Часът нула

ГЛАВА 4

Червени и сини светлини проблясваха по прочутите корабни платна на Операта, а останките от моторницата и овъгленият корпус на тъмносиния хеликоптер бяха осветени от ослепително бели лъчи на няколко прожектора. И двете машини лежаха там, където се бяха разбили. Останките им димяха и тлееха, докато пожарникарите продължаваха да изливат върху тях огромни количества пяна, за да предотвратят всяка възможност за повторно възпламеняване.

Зрелището привлече тълпи от зяпачи и откъм сушата, и откъм водата. Полицейска лента и заграждения държаха наблюдателите от брега на разстояние, но малките лодки, задръстили пристанището, бяха станали над сто. Камери и светкавици проблясваха в тъмното като светулки.

Скрит в сянката на една врата Сесил Брадшоу от Австралийската служба за сигурност и разузнаване, или АССР, оглеждаше човека, отговорен за цялото това разрушение.

В този момент един от сътрудниците му подаде някаква папка.

– Ужасно дебела е! – отсече Брадшоу. – Трябват ми само най-важните неща, а не всички подробности, които знаете за него, по дяволите!

Брадшоу бе нисък набит мъж в средета на педесетте. Имаше ръце на борец, дебел врат и късо подстригана коса. В известен смисъл приличаше на огромен булдог и обичаше да мисли за себе си като за такъв. „Мини на моята страна или се разкарай от пътя ми” беше една от любимите му фрази.

Сътрудникът му отговори, без да се замисли:

– Това са най-важните неща, сър. Ако искате, има още петдесет страници. Мога да разпечатам и тях.

В отговор Брадшоу изсумтя и отвори папката. Прегледа страниците отгоре-отгоре, за да види какво знае АССР за господин Кърт Остин от американската организация НАМПД. Имаше чувството, че разгръща страниците на поредица от приключенски романи, в които залогът е много висок. Преди да започне работа за НАМПД, Остин беше направил направил много успешна кариера в ЦРУ.

Брадшоу не знаеше що за странни капризи на съдбата са довели американецът точно в този момента на точно това място, но това беше щастлива случайност, от каквато АССР отчаяно се нуждаеше.

„Остин може да свърши работа – помисли Брадшоу. – Може да свърши работа, и то отлична!”

– Дръжте го под око – обърна се той към сътрудника си. – Ако наистина е толкова умен, колкото твърди тази папка, за нула време ще се опита да изтръгне информация от госпожица Андерсън. Ако го направи, доведете и двамата при мен.

– И защо да го правим?

Брадшоу го изгледа гневно.

– Да не би да си получил повишение, без аз да знам?

– Ъъъ… Не, сър.

– Ако продължаваш да задаваш глупави въпроси, никога няма да получиш.

С тези думи Брадшоу тръсна папката обратно в ръцете на сътрудника си и му обърна гръб.

* * *

Кърт седеше до Хейли, докато един лекар я преглеждаше.

Без да се интересува, че в момента тече преглед, един старши детектив от полицията в Сидни въртеше и двамата на шиш и ги обсипваше с въпроси за инцидента – Какво са видели? Какво са чули? Защо, за бога, са се намесили?

– Само погледнете разрушенията – каза капитанът и посочи към унищожената фасада на Операта. – Извадили сте късмет, че залата е била празна.

Кърт наистина смяташе, че са извадили голям късмет. Но заедно с това смяташе, че не е имал друг избор освен да се намеси.

– А според вас какво трябваше да направя? Просто да ги оставя да стрелят?

– Според мен – започна детективът – е трябвало и двамата да си останете вътре, докато пристигнат спасителните екипи. Те са професионалисти.

Кърт го разбираше. Полицаите бяха като всяка друга група обучени професионалисти. Те смятаха, че никой не бива да им се бърка в работата. Кърт с радост не би се месил, ако можеже да избира дали да го прави или не, само че в тази ситуация нямаше избор. Освен това започваше да му се струва, че на сцената така или иначе е имало професионалисти, макар и различни от полицаите.

– Следващия път няма да се намесвам – отговори той. – Обещавам!

– Следващия път? – поклати глава детективът, затвори бележника и се отправи към следващия свидетел.

Останал за миг насаме с Хейли, Кърт я изгледа изпитателно.

– Ти си много смела жена.

Тя поклати глава.

– Не съм. Аз просто… Няма значение...

– Втурна се сред дъжд от куршуми, за да спасиш човек, когото никога не си виждала. Ако това не е смелост, тогава не знам какво е – сви рамене Кърт.

– И ти направи същото – не му остана длъжна тя.

– Така е – съгласи се той. – Но аз мислех, че хеликоптерът е вън от картинката. А ти завлече нашия човек зад онази саксия, въпреки куршумите.

Хейли отклони погледа си. Беше успяла да поизчисти лицето си, но кървавите петна по роклята й още стояха.

