Часът нула

ГЛАВА 19

Маскираните мъже се качиха на влака от няколко места, покатериха се между вагоните и отвориха със сила вратите.

– Какво става? – в гласа на Хейли звучеше паника.

– Имаш право на едно предположение.

Тя бързо схвана ситуацията.

– Търсят нас.

– Или това, или е някаква екранизация на Бъч Касиди, за която никой не ме е предупредил.

Хейли грабна мобилния си телефон и започна да набира в опит да повика помощ.

– Има сигнал, но май не толкова, че да набера.

– Губиш си времето – каза Кърт. – Най-вероятно са заглушили обхвата от кулата.

Погледна навън. На два вагона разстояние от тях един мъж стоеше настрана от влака и го оглеждаше внимателно.

– Имат човек отвън – съобщи Кърт. – Най-вероятно следят да не се измъкне някой.

По системата за оповестяване се разнесе глас. В него се долавяше лек акцент, който Кърт не можа да разпознае веднага. Със сигурност не беше кондукторът.

– Моля, запазете спокойствие! – каза гласът. – Току-що завладяхме влака, но не желаем да нараняваме никого. Търсим двама души: мъж със сребристосива коса, висок около метър и осемдесет, и жена, която е петнайсетина сантиметра по-ниска, русокоса. Казва се Андерсън. Ако ни съдействате, никой няма да пострада. Ако се намесите или започнете да спорите, ще пострадате или ще бъдете убити.

Съобщението свърши. Кърт открехна вратата на купето и погледна към тесния коридор.

В единия му край двама мъже тъкмо влизаха в едно купе. Бяха грубияни с набити тела, с дебели крака и ръце и с лица, скрити зад ски-маски. В движенията им нямаше и капка колебание. Кърт прецени, че са улични бандити, наети за пари.

Зад тях вървеше трети мъж, по-висок и по-слаб. Дори зад маската за ски, Кърт видя, че лицето му е тясно, а очите – хлътнали. Физически не беше впечатляващ като другите, но от него се излъчваше повече заплаха. Кърт предположи, че той е шефът.

Избухна вълна от крясъци. Във вагона отекна шум от боричкане, а после и от подмятане на някого из купето. Миг по-късно извлякоха в коридора мъж, висок колкото Кърт. До него стоеше млада жена. Приличаха на младоженци.

Водачът ги огледа изпитателно.

– Не – каза той безстрастно. – Не са те.

После леко се отдръпна назад и удари беззащитния мъж.

– Това е заради съпротивата ти.

Мъжът се отпусна тежко в ръцете на двамата бандити. Но шефът им не беше приключил. Напротив, разпали се и го ритна в гърдите, като го запрати през коридора обратно в купето му.

Всеки инстинкт в тялото на Кърт му заповядваше да се намеси, но шефът очевидно беше въоръжен, а бе възможно и двамата главорези да имат оръжие. А освен това точно сега имаше само една задача: да опази Хейли Андерсън.

Отново се приближи към прозореца и се подготви да го разбие. Да скочи навън в тъмното и да се изправи срещу един противник беше по-добре, отколкото да влезе в ръкопашен бой с трима.

Взе един стол и го вдигна над главата си. Преди да успее да го използва, вратата се отвори с трясък.

– Хвърли го! – изкрещя един глас.

Кърт пусна стола и се обърна бавно. Натрапниците го огледаха изпитателно, а после огледаха и Хейли.

– Предполагам, че сте дошли да раздигнете масата – каза Кърт и посочи към купчината прибори, чаши и чинии на пода.

Двамата мъже инстинктивно погледнаха надолу, в посоката, която им посочи. Реакцията им бе аматьорска, но те си бяха аматьори – местни здравеняци, намерени случайно из околността, наети да свършат мръсната работа на някой друг. За тази частица от секундата, Кърт се задейства: завъртя се на левия си крак, вдигна десния и го изстреля към корема на по-близкия мъж.

