Часът нула

ГЛАВА 25

Кърт и Джо все още бяха на мостика и очакваха принтерът да изкара последната метеорологична карта, когато той заби по средата на страницата и не се рестартира.

– Какво направи? – попита Джо.

– Изобщо не съм го пипал – отговори Кърт.

Джо се приближи към компютъра, за да подаде ръчна команда за рестартиране.

– Странно!

– Кое е странно?

– Няма сигнал.

– Телеметричната система не работи – обясни им капитан Уинслоу. – Цял ден се включва и изключва. Слънчевите изригвания объркват сигнала на сателитите ни.

Кърт си спомни, че е чувал, че това ще представлява проблем тази година – слънцето навлизаше в най-активната фаза от единайсетгодишния си цикъл. Слънчевите петна и изригвания предизвикваха силни електромагнитни бури в горната част на атмосферата и създаваха невероятни оптични игри на светлината над Северния и Южния полюс.

Кърт погледна през прозореца. Ако не бяха покрити с дебела покривка от облаци, щеше да му е много приятно да види аврора австралис – южното сияние.

– Излизам да взема малко въздух – каза Кърт. – Повикайте ме, когато сигналът се възстанови.

Отвори вратата и излезе навън. Леденият вятър го блъсна в лицето, засвири покрай него и защипа голата му кожа. Той загърна плътно якето си и пъхна ръце в джобовете.

Пристъпи към парапета и остана там, наслаждавайки се на усамотението. Внезапно чу зад гърба си отваряне на врата.

Погледна назад и видя, че Хейли е излязла на палубата.

– Кърт! – викна тя. – Мисля, че ги открихме. Мисля, че открихме Теро!

Тръгна към него, като гледаше внимателно парапета. В стиснатата й длан трепкаха няколко листа, които вятърът се мъчеше да изтръгне.

Кърт ги взе, а тя се вкопчи в парапета с две ръце.

Кърт погледна към разпечатките. Най-отгоре имаше карта с арки и линии, които се отклоняваха на запад. На тази карта сякаш нямаше нищо друго освен открит океан. На ръба на страницата имаше цифрова ориентировка към обекта.

– Те са някъде по тази линия – каза Хейли. – Без втори детектор не мога да определя къде точно, но са някъде по тази линия.

– Сигурна ли си?

– Три пъти повторих изчисленията – отговори тя. – Проверих всичко. Няма грешка. Нещо в тази посока предизвиква смущения в енергийното поле на нулевата точка.

Вдигна глава и погледна към Кърт с радостна усмивка. После се надигна на пръсти и бързо го целуна.

– Нали все казват да действаме спонтанно. Реших да пробвам – обясни смутено тя.

Кърт се усмихна.

– Много се радвам.

Протегна ръка към нея, плъзна я зад главата й и я придърпа към себе си за истинска целувка.

– Твоята ми харесва повече – предаде се Хейли. – Може ли пак?

– Нека първо да говорим с капитана.

– Наистина ли ни трябва разрешение? – попита Хейли. – Знам, че това е неговият кораб, но…

– За картата – обясни Кърт. – И за новия ни курс.

– О… добре – промълви тя.

Той я хвана за ръката и направи крачка към люка, но се спря, когато вниманието му бе привлечено от някакъв проблясък на хоризонта.

Обърна се и впери поглед в нощта, но видя само мрак.

– Видя ли това? – попита той.

– Кое?

– Този проблясък.

– Не – отговори тя. – Не видях нищо.

Двамата останаха на място и се загледаха в мрака, сякаш очакваха взривяването на фойерверки. Кърт усети как го обзема странно чувство. Усещаше как косъмчетата по врата му настръхват.

Най-после просветна нова искра. Този път Кърт я видя ясно, но това не беше мимолетно сияние на хоризонта като стробоскопна лампа или дори като видима електрическа искра. Приличаше по-скоро на топлинна мълния през лятото. Искрата покри целия хоризонт и започна да просветва слабо. Само че не идваше от небето. Самото море проблясваше, сякаш целият океан предизвикваше биолуминесценция�.

