Заложници

Петдесет и едно Три години по-късно Адам

Дай да те огледам. — Мина гледа лицето на София и едва сега осъзнавам, че вече не се налага да се навежда. Дъщеря ни е станала много висока. — Изглеждаш перфектно.

— Татко ми направи прическата.

— Браво на него.

По настояване на София се уча да правя прически от поредица от видеоклипове в YouTube. Днес съм на тема френски плитки — разделянето започва в средата, след което се сплитат първо отляво и после отдясно. Къдравите краища стърчат под ушите ѝ — единият е малък, а другият — голям.

— Изглежда чудесно. — Мина ми се усмихва, след което изпива кафето си и оставя чашата в мивката. Минаха шест месеца, преди да се върнем в къщата след пожара. Застраховката покри всичко, за щастие, и когато най-накрая влязохме през вратата, не намерихме дори следа от случилото се. Новата кухня беше различна. До едната ѝ стена сложихме скрин, така че човек дори не би предположил, че някога там е имало мазе. Смятах, че ще виждам Бека навсякъде в къщата, но тримата някак си успяхме да я превърнем отново в дом.

Бътлър ми даде почивка на Коледа — предвид обстоятелствата — и тримата отидохме от летището в къщата на бащата на Мина. Той ни беше оставил кърпи на леглото, както някога правеше майка ѝ. На пода имаше надуваемо легло за София.

— Ще сваря кафе — каза Лио и остави двама ни с Мина в стаята, със саковете помежду ни.

— Не съм му казвала, че сме разделени — обясни тя.

— София може да спи при теб, а аз ще взема надуваемото легло.

— Не, няма проблем. — Мина се поколеба. — Ако и ти си съгласен.

Сърцето ми прескочи.

— Искаш да кажеш…

Тя кимна.

Спахме неспокойно, а София заряза надуваемото легло и се сви като запетайка помежду ни, като по този начин ни даде още едно извинение, за да не разговаряме. За двама души, чиито професии изискваха от тях да разговарят с хората, бяхме изключително зле в комуникацията.

През следващите няколко дни обаче говорихме. Когато Лио заведе София на надбягванията на бруления от вятъра бряг и ни хвърли няколко тревожни погледа, преди да излезе, предположих, че в крайна сметка знае за положението ни.

Не ме уволниха. Отново ме направиха униформен, а инспектор Бътлър ми каза: Вземи се в ръце и се върни да си получиш обратно работата. Последваха доста срещи с психолог и попълване на документация. Дори бях пратен при кредитен съветник. Осигурената от мен информация за лихварите, от които бях взел заеми, доведе до няколко ареста за незаконна дейност и лаконичния имейл: Добра работа, от Бътлър.

Мина не беше обвинена за отвличането на самолета, въпреки лова на вещици, проведен от вестника на Алис Даванти. Това стана ясно чак след година — цяла година, прекарана в безсънни нощи и въпроси от рода на: Какво ще стане, ако вляза в затвора? — но накрая двама добре облечени господа от прокуратурата дойдоха и казаха, че не е в интерес на обществото да я съдят за отварянето на вратата на пилотската кабина. Това не я накара да се почувства по-малко виновна. Роуън я свърза с негов приятел, който помагаше на хора с посттравматичен стрес, и тя постепенно свикна с мисълта за онова, което я бяха принудили да направи.

Още по-бавно се разнищваше случилото се по време на обучението ѝ за пилот. Искаше ми се да ударя нещо — или някого, — когато ми разказа за Майърбридж.

— Трябва да подадем оплакване до школата. Или до авиационните власти.

— Какво ще постигнем с това? — Мина принципно беше по-голяма оптимистка от мен. — Онова беше един различен свят. Сега имат различна политика, вече проверих. — Тя беше решила да загърби случилото се и уважих решението ѝ.

— Без повече тайни помежду ни — казах аз.

— Без повече тайни — съгласи се Мина.

