Часът нула

ГЛАВА 20

Когато се събуди, Виктор Киров установи, че всичко около него е потънало в мрак, а главата му пулсира от болка. Отне му известно време, но скоро си спомни къде е и каква е мисията му. Лампите в пътническия вагон пак светнаха и след няколко секунди в купето се втурна група от неговите хора.

– Къде са? – попита един от тях.

– Откъде да знам? – отговори Киров. – Когато са излезли, съм бил в безсъзнание.

Единият от двамата набити австралийци посочи напред.

– Тръгнаха натам.

– Оттам идваме – обади се друг от новодошлите. – Не ги видяхме.

Киров се изправи сърдито на несигурните си крака.

– Значи се крият някъде. Проверете навсякъде! Проверете покрива! Проверете отделенията за багаж! Проверете по два пъти всяко ъгълче!

Мъжете се разпръснаха. Изглеждаха нервни.

Партньорът на Киров предпазливо се приближи към него.

– И без това много се забавихме в този влак.

Киров погледна часовника си. Беше му трудно да ­фокусира погледа си. Не беше сигурен колко време е минало, но това нямаше значение.

– Без жената не тръгвам!

– Това не ти е някоя страна от Третия свят – напомни партньорът му. – Скоро ще пристигнат властите.

Киров се замисли. Не биваше да го заловят на местопрестъплението. Можеше да се наложи да прибегне до цианид – перспектива, за която не искаше и да помисля.

Ненадейно влакът се люшна напред. Всички чуха звука и усетиха вибрирането на двигателите от усилието да раздвижат тежката композиция.

– Те са в локомотива! – каза Киров и тръгна напред.

– Няма да стигнем навреме – изтъкна партньорът му.

– Забравяш нещо: камионът още препречва пътя им. Този влак няма да стигне много далеч.

* * *

В кабината на предния локомотив Кърт наб­людаваше с едно око вратата, а с другото – похитителя, когото бяха изненадали и пленили. Знаеше, че Хейли и Джо се взират в големия камион, препречил пътя им на около сто и петдесет метра по-напред.

Отначало влакът започна да се приближава към него съвсем бавно, но скоро набра скорост. Оглушителният рев на осем хиляди конски сили в двата локомотива започна да печели битката с бездействието. Когато стигнаха на сто и двайсет метра от него, шофьорът започна да примигва с фаровете и да надува клаксона – сякаш имаше човек, който да не знае, че е там!

– Ще се премести! – каза уверено Кърт.

– Ами ако не се премести? – попита Джо.

– На негово място ти би ли останал там?

– Но влаковете дерайлират! – викна Хейли. – Двеста петдесет и три за последните шест месеца в целия свят. И то без да се блъскат в камиони!

Кърт я изгледа изненадано.

– Ти пък откъде знаеш?

– Осведомявам се за всички пътни злополуки – обясни Хейли. – Така си напомням защо не пътувам.

На сто метра от големия камион ярката светлина на фаровете освети едната му страна. Виждаше се как шофьорът предпазва очите си с ръка от светлината.

Кърт включи радиото и започна да сменя каналите, докато най-накрая не чу някой да говори.

– …не оставяй влака да мине – казваше друг глас с руски акцент.

Кърт се намеси веднага щом честотата се изясни достатъчно:

– Който и да си ти, там в камиона, на твое място щях да го преместя.

Сега се разнесе гласът на Киров:

– Шофьоре, ако преместиш този камион, лично ще ти изтръгна сърцето!

До сблъсъка оставаха шейсет метра и скоростта на влака се увеличаваше. В този момент шофьорът на камиона взе решение, което промени всичко: отвори със замах вратата, скочи от кабината и се втурна към хълмовете.

– Това не го очаквах – измърмори Джо.

– О, не! – ахна Хейли.

– Трябва да спрете незабавно! – изрече заплашително Киров.

– Не спирай! – обърна се Кърт към якия австралийски машинист.

– Не се тревожи – отвърна едрият мъж.

– Не искам да катастрофирам с влак! – извика Хейли.

Машинистът погледна към нея.

– Не се тревожи, скъпа – успокои я той. – При тази скорост вече не се намираме във влак.

Камионът беше само на трийсет метра от тях.

– А в какво се намираме тогава? – попита Хейли.

На лицето на машиниста се изписа доволна усмивка. Той задържа дроселната клапа на вибриращия двигател широко отворена.

– В най-големия и най-мощен булдозер в света! – отвърна той.

У машиниста имаше нещо, което беше едновременно вдъхновяващо и откачено. Във всеки случай не намали скоростта. И Кърт остана доволен.

– Пригответе се! – викна машинистът.

Последните трийсет метра се стопиха за десет секунди. Трополящият влак се заби отстрани на камиона и го блъсна напред. Само локомотивите тежаха двеста и седемдесет хиляди килограма. Силата, която генерираха, както и тежестта на целия влак, мигновено се справиха с камиона – вдигнаха го, а после го метнаха надясно, сякаш беше играчка.

