейство от икономична класа, което смяташе, че това може да е единствената им възможност да летят в бизнес класа. Не бях единствената, която изпита неочаквана и отчаяна нужда да се прибере у дома за Коледа.

Финли и майка му седяха един до друг. Дадох му малък подарък точно преди да излетим. Очите му засияха, когато разкъса опаковката.

— Еърподи! Страхотно!

— Знаех си, че ще ти харесат — усмихнах му се, когато пъхна в ушите си безжичните слушалки.

— Благодаря ви, много сте мила — каза майка му, която не свали поглед от него през целия полет. Когато той се измори, тя легна на една страна, за да го гледа как спи.

Тревожех се за Дерек. Седях в салона на летището в Сидни и си спомнях отчаянието в гласа му, когато бяхме на пода в икономична класа. Той определено промени решението си, но дали не го направи заради напрежението от ситуацията? От липсата на контрол? В деня на пресконференцията сподели линк в Туитър към статия в блог. В нея се описваха серия от сбогувания, които бяха трогателни и изпълнени с черен хумор, и ме разплакаха. Дали не беше променил решението си? Дали това не бе предсмъртното му писмо?

В следващия миг, няколко минути преди затварянето на гейта, Дерек нахлу в салона с малък куфар и вестник. Бяха му предложили да води колонка в „Таймс“. Той се шегуваше с новината, но раменете му бяха по-изправени и настроението — много по-добро. Зарадвах се, че от случилото се беше излязло нещо хубаво за него.

Обслужването на полета беше петзвездно, като разполагахме дори с психолог и лекар, който ми даде хапче за сън, защото бях прекалено изплашена, за да затворя очи. Събудих се с писък и плувнала в пот. Роуън едва успя да ме успокои.

Не бях единствената, която пищеше насън и която се разтрепери неконтролируемо, когато пилотът обяви попаднахме в турбуленция, моля ви, закопчайте коланите си. Не бях единствената, която погледна другите пасажери, за да се увери, че познава всеки от тях и че никой от екипа на Мисури не се беше промъкнал някак си през мрежата.

Куфарът ми се показва зад ъгъла. Пристъпвам към него, но Роуън ме изпреварва.

— Позволи на мен.

Шумът в „Пристигащи“ е оглушителен. Навсякъде святкат светкавици на фотоапарати. За щастие, съм със слънчеви очила, каквито Роуън предложи да си сложим. В началото ми се стори глупаво — все едно бяхме някакви псевдознаменитости, — но положението е ужасяващо и всеки мой инстинкт ме кара да се скрия. Роуън ме насочва към изхода с настоятелна и успокояваща ръка на гърба ми. Викат ни: Насам!

Алис Даванти говори по мобилния си телефон. Тя минава покрай събралите се репортери и продължава към изхода. Предполагам, че ще отиде направо в службата си и ще напише статия за отвличането на десетилетието. Първият отвлечен пасажер, пристигнал във Великобритания…

— Мина, ще бъдеш ли изправена на съд?

Помещението се разлюлява и морето от лица се размазва пред очите ми. Усещам, че падам. Отново съм на самолета, отварям вратата на пилотската кабина и виждам лицето на Майк…

— Лекар!

Удобно припадане, така ще го нарече един от по-неприятните вестници. Развълнувана от героичното си кацане, ще се изрази друг. Аз бих им дала по-различни заглавия. Ужасена. Потресена. Виновна.

Роуън ми помага да стана. Избутвам ентусиазирания лекар, дошъл да ме прегледа. Защото видях нещо между табелите на шофьорите и диктофоните на журналистите и то е единственото лекарство, от което имам нужда.

Табелата е нарисувана на картон, а красивите букви на София са написани с червено и брокат.

По краищата на табелата са залепени с тиксо — едно върху друго, подобно на венчелистчета — десетки малки листчета хартия. Писмата, които всеки път оставях на възглавницата на София. Запазила е всяко едно от тях.

Пускам куфара и побягвам — бягам с всички сили към табелата, към дъщеря си, към дома.

— Мамо!

Вдигам я и я прегръщам силно, разплаквам се в косата ѝ, помирисвам шампоана ѝ, кожата ѝ, собствения ѝ аромат. Тя плаче и аз плача. Усещам една ръка около мен, която познавам до болка.

— Защо се забави толкова много? — пита нежно Адам.

Затварям очи, прогонвам ужасите на полет 79 и се съсредоточавам върху добре познатия допир на съпруга ми и мекото тяло между нас. Това е семейството ми. Това е животът ми.

— Съжалявам, че закъснях.