Часът нула

ГЛАВА 31

Моторен кораб „Рама”, 17.45 часа

Местоположение 61.37о ю. ш., 87.22о и. д.

Петнайсет часа след внезапното прекъсване на партията шах Григорович стоеше над осветената щурманска маса, докато му чертаеха нов курс. Този водеше на северозапад.

Кърт стоеше срещу него заедно с един от командосите.

– За девети път променя курса.

Всички усещаха, че моторният кораб „Рама” обръща надясно.

– Поемаме по новия курс – провикна се нервно навигаторът. – Триста двайсет и три градуса.

– Той си играе с нас – заяви студено Киров. – А ти все му угаждаш.

Григорович впери поглед в него. Присъствието на втори командос беше идея на Киров – демонстрация на сила. Несъмнено бунтът, който назряваше, щеше да избухне скоро.

Хората му започваха да се изнервят – това беше осезаемо. Те бяха командоси, които обикновено действат на твърда земя, а сега се бяха озовали далеч от къщи в опасна ситуация при непрекъснато влошаващи се условия. Корабът се люшкаше силно във все по-бурните вълни, а небето беше станало сивобяло. Като че ли скоро щеше да завали сняг. По указания на Остин бяха стигнали толкова далеч на юг, че се налагаше да заобикалят малки айсберги – нещо, за което намалената видимост никак не помагаше.

Но най-лошо от всичко бе, че бяха чули в подробности разказа как „Орион” е бил смазан и завлечен в морето сякаш от някакво чудовище, излязло от дълбините. Засега редът си оставаше ненарушен, но Григорович предчувстваше, че това няма да е задълго.

– Сега поне тръгваме на север – обърна се той към навигатора. – Какво има в тази посока?

Навигаторът почука по екрана, мащабът на картата бавно се смали и Григорович зърна жълта точка право на пътя им.

– Остров Хърд – съобщи навигаторът.

Киров почука на екрана върху местоположението на острова, за да види информацията за него.

– Австралийска територия – зачете той от екрана. – Вулканичен. Последното по-голямо изригване е било през 2005 година. Покрит с ледници и абсолютно ненаселен.

Киров вдигна глава и на покритото му с корички от рани лице се изписа усмивка от едното ухо до другото.

– Това е! – заяви той. – Целта ни е остров Хърд. Точно там се крие Теро. Остин най-накрая разкри картите си. Сега можем да убием и него, и екипажа му и да приключим с работата, без да се безпокоим за тях.

Мисълта да загуби хората, които му служеха за противовес, не допадна на Григорович. А освен това не мис­леше, че след като толкова време демонстрира колко е лукав, Остин ще сглупи да разкрие тайната си толкова лесно.

– Намалете увеличението! – нареди той.

Виетнамският навигатор изпълни инструкцията и ­картата отново се разшири. Появиха се още няколко точици, приблизително на двеста и седемдесет мили отвъд остров Хърд, право по същата линия: 323 градуса.

Указанията на Остин бяха довели „Рама” до точка, от която се приближаваха едновременно до два острова.

– Френски южни и антарктически територии – каза навигаторът.

– Що за име е това? – възкликна Киров.

– Такова, което няма да забравиш – изрепчи му се Григорович. – Този курс ни отвежда към двата острова едновременно. Теро може да се крие и на едното място, и на другото място. Или пък Остин може да ни приближи още малко, а после да ни насочи в съвсем друга посока. Не можем да го убием, преди да разберем със сигурност.

– А след като разберем със сигурност?

– Не можеш ли да мислиш по-надалеч от следващия ход? – попита язвително Григорович. – Да предположим, че лабораторията на Теро е на остров Хърд. Заповедта ни е да я унищожим с ядрено оръжие. Хърд е австралийска територия. Не виждаш ли предимството да оставим няколко овъглени и пълни с радиация американски трупа в покрайнините на периметъра на подобна експлозия?

Киров кимна.

– Пригответе далекообхватните безпилотни самолети – нареди той. – Ако на остров Хърд нещо се движи, искам да разбера.

* * *

Докато вървеше към столовата на кораба заедно с Хейли Андерсън, вниманието на Джо Дзавала бе прив­лечено от шумното бръмчене на бутални двигатели.

– Какво е това? – попита Хейли.

Джо наклони глава и се заслуша. Звукът му напомняше за безпилотния военен самолет, по който работеше преди няколко месеца.

– Руснаците се канят да изстрелят нещо от палубата – обясни той. – Малък самолет или може би безпилотен самолет.

– Но защо?

През главата на Джо минаха няколко възможни отговора, но се отказа да ги изрече на глас, защото видя шумна група руски командоси да приближава по коридора.

– Идея нямам – каза той. – Дай да се наредим на опашката, преди тези тук да ни изпреварят.

После бързо се обърна и влезе в столовата. Хейли го последва, но малко по-бавно, като държеше под око коридора.