За огромна наша изненада София се измъкна от всичко това сравнително леко. Водихме я на психолог, но тя се държеше прагматично относно Бека и пожара и се гордееше с похвалата, която получи от полицията. Преживяното от нея като бебе я беше направило доста корава — това едновременно ме караше да се гордея и ме натъжаваше. Надявах се един ден да забрави всичките си лоши спомени.

— Готови ли сте? — пита Мина сега. Поглеждам София и тя кима.

— Готов съм — отговарям аз и вземам ключовете за колата.

— Казвам се Сандра Даниълс и когато се качих на полет 79, оставих стария си живот зад гърба си.

Жената на подсъдимата скамейка е дребничка — под метър и шейсет и пет е — и е почти неразпознаваема от снимката във вестника на похитителката, известна като Замбези. Месеците в ареста са заличили тена ѝ, а косата ѝ е тъмнокестенява със сухи и изтощени руси краища. Усещам как Мина се напряга до мен. Даниълс е първата от подсъдимите, които дават показания пред съда — част от процес, който се очаква да продължи още две седмици. Тази сутрин бяха извикани и последните свидетели, включително и София.

Позволиха ѝ да даде показанията си чрез видеовръзка, на която немигащите ѝ очи изглеждаха огромни. Гледаше право в камерата, а единственият знак, че е леко изнервена, беше дъвкането на долната ѝ устна.

— Колко време прекара в мазето, София?

Тя се намръщи.

— Не знам.

— Дълго ли беше.

— Да.

— Час? Или повече?

София погледна настрани в търсене на помощ, която нямаше да получи, от Джудит — съдебната служителка с бялата коса и бонбоните, които щеше да ѝ даде накрая. Мина държеше дъщеря ни за ръка, докато вървяха с Джудит през лабиринта от коридори до стаята за разпити. Докато София даваше показанията си, съпругата ми седеше на пластмасов стол в коридора, а в същото време аз гледах кръстосания разпит на деветгодишната ми дъщеря в съда отсреща.

— Много повече от час.

Не искахме София да идва в съда. Показанията ѝ не бяха оспорени и макар шестимата оцелели похитители да пледираха невинни, Бека се беше предала, без да оказва съпротива по време на ареста. Намериха я в къщата на майка ѝ, където се опитваше да изтрие историята на търсенията от лаптопа си, която я уличаваше в закупуването на белезниците, с които ме закопча в мазето.

— Съжалявам — каза тя на арестуващите я полицаи. Искаше ми се аз да съм на мястото на служителя, сложил ѝ белезниците.

Прокурорът призова София като свидетел.

— Много е емоционална — каза той, сякаш това беше някаква новина за нас. — Мисля, че ще направи добро впечатление на съдебните заседатели.

София не беше призована да даде показания. Тя беше призована, за да разтопи сърцата на съдебните заседатели, да ги спечели с искрените си отговори и невинния си мироглед. Беше призована, за да се види нагледно какви щети нанесоха действията на похитителите, макар че планът им се провали.

— Нямам повече въпроси.

Лицето на София остана безизразно, но спря да си дъвче долната устна. Най-накрая можех да си отдъхна. Дъщеря ми пропусна голяма част от училище, защото съдът я призоваваше, но свалянето на показанията ѝ се отлагаше отново и отново и тя само чакаше по цял ден да дойде нейният ред. Сега, след като подсъдимите вече са призовани, слушаме показанията им на смени, а София прекарва дните си в парковете и кафенетата до съда, където е с мен или Мина, а когато и двамата трябва да сме в съдебната зала — с Роуън, Дерек и Ческа, която дъщеря ни обожава.

Ческа беше на косъм, но накрая се възстанови напълно. Първо свалиха нея от самолета, като я сложиха на носилка. Докато въздушната линейка отлиташе, полицаите прибраха всеки от похитителите в различно бронирано превозно средство.

Няколко седмици след като Мина си дойде у дома, я заварих да гледа новините. Малките фигури вървяха по дисплея на телефона ѝ.