Сблъсъкът бе невероятно шумен – оглушителен тътен, последван от пронизителния звук на алуминий, направен на парчета. Усещането бе, сякаш си на борда на кораб, който разцепва голяма вълна. Влакът понесе удара с невероятна издръжливост. Фаровете се счупиха, а предното стъкло се пропука, но обезопасителното стъкло остана на мястото си. А когато последните парчета от камиона най-после отлетяха настрана и започнаха да се търкалят бързо по насипа, влакът все още беше на релсите.

* * *

Четири вагона по-назад пътниците почувстваха сблъсъка, сякаш машинистът ненадейно бе набил спирачки. Киров и партньорът му трябваше да се хванат за ­парапета, за да не се озоват на земята от силата на удара. Видяха как останките от камиона излитат настрани и усетиха как влакът продължава напред и плавно набира скорост.

– Как сега ще влезем в този локомотив? – попита партньорът му. – Ще ни чакат и ще ни нападнат в мига, в който отворим вратата. Ако изобщо успеем да стигнем дотам. Между двата локомотива няма врата. Те са съвсем самостоятелни.

– Може би ще успеем да минем по покрива – промълви Киров.

Още докато го предлагаше, си помисли, че е лудост. Беше виждал да го правят много пъти във филмите, но се съмняваше, че е възможно в истинския живот. Вървенето по покрива на люшкащ се влак с попътна скорост осемдесет километра в час беше нещо, което не можеше да се случи. Пълзенето можеше да свърши работа, особено ако успееха да се качат на покрива, преди влакът да е набрал по-голяма скорост.

Преди да стигне до някакви заключения, от системата за оповестяване се разнесе глас.

– Тук е Кърт Остин – каза гласът. – Завзехме влака от похитителите и сега продължаваме по първоначалния маршрут на пътуването. Към пътниците в „Ган”: извиняваме се за всяко неудобство, което може да е предизвикал тазвечершният купон. Установихме сателитна връзка с диспечерите. Вече са уведомени за ситуацията и ни уверяват, че помощта е на път.

Към похитителите, които се качиха във влака по време на непредвиденото ни спиране: ако искате да се окажете обкръжени от отряди на австралийските специални и военни части, моля, седнете, отпуснете се и се чувствайте удобно. Ако ли не… разкарайте се от този влак!

За изненада на Киров сред пътниците се надигна вълна от одобрителни викове. Тя премина през купето и отекна около него от всички страни.

Той погледна към партньора си.

– Разменихме си ролите.

Двамата се отправиха към вратата. Десет секунди по-късно мъжете стояха в пространството между два вагона и се взираха в земята, която преминаваше край тях все по-бързо.

Един вагон зад тях, един мъж скочи и се претърколи през чакъла. На Киров това приземяване му се стори смъртоносно. Още двама го последваха и им се получи малко по-добре.

– Трябва да скочим – каза партньорът му.

Киров не искаше да скача, но алтернативата беше още по-лоша: залавяне, последвано от срам, самоубийство или хвърляне в затвора като шпионин и терорист. Той погледна напред, търсеше открит участък.

– Ти си пръв!

Без да се бави, партньорът му се хвърли надолу. Падна на земята и сякаш не се плъзна, а се претърколи.

Сирената на влака разцепи нощта и Киров разбра, че времето изтича. Ако набереше още малко скорост, скокът щеше да означава сигурна смърт. Пое си дълбоко въздух и скочи.

Една дълга секунда летя във въздуха, размахал ръце, за да запази равновесие. После се приземи странично и се опита да се свие и да се претърколи. Лицето му се блъсна в чакъла. Вратът и раменете му се изкривиха. Превъртя се няколко пъти, измина поне петнайсет метра, стовари се по лице на земята и загуби съзнание за втори път за по-малко от час.

* * *

В предния локомотив Кърт, Джо и машинистът празнуваха, а „Ган” продължаваше да набира скорост, оставяйки похитителите далеч назад. Хейли се беше отпуснала на една седалка, трепереше и изглеждаше готова да повърне.

– Добре ли си? – обърна се към нея Кърт и й подаде едно кошче за книжни отпадъци, в случай че не е.

– Мисля, че да – отговори Хейли. – Ако не друго, поне това е зад нас.

– Добре – каза той. – Защото в мига, в който стигнем до следващата гара, ще се качим на хеликоптер и така ще изминем останалата част от пътя.

Тя погледна към него и очите й сякаш щяха да изскочат.

– Злополуките с хеликоптер са пет пъти по-многобройни, отколкото с пътнически влакове…

Гласът й заглъхна. Всичко случило се й дойде прекалено много, а на всичкото отгоре се беше случило и твърде бързо. Обърна се към кошчето и повърна.