– Голяма полза имаше от това, няма що – въздъхна тихо тя. В гласа й се долавяше тъга – определено повече тъга, отколкото човек изпитва към непознат.

– Откога го чакаше? – попита внезапно Кърт.

– Какво имаш предвид? – стрелна го с очи Хейли.

– Седеше навън съвсем сама – започна Остин. – Веднага щом се появих, се опита да ме разкараш и да ме накараш да вляза отново вътре. Вероятно, защото не си искала да ти се пречкам, когато установиш контакт с приятелите ни от лодката. Най-вероятно са избрали обществено място, защото са мислели, че така е най-безопасно. Облякла си бяла рокля, така че да се забелязваш лесно, на фона на преобладаващите дрехи в черно и сиво за бала довечера. Седеше тук на стената, за да виждаш всеки, който приближава.

Хейли се опита да се усмихне, но усмивката й беше насилена.

– Или си ударил главата си много силно, или ти е развинтено въображението – опита се да вметне уж небрежно тя. – Тук съм заради конференцията. Семейство Мълдун са стари приятели на семейството ми. Избрах бяло, защото обичам да изпъквам, защото е лято и защото неотдавна чух, че бялото е новото черно.

Кърт сви рамене и извърна поглед.

– Може и да си права – каза студено той. – Може просто да ми е развинтено въображението. Кажи ми обаче, какво се случи с документите?

– Какви документи?

– Опръсканите с кръв листове, които стискаше вече мъртвият ни приятел, докато поемаше последния си дъх. Полицията изобщо не ни попита за тях. Аз и развинтеното ми въображение подозираме, че някой може да ги е взел, преди да пристигне полицията. Може дори да ги е дал на двамата цивилни, които хукнаха към нас, но спряха, когато видяха, че човекът вече е мъртъв.

Престорената усмивка изчезна, очите й се изпълниха със сълзи, готови всеки момент да рукнат. Кърт усети, че Хейли търси начин да му обясни какво става, да го накара да разбере.

– Не съм…

Но преди да успее да каже нещо повече, на стъпалата до тях се появи млад мъж в тъмен костюм. Сакото му се издуваше от кобур, а в дясното му ухо се виждаше миниатюрна слушалка.

– Не можахте ли да изберете по-подходящ момент? – измърмори недоволно Кърт.

Мъжът не му обърна внимание.

– Госпожице Андерсън, господин Остин, елате с мен!

При тези думи лицето на Хейли се изпъна, но тя пос­лушно се изправи. Кърт направи същото.

Две минути по-късно двамата се озоваха в една от сградите, които не бяха пострадали. Един от агентите, които по време на инцидента се бяха втурнали към тях, а после бяха спрели, ги въведе в съвещателна зала.

Вътре имаше двама мъже и една жена, които седяха около голяма маса и разглеждаха окървавените страници, като ги пипаха само с пинцети и ръкавици. Единият мъж снимаше листовете под ултравиолетова лампа. В ­отсрещния ъгъл втора жена работеше усърдно на лаптоп.

– Няма нищо за това – каза тя в отговор на някакъв въп­рос, който й бяха задали преди да влязат Кърт и Хейли. – Следващият абзац, моля.

При влизането на Кърт и Хейли цялата група замръзна.

Начело на масата стоеше набит мъж с навити ръкави и къса коса.

– Излезте! – изсумтя той към хората си.

„Шефът” – предположи Кърт. Не изглеждаше доволен.

Другите се размърдаха, оставиха това, с което се занимаваха, и един по един се изнизаха от стаята. Последният затвори вратата.

– Добре ли си? – обърна се здравенякът към Хейли.

– Не! – отвърна ядосано тя. – Убиват хора направо пред очите ми. Ти каза, че нищо такова няма да се случи.

– Мислех, че няма – отвърна мъжът.

Предположението на Кърт се оказа вярно. Тук имаше някаква уговорена среща, но ако се съдеше по поведението на Хейли, тя май не беше никакъв таен агент.

– Не искам да ставам груб – прекъсна ги Остин, – но някой няма ли да обясни на тъпия чужденец какво точно става тук?

Шефът се обърна към него:

– Забъркахте се в опасна ситуация, господин Остин.

– Ще се учудите, ако ви кажа колко често ми се случва.

– Всъщност – отвърна мъжът – не вярвам да се учудя. Прочетох досието ви. Белята сякаш сама ви намира. А когато ви пропусне, вие сам тръгвате да я търсите.

– Досието ми ли? – попита Кърт. – Защо имате мое досие?

– Защото съм Сесил Брадшоу, заместник-директор по въпросите на контратероризма в Австралийската служба за сигурност и разузнаване. А вие сте своенравен член на Националната агенция за морско и подводно дело, както и бивш специалист от ЦРУ.