— Не ми изглежда реално — каза тя и тихичко изрече името на всеки един от закопчаните с белезници похитители. Ганг, Нигер, Яндзъ, Замбези, Конго, Лена. Следваха разтреперените пасажери, с пребледнели лица, а накрая и екипажът. Всички примигаха на яркото слънце в Сидни. Това определено не беше снимката, която Диндар бе планирал.

— Достатъчно — казах на Мина, но тя поклати глава.

— Трябва да го изгледам.

Съпругата ми плака, когато вадеха чувалите с труповете. Роджър Къркууд, Майк Каривик, Кармел Меън, Бен Нокс и Луис Жубер. Имена, които всеки по света научи, заедно с имената на убийците им. Аутопсията потвърди, че другите двама пилоти са получили от същото лекарство като Роджър Къркууд — първия умрял. Вероятно някой от похитителите беше сипал стрити хапчета в напитките, които Кармел беше направила за тях, макар че никога нямаше да научим истината. След като Мисури беше мъртва, а съучастниците ѝ бяха научили само „необходимото“, останаха много въпроси без отговори. Екипажът, който почиваше в момента на похищението, бе намерен обезводнен и ужасен, но за щастие, жив и здрав, затворен в тясната стая за отдих, чиято врата беше заключена от един от похитителите.

Снимките на деветима от конспираторите — осмината от самолета плюс Бека — паснаха чудесно на цяла страница на „Дейли Мейл“. Срещу истинските им имена имаше карта на света със стрелички, които обясняваха етимологията на псевдонимите им. „Гардиън“ публикува няколко статии в интернет за критичното състояние на споменатите реки, съпътствано от апели за дарения, с които да се продължи образоването на хората относно климатичните проблеми.

Бяха необходими почти три години, за да стигнем до съдебен процес, и два часа, за да се прочетат всички обвинения срещу подсъдимите, седящи на два реда столове в стъклена кутия отстрани на съдебната зала. Терористични действия, измами с благотворителни начинания, притежание на предмети, използвани с терористични цели, убийство, конспирация, отвличане… Списъкът сякаш беше безкраен и стигаше чак до използването на фалшиви документи — паспортите, които Мисури беше направила за всеки от екипа си.

Самият процес отне пет месеца. Живеехме с последиците от случилото се толкова дълго време, че имам чувството, че не можем дълго да говорим за каквото и да било, без да споменем доказателствата по делото.

Защитата на Сандра Даниълс, че не е знаела в подробности плановете на групата, пропадна по време на кръстосания разпит, след което заяви, че има смекчаващи вината ѝ обстоятелства, причинени от съпруг, който я е малтретирал. През следващите две седмици слушахме други подобни извинения от останалите подсъдими — получени обещания, резервни варианти — и постепенно се разкри една картина на манипулации, подготовка и радикализация от ръцете на една жена.

Мисури.

Всеки приток водеше до нея и макар да беше прикрила добре следите си — форумът на похитителите в тъмната мрежа така и не бе открит, — полицията все пак успя да намери папка в къщата ѝ, която я свързваше с всеки от съучастниците ѝ.

На последния ден от съдебния процес, когато сме повикани да чуем присъдата на съдията, се оглеждам в съдебната зала и виждам хората, които след прекарани шест месеца тук са ми също толкова познати, колкото собственото ми семейство. Дерек си е облякъл костюм — сигурно по-късно има интервю. Той плавно се премести от пресата в телевизията за разлика от Алис Даванти, чиято кариера потъна в забвение, след като един от пасажерите пусна видео с нея как се опитва да вземе едно от заетите места в самолета.

Джейсън Поук се справя по-добре. Той се извини сърцераздирателно и искрено за всички груби шеги в миналото и помоли за прошка, че се е наместил на чуждо място на полет 79.

