Часът нула

ГЛАВА 33

Руските хеликоптери излетяха от клатещата се палуба на моторния кораб „Рама” посред лек снеговалеж. Натоварени с толкова гориво, колкото можеха да поберат, хеликоптерите се заклатушкаха на запад, право към наб­лижаващ атмосферен фронт. Турбуленцията ги тресеше почти непрестанно. Видимостта се понижи до по-малко от километър и половина. А температурите скоро паднаха толкова, че във вътрешността на неотоплената кабина започна да се образува лед.

Хейли отлепи едно ледено парченце и то се разтопи в ръцете й.

– Напомня на фризера ми вкъщи.

– Кондензация – каза Кърт. – От дъха ни.

– Никога не съм си представяла, че някога ще разбера как се чувства замразеният грах – отговори тя.

Разтърси ги нова вълна на турбуленция и Хейли се вкопчи в страничната облегалка на седалката.

– Добре се справяш – окуражи я Кърт.

– В момента съм някак безчувствена към всичко.

– Погледни от хубавата страна – каза Кърт. – Ако оцелеем, може да се излекуваш от страха си от летене.

Хейли само го изгледа с празен поглед. Кърт познаваше това изражение на човек, който изпада в униние. В момента Хейли преминаваше през всичко случващо се без особена надежда, лишена от емоции, и автоматично правеше това, което се очакваше от нея.

Усмивката на Кърт се стопи.

– След като веднъж кацнем, кой знае какво може да се случи. Трябва да знам дали мога да ти имам доверие.

– Можеш – увери го тя.

– Тогава ми кажи какво криеш – помоли я той. – Още от самото начало пазиш някаква тайна. Време е да я споделиш.

Тя го погледна. Кафявите й очи бяха празни.

– Мисля, че знам кой е информаторът – каза тя. – Това е синът на Теро, Джордж.

– Синът на Теро?

Хейли кимна.

– Какво те кара да мислиш така?

– Почеркът прилича на неговия – отговори тя. – А в първото писмо информаторът пишеше, че действа „воден от съвестта си”. Повечето хора казват, че действат „по съвест”, но Джордж винаги използваше другия израз. Понякога дори настояваше, че той бил съвестта на баща си. Понякога успяваше да го убеди да не върши определени неща или да не побеснява от някое непредвидено събитие.

– Мислех, че е мъртъв.

– И аз така мислех – отвърна Хейли. – Но всички си мислехме, че и Теро е мъртъв, нали?

Кърт кимна.

– След експлозията не остана почти нищо – продължи Хейли. – Имаше погребения, но с празни ковчези, знаеше ли това?

– Значи щом Теро е оцелял, е възможно и децата му да са оцелели – довърши Кърт. – Но защо не си го казала на никого?

– Не бях сигурна – обясни тя. – Когато успях да се убедя, че е възможно да е Джордж, вече бяха разкрили и убили първите двама куриери. На този етап беше пределно ясно, че от АССР изтича информация. Уплаших се, че всяка информация, която предам на Брадшоу, може да стигне до Теро, затова си замълчах. Помислих си, че ако съм права и Джордж е оцелял след експлозията на Ягишири, не искам да бъде убит, задето се опитва да спре баща си.

– Мисля, че решението ти е било мъдро – каза Кърт. – Наистина ли смяташ, че може да е той?

– Той беше добър човек – настоя тя. – Не искаше да ходи в Япония. Не искаше да продължава с експериментите, но реши, че ако не отиде, няма да има кой да обуздава баща му.

– Затова ли така постоянстваш в усилията си? Смяташ, че му дължиш нещо?

– А не му ли дължа?

– Не съм аз човекът, който може да ти отговори – каза Кърт.

– Ако успеем да влезем вътре и да го намерим – продължи Хейли, – той може би ще ни помогне.

– Може би – съгласи се сдържано Кърт.