– Възможно ли е това да е ефект от сиянието? – попита той.

Разтреперана, Хейли се отдръпна назад.

– Не е от сиянието – промълви тя. Гласът й бе странно студен и в него се долавяха нотки на страх.

– Какво е?

– Електромагнитен разряд – отговори Хейли. – Страничен ефект от смущенията в енергийното поле на нулевата точка.

– Заради детектора ти ли?

– Не – Хейли трепереше. – Не е от нас. От Теро е.

Морето отново блесна и угасна, този път много по-ярко, и корабът се люшна надолу. Случи се толкова внезапно, че Кърт и Хейли бяха запратени към палубата. Носът се заби във водата. Високо във въздуха се издигна стена от пяна и ги заля като с ведро.

Кърт се надигна и погледна назад. В тъмнината се простираше ивица от пяна, докъдето му стигаше погледа, права като линеал и перпендикулярна на посоката, в която се движеха. Но той не виждаше отдръпваща се вълна.

– Кърт! – извика Хейли.

Той бързо премести поглед напред. Океанът отново блестеше – бледо синьозелено, точно толкова светло, колкото да направи очертанията му видими в тъмното. На петдесетина метра пред тях върху морето се оформяше нова ивица. Тя се отдръпна назад като разцепваща се кожа и образува дълбока падина точно пред кораба. Падината се простираше през океана в права линия, но не беше вълна – нямаше никакъв издигнат вертикален компонент. Повече приличаше на дупка във водата, като дренажен канал, издълбан напряко на пътя.

„Орион” влезе в тази дупка под лек ъгъл и се люшна тромаво.

Кърт обви едната си ръка около Хейли, притисна я към себе си с всичка сила и промуши другата си ръка през пролуките на парапета.

Носът на кораба се заби в дъното на падината почти като подводница. Когато стигна до другата страна, вече се надигаше в движение, подобно на спирала, и запрати Кърт и Хейли във въздуха като ездачи, които някой първокласен бик е метнал нагоре.

Стовариха се на палубата точно когато върху им се стовари второ ведро ледена вода и ги измокри до кости.

Кърт усети соления вкус на водата. Той опари очите му и раздразни ожулванията, получени при първия сблъсък. Без да чака Хейли да се изправи, той я сграбчи, дръпна я да стане и хукна към вратата, зад която щяха да са на сигурно място.

Предната палуба бе покрита с трийсет сантиметра вода, която се плискаше по дренажните отвори, понесла със себе си разпечатките на Хейли.

Над главите им изрева сирена и Кърт осъзна, че това е алармата на кораба, която предупреждаваше за сблъсък. Корабът започна да прави остър завой.

– Подготви се за удар! – разнесе се гласът на капитана по високоговорителите. – Екипаж, подготви се за удар!

Кърт погледна към носа. Прожекторите на кораба се бяха включили и осветяваха нова падина само на стотина метра пред тях. Беше по-дълбока и по-широка от първата, достатъчно голяма да погълне кораба. Кърт имаше чувството, че се намират на ръба на огромна скала – ръб, който всеки момент щяха да преминат.

„Орион” се наклони рязко напред. Кърт усети как корабът се разтресе, когато витлата заработиха на заден ход.

Един поглед му стигаше, за да разбере, че това няма да помогне.

Той отвори бързо люка, блъсна Хейли вътре, мушна се след нея и затръшна металната врата. Натисна дръжката надолу и я застопори точно когато палубата под него започна да пропада.

Последва миг на безтегловност, сякаш се намираха на някакво огромно увеселително влакче. А после нещо го запрати върху палубата. През целия кораб премина страховит тътен, сякаш цяла дузина оръдия бяха стреляли едновременно. Това беше звукът, който издаваше стена от вода при сблъсъка си с корпуса на кораб.

Последва глуха тишина и Кърт разбра, че корабът е под водата. Ако беше херметизиран, би трябвало да излезе обратно на повърхността. Но Кърт не усещаше да се издигат.