— Когато смяташ, че си напът да умреш — каза той пред „Добро утро, Великобритания“, — целият ти живот минава като на лента пред очите ти… и онова, което видях, не ме кара да се гордея! — Сега е коментатор на документални филми за бедствия и пътува по целия свят, за да намери човешките истории зад цунамита, земетресения, горски пожари… Пробудения Поук, така го нарекоха таблоидите. Новороденият емпат.

Каролин и Джейми Крофърд не се върнаха, за да чуят присъдата. Джейми си тръгна веднага след като даде показания, а Каролин остана достатъчно дълго, за да обяви откриването на Спортна фондация за младежи „Крофърд“. Разводът им не беше особено приятелски. Прецакан заради похожденията си, гласеше заглавието в един от таблоидите и там се говореше за милионите, които Джейми беше прехвърлил на благотворителната организация на съпругата си, за да му разпише „пътния лист“.

Смятах, че медиите ще се изморят от случая, но те не спираха да го отразяват. Похитителите бяха в ареста, но пасажерите постоянно осигуряваха новини като „На бездетната двойка от австралийския ад им се родиха близнаци“ или в случая с родителите на Кармел — „Ще отмъстим за нашата дъщеря“.

Съдията ги осъжда да живеят. В действителност обаче им отнема живота, тъй като минималната присъда е четиресет години. Стискам ръката на Мина. Дори Бека (все още я наричам така, макар че истинското ѝ име беше публикувано във вестниците), най-младата от подсъдимите, ще бъде над шейсетгодишна, когато излезе. Няма да има деца, кариера, живот.

Не се радваме. Не сме в еуфория, докато напускаме съда. Продължителността на процеса е изцедила всичко от нас. Просто изпитваме огромно облекчение, че най-накрая свърши.

— Значи това беше всичко. — Дерек изглежда малко разочарован. Той ме потупва по гърба и ме прегръща неловко, преди да целуне Мина по бузата. — Смело момиче.

Не са много хората, на които съпругата ми позволява да я наричат „момиче“, но Дерек е един от тях. Той стана част от живота ни като добрия чичо и ми се иска да мисля, че също ни приема като семейство.

— Мисля, че е ред на Ческа да организира вечеря — добавя той.

— Напълно си прав — съгласява се тя. — Ще ви изпратя имейли.

Месечните вечери започнаха след онзи първи път, в който се събрахме няколко седмици след като Ческа излезе от болницата. Това беше по идея на Мина, за да представи София и мен на Ческа, Роуън и Дерек. В началото разговорът беше доста неестествен. Говорехме на незначителни теми, които ни държаха надалеч от истинската причина за събирането ни.

София беше онази, която стопи ледовете.

— Какво ще се случи с похитителите?

— Ще влязат в затвора — отговорих твърдо аз.

— Трябва да ги качат на самолет и да им кажат, че ще се разбие, за да се изплашат също както вас. След това да ги затворят в ужасно студено мазе и да запалят къщата, за да видят дали ще им хареса.

След кратката ѝ реч последва мълчание. Не знаех дали да аплодирам чувството за справедливост на дъщеря си, или да се разтревожа, че отглеждам психопатка, но Мина се разсмя.

— Напълно съм съгласна. — Тя вдигна чашата си. — За София.

— За София! — отговорихме в един глас.

— Може би трябва да станеш съдийка, когато пораснеш — предложи Роуън, но дъщеря ми поклати глава.

— Ще стана полицайка. — Тя ми се усмихна, след което погледна Мина. — И пилотка.

— Ще си заета жена — каза Дерек.

— И природо… — София се затрудни с думата —… защитничка.

Все едно каза „Макбет“ в стая с актьори[11]. Дерек потръпна, Ческа затвори очи, а Роуън, който обикновено беше невъзмутим, изгуби веждите си под косата си.

— Учат го в училище — обясни Мина. — За ледените шапки, пластмасата за еднократна употреба, такива неща. — В гласа ѝ имаше извинение, което всички разбирахме.