Нови вихри разтърсиха хеликоптера и Хейли се вкопчи в ръката на Кърт. Той я погали успокоително, а после стана и отиде до пилотската кабина. Когато подаде глава вътре, видя, че Григорович и пилотът гледат навън. Усети, че летателната машина забавя скоростта си.

– Пристигнахме ли?

– Почти – отговори Григорович.

Кърт се взря през предното стъкло. Не видя нищо освен бели облаци и сняг, който се сипеше покрай тях. Предположи, че с очилата навярно се вижда по-добре, вероятно заради лазерните далекомери и инфрачервените капсули, които бе видял на носа на хеликоптера.

– Надявам се, че сте включили оборудването за предпазване от обледяване – добави Кърт.

Вятърът блъскаше странично спускащия се хеликоптер. Металическият глас на един от уредите съобщаваше на руски колко разстояние остава до земята. За миг Кърт мерна другия хеликоптер – беше се устремил напред и нагоре, преди отново да изчезне сред вихрушка от облаци и сняг.

Отново ги разтърси турбуленция, която заплашваше да преобърне хеликоптера.

– От Биг Бен идва снижаващо се въздушно течение – съобщи пилотът, докато се бореше да удържи машината.

Най-накрая слязоха под облаците и Кърт видя, че се намират само на петнайсетина метра над земята. Другият хеликоптер беше отдясно пред тях и се плъзгаше над заснежения терен. Без очила беше трудно да се каже къде свършва небето и къде започва земята. Всичко беше бяло. Но и двата хеликоптера намалиха и започнаха маневри за приземяване.

Около тях засвири вихрушка, предизвикана от низходящия поток на роторите, и отново ги избута настрани, преди колелата най-после да докоснат земята и да потънат в снега.

Кърт рядко бе изпитвал такава голяма радост при стъпване на твърда земя.

Пет минути по-късно, след бърз оглед на околността, за да се уверят, че не са ги забелязали, всички слязоха от хеликоптерите. Разтовариха шест снегомобила, катераческото оборудване и куфарчето бомба.

Събраха се на едно по-заслонено място, но вятърът все още плющеше от билото и духаше снега странично към тях. Кърт се зачуди колко още ще се влоши времето. Облаците закриваха почти целия Биг Бен.

Докато Григорович подсвиркваше на пилотите да дойдат, Кърт намери Джо, който завързваше за раницата си въже и нещо, което приличаше на острие на копие. Тръгна към него през вятъра, който не спираше да го блъска.

– За това пътуване дадоха ли ти отстъпка за редовен клиент? – провикна се той.

– Да – отговори Джо. – А на теб?

– Не се разписах – призна Кърт. – Надявам се никога вече да не летя с тази авиолиния, така че нямаше смисъл. – После посочи към копието. – Това какво е?

– ХРД – обясни Джо. – Харпун с ракетен двигател. Можеш да го изстреляш право в леда и да си спестиш свободното падане.

– Защо са ти го дали?

– Никой не иска да го носи – отговори Джо. – Главата е от волфрам и олово. Тежи цял тон.

– Поне ще ни спести време, ако се наложи да се качваме.

– А теб с какво те натовариха? – попита Джо.

– Експлозив С-4 и няколко детонатора. В случай че се наложи да си проправим път с взривове.

– Постарай се ти да не се взривиш – посъветва го Джо. – Като онзи път на Четвърти юли, когато купи всички ония римски свещи от стоките с намалени цени и…

Изстрел от „Калашников” прекъсна думите му.

Кърт се хвърли в снега и извади своя „Макаров”. Джо приклекна до него, като използваше снегомобила като прикритие.

Кърт огледа зоната, в която бяха кацнали, но не видя нападатели – само руснаци, които се оглеждаха също като тях.

Най-накрая се показа Григорович. Дулото на автомата в ръцете му димеше.

– Пилотите са мъртви – заяви той.