Изминаха няколко секунди, преди корабът да започнеда се издига и още няколко, преди морето да ги освободи от прегръдката си.

Корабът изскочи от водата като тапа, а после се стовари обратно като огромен кит. Кърт дръпна Хейли да стане и я побутна напред.

Стигнаха до мостика и видяха, че навсякъде е пълно с вода. Един от прозорците беше разбит на парчета. Капитанът едва удържаше руля. През лицето му минаваше кървав разрез. Помощник-капитанът лежеше в безсъзнание – сблъсъкът го бе запратил право в най-отдалечения ъгъл.

Джо набиваше метална плоча на мястото на разбития прозорец. Натисна силно лоста и закова метала на място точно когато осветлението угасна.

– Нямаме електричество! – възкликна капитанът.

Морето отново блесна в красиво смъртоносно синьо, което се понесе вихрено във всички посоки. Пред тях започна да се отваря нова падина. Водите се разделяха като Червено море пред евреите.

Корабът отново пропадна надолу.

В тъмнината преживяването беше ужасяващо – свободно падане, което продължи само секунди, но изглеж­даше безкрайно. Корабът се стовари в дъното на падината и се разтресе. Чу се звук от огъване на метал. Нитовете по обшивката изскочиха, а някъде дълбоко във ­вътрешността на кораба нещо се строши. И сякаш за да ги довършат, гигантските стени от морска вода се сключиха около „Орион” от двете страни едновременно, сякаш великан плесна с ръце.

Този последен яростен изблик на морето можеше да убие всички на борда, но двете огромни ръце изхабиха по-голямата част от енергията си да се удрят взаимно. Докато отскачаха една от друга, течението, което създадоха, издърпа смазания съд на повърхността.

Корабът се задържа на повърхността само за минута. Скоро започна да се пълни с вода и да потъва. От сблъсъка останалите прозорци на мостика се изпотрошиха и помещението започна да се пълни с вода – ледена и режеща като нож.

Кърт все още стоеше, обвил ръка около Хейли. На мъждукащите аварийни светлини видя, че Джо отваря контейнер със спасителни салове, а капитан Уинслоу отчаяно заповядва на екипажа да напусне кораба.

Кърт грабна една спасителна жилетка, нахлузи я през главата на Хейли и я стегна здраво.

– Стой при Джо! – изкрещя й той.

Хейли кимна, а Кърт тръгна през водата към падналия помощник-капитан. Мъжът все още беше в безсъзнание. Надигна безчувственото му тяло и го подаде в ръцете на капитана. После погледна към стълбите към долната палуба.

Видя как водата се плисна върху един моряк, който залитна напред. Беше ранен. Нямаше сили да се бори с нахлуващата вода. Кърт го дръпна и му помогна да стигне до Хейли, която му навлече спасителна жилетка. Кърт се вкопчи в парапета и тръгна надолу.

– Няма смисъл – обади се морякът, – всички са мъртви. Тези, които не успяха да се изтеглят, когато корабът се разби, се удавиха. От тази палуба надолу всичко е пълно с вода.

Без да обръща внимание на думите му, Кърт се спусна по потъналото във вода стълбище и се гмурна в ледената черна течност. Запромъква се напред. С едната ръка се подпираше на стената, а другата държеше протегната напред и безчувствените му пръсти търсеха следа от някой моряк. Не намери никого и се върна обратно.

През разбитите прозорци на мостика продължаваше да нахлува вода. Почти всичко беше залято.

Джо сграбчи Кърт и го отскубна от парапета.

– Няма да те оставя да се убиеш! – изкрещя му той и го повлече към люка и към надутия оранжев сал.

Метна го на сала и скочи след него. Салът се отклони настрани от борда на потъващия „Орион”. След малко корабът изчезна под вълните с няколко приглушени изригвния на въздух и вода.

Кърт се огледа. С изключение на моряка, когото бе успял да качи горе, единствените оцелели бяха хората от мостика.