Джо се приближи към бюфета и пое дълбоко въздух. Обичаше виетнамската кухня, подправките й и всички зеленчуци. Корабният готвач се беше представил добре. Беше едва ли не срамота да съсипят плода на усилията му.

– Идват! – прошепна Хейли.

Джо кимна, усмихна се на готвача и започна да трупа в чинията си огромни купчини от всичко – достатъчно храна за него и поне още двама.

Готвачът го погледна удивено. Джо се потупа по корема.

– Нищо не отваря апетита на човек така, както корабокрушение, последвано от престой в ледена вода и отвличане от предполагаеми спасители.

Лицето на готвача остана безизразно. Джо предположи, че не говори английски. Събра длани и леко се поклони.

– Kam ung! – каза той. „Благодаря” беше една от малкото думи, които знаеше на виетнамски.

Готвачът се усмихна. Изражението на гладкото му лице изразяваше искрено задоволство. В известен смисъл моряците от „Рама” бяха пленници също както и екипажът на „Орион”.

Хейли се промъкна тихо до него и на свой ред започна да пълни чинията си.

– Сега или никога! – каза тя.

Джо посочи зад готвача към един уок1�, който димеше и всеки момент щеше да се подпали. Готвачът се обърна и отиде да го свали от огъня, а Джо като умел фокустник извади от ръкава си малка кесийка. С бързо движение на ръката посипа със съдържанието й всичко на бюфета. Изпразни кесийката и бързо пъхна ръката си в джоба.

Руснаците влязоха в столовата и за миг изгледаха Джо и Хейли, след което застанаха най-отпред на опашката. Колкото и странна да им се виждаше ситуацията, изглеждаха по-заинтересувани от храната, отколкото от това да започнат сблъсък, заради който после щяха да понесат последствия.

Джо и Хейли седнаха в ъгъла и се постараха да не гледат как командосите лакомо се тъпчат с огромни количес­тва замърсена храна.

* * *

Осем часа по-късно Кърт застана на мостика, загледа се в снимките на остров Хърд и се зачуди дали всичко не е свършило.

Островът имаше форма на бадем, дълъг около двайсет и пет километра и широк шестнайсет. Врязваше се в морето под ъгъл четирийсет и пет градуса. Тънка ивица земя, наречена Елъфънт Спит, стърчеше на изток като вълнолом, а на северозапад тесен провлак свързваше края на острова с малка точица – полуостров Лорънс.

Остров Хърд очевидно беше вулканичен. Централният му връх Биг Бен се извисяваше на три хиляди метра над морето в класическа конусовидна форма. Това беше един от най-високите върхове на австралийска територия, по-висок от всички планини на самия континент.

Сателитна снимка показваше ледници, които пълзяха надолу от Биг Бен като спици на колело. Спускаха се на стръмни тераси към океана във всички посоки и там, където се срещаха с водата, се образуваха айсберги. Бели късове лед, много от които бяха по-големи от „Рама”, заобикаляха острова като малки рибки главата на акула.

Докато Кърт разглеждаше снимките, Киров и Григорович седяха мълчаливо, удовлетворени от себе си. Беше им безкрайно приятно да покажат на Кърт всичко, което са открили.

– Имате ли инфрачервени кадри? – попита Кърт.

От другата страна на масата Григорович побутна към него нова серия от снимки.

Бяха направени от безпилотните самолети и показваха тюлени, пингвини и колонии от птици. На следващата снимка се виждаше редица от ясно разпознаваеми топлинни източници, групирани на югоизточния бряг на острова на място, наречено Уинстън Лагун.

– Първата група обекти са някакви термални отдушници – обясни Григорович. – Може да са естествени и да са свързани с вулкана, а може и да са изкуствени, което означава, че е възможно да се извършват някакви подземни работи. Другите са ясни – това са хора в снегомобили. Които и да са те, изчезнали са в дупки в земята само секунди след заснемането на тези кадри.

Кърт разгледа внимателно местоположението на снегомобилите на снимките.

– Съвсем близо до Уинстън Лагун – каза той. – Удобно място за скривалище. Но не виждам никакви кораби.

– Вероятно са свалили пътниците и са си тръгнали – предположи Григорович. – Така действа Теро. Лабораторията му в Ягишири се намираше под земята. Експериментите му изискват дълбаене надълбоко в недрата й. Тези люкове водят до станцията на Теро. Сигурен съм!

Кърт също не се съмняваше. Но не се съмняваше и в друго – че Теро е подготвен за нападението.

– Мислиш ли, че са чули самолетите ви?

– Хората, които видяхме, не показаха никакви признаци на тревога – каза Григорович. – Самолетите ни са почти безшумни и е почти невъзможно да ги видиш с просто око.

Кърт кимна. „Рама” все още не можеше да бъде видян от острова, защото се намираше отвъд хоризонта и вдигаше само толкова пара, колкото да се задържи неподвижен в течението.

– Проверихте ли за сигнали от радар?