– Какво?! – не повярва на ушите си Киров. – Да не си откачил?

– Просто съм предпазлив – поправи го Григорович. – Чух ги какво си говорят. Смятаха да си тръгнат без нас. Да ни оставят тук и да се върнат на кораба, преди времето да им е попречило да го направят. Сега вече няма да стане.

Командосите пристъпиха нервно от крак на крак. Григорович впери поглед в Киров.

– Може би и ти си смятал да тръгнеш с тях? – обърна се той към съперника си. – Да ме застреляш в гръб и да избягаш у дома като страхливец.

– Не – отрече Киров.

– Но можеш да пилотираш, нали? – уточни Григорович. – Така пише в досието ти.

– Да, но…

Григорович го гръмна, преди да е довършил изречението. Киров се просна по гръб и белият сняг под него се обагри в червено.

– Грешен отговор – измърмори Кърт на Джо.

– Ако ме попита, знам какво да отговоря – увери го Джо.

Руските командоси изглеждаха шокирани.

– И как ще се махнем оттук след края на задачата? – попита един от тях.

– Аз ще ви изведа – отговори Григорович. – Три години съм пилотирал бойни самолети в Афганистан. „Ми-17” и „Ми-24”. Тези тук не са кой знае колко по-различни.

– И очакваш, че всички ще се поберем на един? – попита друг командос.

Григорович кимна.

– Без оборудването ще има достатъчно място. Но никой няма да ходи никъде, преди да сме открили скривалището на Теро и да сме сложили бомбата.

Напрежението между руснаците можеше да се реже с нож. Но Григорович беше овладял ситуацията така решително, че на всички стана ясно, че нямат избор. Особено ако искаха отново да видят домовете си. Всъщност нещата се бяха развили така, че им се налагаше да пазят Григорович с цената на живота си.

Командосите започнаха да приготвят оръжията си.

– Голям късмет извадихме – измърмори Джо. – Озовах­ме се в центъра на болшевишка революция.

– По-скоро сред екипажа на Кортес, когато изгорил корабите си в пристанището на Веракрус – отговори Кърт, – за да попречи на хората си да напуснат Мексико.

– Този тип е много наблюдателен.

– Рано или късно ще пропусне нещо – каза Кърт. – Каквото и да правиш, не му казвай, че си пилот.

Джо кимна и Кърт закрачи сред снежната вихрушка към мястото, където стоеше Хейли.

– Всичко е наред – каза той.

– Не! – сряза го остро тя. – Не е наред! Сигурна съм, че отсега нататък никога нищо няма да бъде наред!

Кърт се качи на снегомобила. Хейли го последва. Обви ръце около кръста му и той усети, че трепери. Не беше от студа.

Кърт не можеше нито да каже, нито да направи нещо, за да заличи това, което бе видяла току-що. Нещо повече, беше сигурен, че това няма да е последното кръвопролитие, на което ще станат свидетели в близките часове.

Григорович махна с ръка и командосът, който беше най-отпред, включи двигателя и потегли. Кърт надяна оранжеви очила, докато Джо поемаше след водещия снегомобил.

Секунда по-късно дойде ред на Кърт. Той включи двигателя, набра скорост и тръгна след руснаците, като се движеше по техните следи. Григорович остана последен – не искаше да изпусне никого от поглед.

Според картата им предстоеше единайсеткилометрово пътуване в подножието на Биг Бен, а после спускане от седемдесет метра по един склон. Оттам оставаха три километра пеша през осеяно с пукнатини ледено поле. Прекосяха ли го веднъж, щяха да стигнат до края на ледника „Уинстън”, да потърсят люковете и с експлозиви да си пробият път в крепостта на Теро.

„Планът е съвсем прост – помисли си Кърт, – само около милион неща могат да се объркат.” Но с малко късмет привечер щяха да са в бърлогата на лъва и щяха да разполагат поне с десет часа.