– Съгласен съм с всичко освен своенравен – призна Кърт. – Тук съм на почивка.

Брадшоу не му повярва.

– Така ли? И вашата почивка съвсем случайно ви зап­рати в центъра на най-секретната ни операция?

Кърт можеше да си представи как изглежда ситуацията в очите на незапознатия, особено като се имаше предвид миналото му.

– Неприятно съвпадение – каза той. – Не съм шпионин или нещо подобно. Аз съм морски инженер и шеф на отдела за специални проекти на НАМПД, които обикновено се изчерпват с изследвания и експлоатация, макар че понякога и ние си навличаме неприятности. Колкото до ЦРУ, занимавах се основно с изваждане на потънали съдове. А ако нямаше как да го направя, изваждах от тях важни части или ги взривявах, за да попреча на други да извадят частите. Но това беше доста отдавна.

– Така пише в досието ви – отговори Брадшоу.

– Вижте – настоя Кърт, – дойдох за конференцията. И след като свърши, смятам да карам сърф, да се гмуркам и да обърна няколко чаши от избите на „Фостър”. Но нямам навика да стоя и да гледам как някой изгаря в пожар или как някой може да бъде застрелян. Ето как се забърках в това.

Брадшоу сякаш премисляше думите му и прехвърляше действията му в ума си. Гласът му леко омекна, но лицето му остана навъсено.

– Добре, Остин, ще направя компромис – каза накрая той. – Освен това ще приема, че не сте толкова тъп, че да раздрънкате какво сте видели тук. Но ако не сте сигурен, че можете да си държите езика зад зъбите, мога да ви намеря някой хубав нажежен затвор точно зад Черния дънер. Там ще си седите на спокойствие и ще мислите за всичко видяно, колкото ви душа иска.

Кърт не беше сигурен къде точно се намира Черният дънер, но от устата на Брадшоу звучеше така, сякаш е много далеч. Нещо като Сибир, само че горещ.

– Помня каква е практиката – каза той. – Искате ли да подпиша нещо? Да отида при някой хипнотизатор, за да изтрие от съзнанието ми споменът за случилото се? Нямате никакъв проблем. Само ми покажете пътя за навън, и тръгвам към плажа, както исках още отначало. Но няма да е зле да проверите дали изтичането на информация не е станало от вашите хора, защото някой е знаел за тази ваша малка среща.

Хейли и Брадшоу се спогледаха.

– Не може да е от нашите хора – заяви Брадшоу със самодоволно изражение, след което смени темата: – Но щом така и така сте тук, Остин, може би все пак ще ни споделите професионалното си мнение.

– За какво?

– Да започнем с последната дума на мъртвеца: „Тартар”. Какво означава това според вас?

Кърт отново огледа помещението. Явно се бяха подготвили да получат много информация. Тук освен Брадшоу имаше поне трима анализатори. Но на каквото и да се бяха надявали, бяха останали разочаровани. Много разочаровани при това.

– Само това, което казах на Хейли – отговори той.

– Имаме си работа със заплаха за националната сигурност на Австралия – настоя Брадшоу. – Може би дори за сигурността на други държави. Имаме четирима мъртви контакта, двама още преди събитията от тази вечер. Един от тях ни отведе до цял корабен товар с нестандартно миньорско оборудване. Казахте, че Тартар се намира под земята.

– Точно така – потвърди Кърт. – Само че в древно­гръцката митология. Както несъмнено сте ­разбрали, това е митологичен затвор за боговете. Но освен ако знаете нещо, което аз не знам, той не е истински. Каквото и да се е опитвал да ви каже този човек, съмнявам се, че е говорел буквално. „Тартар” навярно е кодова дума или някакъв шифър. Може би има нещо общо с документите, които ви е донесъл.

Изминаха няколко секунди, преди Брадшоу да осмисли чутото. После махна на Кърт да се приближи към масата.

– Казвате, че сте инженер. На мен тези неща ми приличат на схеми. Виждате ли нещо, което ви се струва познато?

Кърт огледа загадъчните листове. По тях имаше толкова много кръв, че на места думите бяха нечетливи и размазани. Това, което видя, му заприлича на някакъв професионален жаргон – сложни уравнения със символи, които не познаваше. Втората страница определено беше част от схема, но сякаш изобразяваше някакъв купол.

– Боя се, че не – каза Кърт.

Въпреки че сам го предположи, не можеше да си представи как една-единствена дума може да бъде ключ към хаоса, в който се взираше.

– Ами лодката? – попита Брадшоу. – Видяхте ли нещо в нея, преди да изгори? Раница? Куфар? Компютър?

– Това ли е трябвало да ви донесат?

– Просто отговорете на въпроса.

– Не – каза Кърт. – Не видях нищо такова.

– Ами кормчията?

Мисълта на Кърт се върна към сцената на крайбрежния булевард.