Токът на ботуша му се заби със силата на парен чук и събори мъжа по гръб. Той се сгърчи като сгъваем стол, засмука въздух и се хвана за корема, докато се свличаше на земята. Вторият главорез се хвърли към Кърт и огром­ните му лапи се стрелнаха към врата му.

Кърт блокира атаката му, като го сграбчи за китката и я изви. Използвайки значителната инерция на нападателя срещу себе си, го завъртя, накара го да загуби равновесие и го блъсна в земята. Мъжът тупна на пода, а Кърт се наведе и стовари върху лицето му долната част на ръката си.

Щеше пак да го удари, но знаеше, че шефът ще дойде всеки момент. Скочи и се обърна.

Вече беше късно.

Мършавият водач на групата вече беше там с пистолет в ръка. Държеше го с изнесено напред рамо, като гангстер. Огледа изпитателно Хейли, кимна одобрително и се извърна към Кърт.

– Ти не ми трябваш – заяви той.

Кърт се хвърли надясно, а мъжът започна да стреля безмилостно. Първият куршум пропусна, а вторият одраска ръката на Кърт. Третият разби прозореца зад него. Преди кандидат-убиецът да успее да дръпне спусъка за четвърти път, в купето отекна различен звук: меко, противно тупване, като звука, който издава счупена бухалка при удар по време на бейзболен мач.

Главата на стрелеца се отметна напред, а пистолетът излетя от ръката му. Мъжът залитна в купето, удари се в масата и се просна на земята като марионетка с прерязани конци.

Джо Дзавала стоеше зад него с някакво шкафче в ръце.

Кърт дръпна пистолета от падналия мъж.

– Много драматично влизане.

Джо се ухили.

– Каквото и да правя, обичам да го правя със стил.

Шефът лежеше в безсъзнание. Другите двама мърдаха, но нямаха желание за нова схватка. Не бяха очаквали да ги набият и сега, когато противниците им бяха повече от тях и имаха оръжие, като че ли предпочитаха да се предадат.

Кърт дръпна маската от лицето на предводителя.

– Някой да е виждал това лице?

Джо поклати глава, Хейли също.

– Никога не съм го виждала – каза тя.

– Предполагам, че това не са приятелите ни от наводнената мина – рече Кърт.

– Защо мислиш така?

– Фактът, че още сме в съзнание – отговори той.

В джоба на падналия шеф запращя радио.

– Защо се бавите? Чухме изстрели. Трябва ли ви помощ?

Този път Кърт си помисли, че е разпознал акцента.

– Руснаци?

– Поне на мен така ми звучи – отговори Джо.

– Те пък как са се замесили в това?

– Идея нямам – отговори Джо. – Но видях още една групичка, отиваха към задните вагони, където щеше да е служебният вагон, ако в този влак имаше такъв.

– И поне още двама навън – каза Кърт.

После насочи пистолета към мъжа, чието лице беше съсипал.

– Колко приятели си довел на този купон?

Нападателят му отговори бавно:

– Осем или девет в камиона. Не съм ги броил.

Кърт посочи към руснака.

– А колко са тия като него – хората, които са ви наели?

– Четирима.

Кърт погледна към останалите.

– Това означава поне още трима с пистолети.

– И много здравеняци, които да вършат черната работа – допълни Джо.

– Трябва да се махаме оттук – прекъсна ги Хейли.

Джо кимна.

– Дамата наистина е много умна. Май ще е най-добре да я послушаме.

Кърт беше напълно съгласен, но как можеха да се махнат? И къде щяха да отидат? Ако тръгнеха пеша към пустошта, нямаше да стигнат много далеч.

Радиото отново запращя.

– Виктор, отговори! Какво става?

Кърт грабна радиото и натисна бутона на говорителя.

– В момента Виктор не може да говори, защото заспа непредвидено. Но моля, останете на линия, вашето обаждане е важно за нас.

– Какво правиш? – попита Хейли. Очите й щяха да изскочат от орбитите. – Сега знаят, че сме тук.