Григорович кимна.

– Не засякохме нищо. Изглежда, разчитат на това, че са се скрили добре. Не знаят, че идваме.

– Има и други, по-незабележими начини да се засече приближаващ враг – отбеляза Кърт. – Инфрачервени лъчи като тези на самолетите ви. Визуални устройства. Той може да е разположил наоколо камери, които засичат движение, или дори да ви проследи с устройство за засичане на звук. Ако се отправите директно към него, ще свали хеликоптерите ви още преди да стигнете до брега. И тъй като се намира под земята, дори да изстреляте някой и друг снаряд, това няма да му навреди особено.

– Едва ли Теро разполага с противовъздушна защита – подсмихна се подигравателно Киров.

– Не му и трябва – поясни Кърт. – Разполага със своя смъртоносен лъч. Ако засече този кораб, ще изкриви ­вълните право към нас с огромна сила и ще ни смаже, както направи с „Орион”. А ако засече птиците ви във въздуха, ще ви удари с друго оръжие, което е разработил. Нещо, което наричат „изсмуквач”. Вече го използва срещу АССР. То ще изключи всички системи на летателните машини, включително и нервната система на пилотите. Всички ще умрете мигновено, преди някой да е дошъл на себе си.

Говореше бързо, опитваше се да вземе инициативата, преди да са решили, че повече нямат нужда от него. Руснаците го гледаха така, сякаш си измисляше.

– Ти просто се опитваш да спасиш кожата си – изсмя се язвително Киров.

– Ами, обичам кожата си – призна Кърт. – След всички тези години свикнах с нея.

Киров не оцени шегата.

Григорович погледна към картата.

– Можем да останем на сегашната позиция – започна той. – Да закараме хеликоптерите на север, отвъд визуалния обхват, и после да заобиколим покрай острова. Ако се приближим от северната част, централният масив ще прикрива приближаването ни. По този начин би трябвало да успеем да се приближим незабелязано.

– Това е абсурдно! – възрази Киров. – Какво? Ще приемаме заповеди и тактически съвети от затворник ли?

Без да му обръща внимание, Григорович посочи към едно място на картата близо до билото на Биг Бен.

– Ако минем през тази седловина и спрем от другата страна на Биг Бен, не би трябвало да засекат присъствието ни. Оттам до Уинстън Лагун има не повече от десет-дванайсет километра, при това по нанадолнище.

Планът беше добър. И определено нямаха нужда от Кърт, за да го изпълнят.

– Е, добре, значи сте готови – каза Остин и премести ръката си малко по-близо до пистолета, в случай че ­току-що е престанал да им е от полза.

– Не само ние – отговори Григорович.

Кърт присви очи.

– Ти и хората ти идвате с нас.

– Няма ли да стане малко тесничко в хеликоптерите? Толкова много хора, а за това заобикаляне ще ти трябва допълнително гориво.

– Оказа се, че разполагаме с няколко излишни седалки – осведоми го Григорович. – Дванайсет от командосите са пипнали ужасен стомашен вирус.

– Е, добре, дай им да пият течности и им кажи да ­­спрат да симулират – предложи Кърт. Надяваше се да не го послушат.

Григорович поклати глава.

– Няма да се качвам по ледник с хора, които изповръщат червата си на всеки пет минути. Дехидратирани са и са толкова слаби, че от тях няма никаква полза. Ти и твоите хора ще дойдете на тяхно място.

– И от нашите хора не всички са здрави – каза Кърт. – Четирима от тях са в лазарета.

– Трима – поправи го Киров. – Единият умря през нощ­та. Остатъчен ефект от шока.

– Единственото, от което имаха нужда, бяха грижи! – викна гневно Кърт. – Що за хора сте вие?

– Такива, които пускат кръв, ако се наложи – намеси се Григорович. Несъмнено намекваше за шахматната им партия и за кавгата, която едва не уби и двама им. – Стига да ни сътрудничиш, останалите ще получат грижите, които заслужават.

Кърт го изгледа втренчено.

– Кого искаш да вземеш?

– Теб, приятеля ти Дзавала и госпожица Андерсън.

– На този етап няма причина да я въвличаме – възпротиви се Кърт.

– На мен причина не ми трябва! – сряза го Григорович.

Кърт се зачуди дали руснакът знае, че точно на това се е надявал.

– Добре – съгласи се той. – Но не и преди да се уверя, че останалите са получили медицински грижи.

На намръщеното лице на руснака се появи подигравателна усмивка.

– Още си защитаваш пешките, а? – подметна той. – Така да бъде. Ще получат това, от което се нуждаят. Но за теб и мен моментът настъпи. Довечера ще довършим играта си точно тук, където каза, че ще бъдем: на самия край на Земята.

1 Дълбок полусферичен тиган за приготвяне на азиатска храна с малък диаметър на дъното, което позволява да се пържи с малко мазнина и на силен огън. – Бел. ред.