— Отговарям за рециклирането на цялото училище.

— И се опитва да убеди магазина за млечни шейкове да използва биоразградими сламки.

Три чифта очи се насочиха към София. Бяхме свикнали с това. И се гордеехме с него, все едно бяхме напълно отговорни за гените, които осигуряваха на дъщеря ни интелекта на някой два пъти по-голям от нея. Понякога погледите бяха по-тревожни, отколкото възхитени. Справяхме се и с тях. Обичахме София заради странностите ѝ, а не въпреки тях.

— Е — каза неочаквано Роуън и удари с юмрук по масата за повече тежест на думите си, — лично аз мисля, че е забележително. — Той погледна Ческа и Дерек, които също се развълнуваха. — Само на пет години…

— Почти на шест съм — обади се София.

— Почти на шест години е, а вече говори за промяна.

— Брава, София! — добави Дерек. — Бъдеща пилотка, полицайка и природозащитничка! — Вдигнахме чаши за втори път през онази вечер, преди да изпратим дъщеря ни да си измие зъбите.

— Ще ми прочетеш ли приказка…

Мина остави чашата си и се заслуша.

— … тате?

Не можех да скрия радостта си. Погледнах Мина, за да видя дали няма да намеря следи от ревност върху лицето ѝ, докато София казваше „довиждане“ на гостите ни. Все пак знаех какво е чувството да си резерва. Ала не намерих нищо. С времето осъзнах, че съм разбирал всичко погрешно. Исках справедливост — еднаква обич, еднакво внимание и еднакво отношение от страна на дъщеря ни. Мислех единствено какво искам аз от нея, а не какво има нужда тя да получи от мен. От двама ни. Понякога София иска аз да ѝ чета, а друг път Мина. Понякога посяга към моята ръка, а друг път се дърпа, защото не ме иска наблизо. Разстройството на привързаността не се лекува за едно денонощие, но лека-полека постигаме развитие.

Първата вечеря сложи началото на месечните ни събирания, а до следващото лято вече се събирахме за игра на раундърс[12] или за обяд на слънчевия плаж. Външните хора не можеха да разберат и една десета от преживяното от нас, така че предпочитахме да не говорим за него. Също така беше хубаво за София да стане свидетелка как преодоляваме случилото се и че възрастните също имат неуспехи. Харесваше ми да я гледам как разговаря пламенно с Ческа или с Роуън и как избухва в смях, когато сериозният разговор преминеше в нещо абсурдно. Осъзнах, че това беше хубаво за всички ни.

Тръгваме си от съда — странна групичка по прекалено тесния тротоар — и си прибираме телефоните от туристическия агент, който служи като багажно на съда. София разговаря с Ческа и сочи към всяка от табелите на прозореца.

— Атина. Това е в Гърция. Рим е в Италия. Барбадос е в… Африка?

— Карибите.

Дъщеря ми се намръщва, макар да не е ясно дали на Ческа, или на себе си.

— Това дете е много умно — казва Роуън.

— Можете само да ми завиждате. — Ухилвам се. — Мина каза ли ви, че писа на народния ни представител миналия месец? Съвсем сама. И получи писмо.

— Невероятно. Обзалагам се, че ще влезе в политиката, а ти?

Роуън няма нищо лошо предвид, но въпреки това се напрягам.

— Ах, не съм по залаганията — отговарям шеговито. Не знам дали Мина им е казала за проблемите ми с хазарта. Не искам и да разбирам. Все още ходя на срещите и с изключение на едно малко подхлъзване, когато научихме за щетите от пожара, не съм залагал от почти три години. Шансовете тримата да оцелеем в онзи ад бяха възможно най-ниски — нямам намерение повече да залагам.

Разделяме се на ъгъла. Ческа бърза да си хване влака, а Дерек има среща с редактора си в града. София приключва сериозния си разговор с Роуън и вади хартиен плик от раницата си.

— Тези са за теб.