– И преди знаеха, че сме тук – отговори Кърт. – Благодарение на Джо спечелихме първия рунд. Сега е време за втория.

Радиото изпращя.

– Не се ебавай с нас! Ще съжаляваш! – изръмжа гласът.

– Ще видим – отговори Кърт. – Само за информация, взех пистолета на приятеля ти Виктор и за разлика от него, когато стрелям, не пропускам.

Реши, че това ще накара руснците да се позамислят. Мина през вратата и огледа коридора. Видя, че е чист, и махна на Джо и Хейли да го последват.

Предположи, че групата, която бе отишла в задните вагони, сега се е устремила към тях два пъти по-бързо. Имаше план как да ги забави. Изричането на няколко заплахи беше първата крачка. Втората беше да намери електрическото табло в началото на вагона. Отвори го точно когато радиото пак се съживи.

– Предай ни жената и ще те оставим жив!

Кърт постави ръка на главния прекъсвач и отново заговори по радиостанцията:

– Щом я искате, елате и си я вземете.

С тези думи изключи прекъсвача, прекъсна електричеството и целият вагон потъна в мрак. Разля се вълна от приглушени викове от страна на пътниците.

Без да им обръща внимание, Кърт продължи към предната врата. Отвори я и излезе. Джо и Хейли го последваха. После и тримата застанаха между двата вагона.

– Надявам се, че имаш план – каза Джо.

– Кога съм нямал?

– Не съм сигурен, че точно в този момент искаш да чуеш отговора.

Кърт огледа металното покритие върху сцепката между вагоните с форма на кокалче на пръст. После вдигна глава и погледна през прашния прозорец към вагона пред тях.

Беше вагон с много прозорци за наблюдаване на пейзажа. Уютно осветен и наполовина пълен. Пътниците вътре бяха приклекнали на всевъзможни места, покрили главите си с ръце, прекалено уплашени, за да помръднат. В другия край на вагона Кърт видя още двама от нападателите.

– Проверете отстрани.

Джо и Хейли надникнаха покрай вагона и погледнаха назад.

– Нашият приятел още е там – каза Хейли. – Сега си има партньор. Като че ли вървят насам, но без да бързат.

– И от тази страна има един – добави Джо. – И той идва насам. Най-вероятно се движи съгласувано с ония вътре.

– Което означава, че като цяло планът ми върви добре.

Джо вдигна вежди.

– Като цяло върви добре? Почти сме обкръжени.

– Именно – потвърди Кърт.

Джо изглеждаше объркан.

– Май не искам да знам как ще изглежда, ако се осъществи напълно.

– Когато ни обкръжат напълно – обясни Кърт и отново погледна към луксозния вагон. – Най-после! – прошепна той. – Двама здравеняци, идват насам.

Приближаващите главорези се движеха бавно и проверяваха всяка редица със седалки, за да се уверят, че Кърт и Хейли не са сред пътниците във вагона.

– Поздравления! – прошепна Джо. – Току-що ­завършихте училището за тактически гении „Генерал Къстър”.

Кърт се усмихна, протегна ръка и предпазливо отвори един капак, замаскиран в пода. През открилия се отвор се виждаха чакълът и скобите на релсите.

– Ако Къстър знаеше това, което знам аз, щеше да пробие тунел под Седящия бик и да изскочи точно зад него. Тръгвайте! Пълзете напред, бързо и тихо.

– И после какво?

– И после ще отвлечем влака. Или по-скоро ще го ре-отвлечем.

– Да нападнем нападателите? – оживи се Джо. – Сега вече говорим на един език.

Той тръгна пръв. Хейли го последва. Кърт се провря след тях и след като се озова долу, внимателно дръпна металната плоча на мястото й. Беше пропълзял едва половин метър, когато вратата над него се отвори.

Той застина неподвижно, докато над главата му се разнасяше тътрене и тракане от тежки стъпки.

Главорезите се колебаеха – чакаха или указания, или сигнал, за да предприемат координирано нападение.