– Помоли ме да го оставя и да помогна на другия. Нарече го Панос.

– И това ли е всичко?

– Ами, не може да се каже, че сме водили дълги разговори.

Хейли тъжно отклони погледа си, а Брадшоу въздъхна разочаровано.

– Благодаря, много ни помогнахте! – изсумтя недоволно той.

– Той ми спаси живота – изтъкна Хейли.

– Да – съгласи се Брадшоу и за пръв път в гласа му се появи нотка на помирение. После направи крачка към вратата. – Съжалявам, че се държах грубо, господин Остин, но проклетият ден беше направо ужасен. Наслаждавайте се на ваканцията си.

– Един момент – спря го Кърт.

Мисълта му се носеше обратно към случилото се. Не си спомняше в лодката да е имало някакъв багаж, не си спомняше и нищо друго, което да му е направило впечатление като необичайно, освен как Панос потръпна от болка, докато го извличаше от лодката. Спомни си странния ъгъл, под който бяха извити пръстите му, и как трудно вървеше. Имаше нещо странно в превитата му поза, докато се отдалечаваше от лодката. Нещо познато. Кърт беше виждал тази походка и преди.

– Той ли е бил информаторът ви?

Хейли понечи да каже нещо, но Брадшоу я спря.

– Стига! – отсече троснато Кърт. – Или искате да ви помогна, или не искате!

– И двамата мъртъвци бяха куриери – отвърна неохотно Брадшоу. – Носеха ни нещо.

– Знаете ли откъде идват?

Брадшоу поклати глава.

– Ако знаехме, нямаше да водим този приятен разговор.

– Предлагам да започнете да търсите под водата – каза Кърт, – защото човекът страдаше от ДКБ.

– ДКБ?

– Декомпресионна болест – поясни Кърт. – Азотни мехурчета в ставите. Причиняват ужасна болка и карат ­човек да се изгърби – ако пациентът изобщо може да върви, имам предвид. Получава се след продължително гмуркане надълбоко, последвано от прекалено бързо изплуване на повърхността. Обичайното лечение е сто процента кислород и престой в барокамера. Но откъдето и да е дошъл този човек, предполагам, че не е имал време да се подложи на лечение. Малко е трудно, когато се мъчиш да избягаш, за да спасиш живота си.

Брадшоу само дето не се изхили.

– Той току-що е бил претърпял злополука – правел се е на филмов каскадьор без колан или шлем. Най-вероятно е бил ранен при катастрофата.

– Да, но не куцаше – настоя Кърт. – Беше се привел като гърбушкото от Нотр Дам и не можеше да се изправи. Това са най-типичните прояви на болест, която разговорно се нарича „водолазна”.

Брадшоу сякаш обмисляше предположението на Кърт.

– Идеята ви не е лоша – каза накрая той, – но въпреки това грешите. Ето защо!

И австралиецът посочи към червеникавокафяво петно върху опръсканите с кръв листове. Под светлината на лампите в петното странно се преливаха всички цветове на дъгата.

– Беше покрит с това – продължи Брадшоу. – Всяка пора от кожата му, всяка нишка от дрехите му. Същото беше и с последния куриер, когото открихме мъртъв.

– Какво е това?

– Вид почва, нарича се палеозол – обясни Брадшоу. – Разпространена е в австралийската пустош. Не се среща под вода. Ако съвпаденията с другия куриер продължат, в нея ще открием смесица от тежки метали и различни токсини, включително следи от манган и арсеник. Което ни подсказва, че тези хора действат някъде в пустошта, а не в подводница.

– Може да е бил в езеро и да се е изцапал после – отбеляза Кърт.

– Някога били ли сте в пустошта? – попита Брадшоу. – Езерата там са предимно временни. Дори през дъждовния сезон – който, между другото, не е сега – са плитки и широки. Като вашето Голямо солено езеро.

Кърт се замисли.

– Не знам какво да ви кажа – рече той, – но съм готов да заложа репутацията си, че съм прав. Този човек е излязъл от голяма дълбочина, където е бил подложен на огромно налягане.

– Благодаря за мнението ви. Ще проверим предположението ви – каза учтиво Брадшоу и махна с ръка към изхода.

– Значи това означава да ти покажат вратата – подсмихна се Кърт.

Хейли изглеждаше така, сякаш с радост би тръгнала с него. Кърт вече гледаше по нов начин към нея – тя беше дама в беда и май имаше нужда от помощ. Отново се зачуди какво ли я свързва с Брадшоу.

– Довиждане – прошепна тъжно Хейли. – И благодаря!

Кърт се надяваше, че сбогуването не е окончателно, но реши, че ако го каже на глас, ще ядоса Брадшоу. Затова отговори само:

– До нови срещи.

После мина през вратата и остави Хейли и Брадшоу зад гърба си.