Той поглежда вътре.

— Бисквити? Благодаря ти.

— Прекара целия уикенд в печене — сподели Мина. — Честно казано, скоро ще стана с размерите на къщата.

Тъкмо смятах да обясня на съпругата си, че изглежда божествено, но Роуън изцъква с език на шегата ѝ.

— Красива си — казва той и аз се насилвам да се усмихна. Каквото и да изрека сега, ще е просто добавка към думите му.

— Чао, тогава — казвам на Роуън. Мина повдига вежда към мен, но той ми подава ръка и въобще не изглежда обиден от държанието ми. Чудя се къде ще отиде сега, с кого ще сподели каква е присъдата. Въпреки близкото му приятелство с Мина — и по презумпция със София — не мисля, че го познавам повече сега, отколкото преди три години. Не знам дали той ме държи на дистанция, или аз него. Двамата се държим отбранително един с друг, все едно сме врагове, а не приятели.

Следват още ръкостискания и потупвания по гърба. Роуън прегръща Мина. Ръката му се намества на кръста ѝ, когато я пуска, а аз се боря с желанието си да я прегърна собственически. Щеше да е много по-лесно, ако Роуън беше неприятен. Ако беше арогантен, лъжлив и дразнещ подмазвач. Ала той не е нито едно от тези неща и нямам нужда от терапевт, за да знам, че бдителността ми е породена не от действията му, а от собствените ми недостатъци. Роуън беше до Мина, когато аз не бях. Докато бях закопчан с белезници за тръба в мазето на къщата ни и разчитах петгодишната ни дъщеря да ме спаси, той е щурмувал пилотската кабина със съпругата ми. Веднага след случилото се подкрепих Мина чрез видеовръзка, а Роуън я заведе на вечеря в хотела им в Сидни и я е държал за ръката по време на полета до дома.

Мина говореше открито за времето, което бяха прекарали заедно.

— Не знам какво щях да правя без него. И без Дерек и Ческа — добавката беше заради мен и двамата го знаехме.

— Радвам се, че са били до теб — отговорих аз и наистина го мислех.

— Пожелавам ти успешно връщане на работа — казва Ческа на Мина и я целува по бузата. Диндар се отнесе много добре с нея след отвличането на самолета. Пусна я в отпуска за цели шест месеца на пълно възнаграждение, за да прекара време със София, преди да заеме поста на администратор, далеч от летището. Новата ѝ работа ѝ позволяваше да прибира дъщеря ни от училище — никой от двама ни не беше готов за нова бавачка, — но знаех, че летенето ѝ липсва.

— Мисля, че искам да се върна — каза ми тя. — След процеса.

— Тогава го направи.

Мина се усмихна. Каза ми, че ѝ напомням за баща ѝ.

— Малко се страхувам, разбира се. — Тя постоянно сънуваше кошмари с Мисури и останалите. — Но не бива да им позволявам да победят, нали?

— Какво ще кажете да си направим риба и пържени картофи? — питам сега, след като Роуън е завил зад ъгъла и сме останали само тримата.

София засиява.

— Йей! Стига рибата да е…

— … уловена в контролирана среда, знам. — Дъщеря ни е много умна за възрастта си, а преживяното през последните три години я направи и по-мъдра. До известна степен се борим с това — окуражаваме я да играе, да се държи глуповато, да е обикновено дете, — но и се гордеем с интелигентността, пламенността и съобразителността ѝ.

Махам на едно такси и си спомням онзи ден след училище, в който София не искаше да хване мен за ръката, а Бека. Оттогава много се сближихме. Не бих пожелал случилото се и на най-големия си враг, но както гласи поговорката, всяко зло за добро.

— Обичам те — казвам много по-пламенно от предвиденото аз. Таксито спира до нас. Отварям вратата и пускам момичетата да се качат преди мен.

— И аз те обичам. — Мина стиска ръката ми.

София въздиша щастливо между нас.

— Всички се обичаме.