Шестоъгълният спасителен сал се залюля на една от по-малките вълни и Кърт впери поглед в мрака. Мъчеше се да види някаква следа от друг сал или от някого във водата. Но наоколо се простираше само мастиления океан. Нямаше и друг проблясък, подобен на онези, които предшестваха появата на странните пропадания в морето.

– Имаме ли сигнални ракети?

Джо започна да рови в комплекта за оцеляване на сала.

– Шест – отговори той. – Три бели и три червени.

– Изстреляй бяла – каза Кърт. – Трябва да видим дали има още някой.

Джо насочи сигналния пистолет над морето и стреля. Малката пламтяща сфера се понесе със свистене нагоре и хвърли студена светлина над вълните. Кърт се взря във водата. Очите му се стрелкаха напред-назад по ­подвижния килим от вълни.

На повърхността бяха изплували множество отломки и останки – изолация, разни пакети, спасителни жилетки, всичко, което се беше отскубнало от хватката на потъналия кораб. Кърт не видя следа от друг сал, но зърна двама души, подмятани нагоре-надолу сред отломките.

– Там! – посочи той и грабна едно гребло.

Ракетата продължи да свети около десетина секунди, но Джо бе успял да намери фенерче и задържа лъча, насочен към моряците, докато Кърт и капитан Уинслоу гребяха към тях.

Кърт издърпа първия моряк на сала. Беше млада жена, която си спомняше от стаята с радиостанциите. Вторият оцелял беше помощник-боцманът, когото Кърт беше видял на смяна снощи. Нито един от двамата не реагираше.

После намериха още двама, които Кърт не познаваше.

– Те… живи… ли… са? – попита Хейли през тракащи зъби.

– Едва-едва – отговори капитанът. – Почти са замръзнали. Във вода с температура три градуса на хипотермията не й трябва много време. Трябва да ги стоплим.

– С какво? – попита Хейли.

– С нашата телесна топлина – отвърна Кърт. – Трябва всички да се сгушим един до друг. Всички сме мокри. Ако не се постараем да запазим топлината си, скоро ще я загубим.

Всички се преместиха към средата на сала и да се облегнаха един на друг, като придърпаха над себе си едно микрофибърно одеяло. Само Кърт и Джо продължиха да обхождат с лъча на фенерчето студеният океан и да търсят още оцелели.

Издърпаха на сала няколко спасителни жилетки, както и няколко парчета плат и пластмаса – неща, които можеха да им свършат рбота. Но други оцелели не намериха. Най-накрая се отказаха.

– По-добре да не хабим батерията – каза Кърт.

Двамата с Джо се сгушиха до другите и угасиха фенерчето.

– Трийсет и девет мъже и жени – промълви капитанът. – Какво се случи с морето? Какво беше това? Никога не съм виждал такива вълни. Отваряха кратери по пътя ни.

Кърт погледна към Хейли.

– Оръжието на Теро – обясни мрачно тя. – То въздейства на гравитацията.

– А тази гравитация въздейства на течности много по-лесно, отколкото на твърди тела – добави Кърт с мрачен глас, повтаряйки думите й отпреди малко.

– Прилича на мехур – успя да промълви тя. – Точно локализиран, но много мощен. Заставя водата да се отдръпне на една страна, а после, когато отмине, кратерът, както го нарекохте вие, рухва под собствената си тежест.

– И водата се плисва обратно – добави капитанът.

Тя кимна.

– Много съжалявам!

– Не сте виновна вие – успокои я капитанът.

– Виновна съм! – отвърна Хейли. – Аз бях една от онзи, които създадоха тази теория. А детекторът, който използвах преди малко, вероятно е издал местоположението ни. Това е единственото обяснение. Единственият начин, по който биха могли да ни намерят.

Кърт се опита да я утеши, но не знеше какво да каже. Дори и в най-оптимистичните си надежди не можеше да си представи как ще успеят да се спасят, а камо ли да поп­речат на Теро да изпълни злобната си заплаха.