– На позиция сме! – каза един глас.

Ръката на Кърт се стрелна към радиото, за да го пок­рие, но от него и бездруго не се разнесе никакъв звук. Нападателите бяха минали на друг канал, за да не му позволят да чуе плановете им.

– Давайте! – отговори металически глас. – И по-бързо! Няма време!

През един тесен процеп в пода Кърт видя как вратата на тъмния вагон се отваря и затваря. Веднага щом мъжете влязоха вътре, Кърт запълзя на четири крака. Между полуосите на вагоните и релсите имаше шейсет сантимет­ра разстояние. Не беше много, но щеше да успее да се измъкне.

Обгърнат от миризмата на петрол, прах и креозот, Кърт се движеше възможно най-бързо. При всяко движение острите ръбове на камъчетата от чакъла се забиваха в коленете и лактите му.

Притесняваше се най-вече да не го забележат мъжете, останали навън, но се оказа, че се тревожи излишно. Светлината, която се изливаше от другите вагони, беше толкова силна, че им пречеше да виждат в тъмното. Да гледат към тъмното пространство под влака от наблюдателния си пост беше все едно да се мъчат да видят нещо в черна дупка.

Кърт мина покрай двете талиги, на които бяха подпрени колелата на луксозния вагон, и продължи напред под следващия. Тук настигна Джо и Хейли, която очевидно имаше проблем с придвижването.

– Тази част от пътуването нещо не ми харесва – оплака се Хейли.

– Ти поне се побираш тук долу – каза Кърт. – На мен ми е малко тясно. И направо се чудя как Джо още не е успял да прасне тази негова голяма глава.

Джо се подсмихна. Тримата продължиха напред и скоро стигнаха до задния от двата дизелови локомотива.

– Боя се, че се натъкнахме на препятствие – обади се Джо.

Кърт погледна покрай спътниците си. Разстоянието между земята и локомотива беше много по-малко, отколкото при пътническите вагони.

– При тези модерни локомотиви електрическите мотори са долу на колелата – обясни Джо и посочи с ръка. – Както и зъбната предавка. Да не говорим, че резервоарът е точно по средата, а отпред сигурно има и предпазна скара.

– Сигурен ли си, че не можем да се проврем?

– Няма начин.

Кърт се намръщи. Ако не успееха да минат отдолу, трябваше да минат или отгоре, или отстрани.

– Ако беше похитител в локомотив, към кое щеше да гледаш?

– Към машиниста – отговори Джо.

Кърт вдигна вежди.

– И аз това си мислех.

– Какво ще правите? – попита Хейли.

Кърт погледна назад. Пазачите до влака все още гледаха към пътническия вагон, но това нямаше да е задълго. Влакът беше спрял на завоя така, че от едната страна на завоя имаше повече вагони, отколкото от другата.

– Ще влезем вътре и ще изненадаме този, който е в предния локомотив. Надявам се да не се наложи да стреляме.

Кърт отново погледна към постовете. Когато мъжете се обърнаха към задния край на влака, той изпълзя изпод пътническия вагон и се втурна напред в тъмното. Стигна до предния локомотив и се качи по стълбичката към подвижното мостче, или разширен перваз, което минаваше по цялата дължина на локомотива, като стъпалата на старите коли.

Джо дотича след него. Хейли бързо ги последва.

Тримата предпазливо се отправиха към кабината на локомотива. Ръмженето на двата дизелови двигателя с шестнайсет цилиндъра прикриваше приближаването им.

Кърт стигна до вратата, хвърли бърз поглед към вът­решността на кабината и видя точно това, на което се надяваше: един-единствен стрелец, застанал с гръб към вратата и насочил пистолета си към набит мъж, седнал на мястото на машиниста.

Кърт сложи ръка на вратата и натисна леко дръжката. Беше сигурен, че не е заключена. Отвори я със замах и влетя вътре.

Похитителят не реагира бързо: обърна се така, сякаш очакваше да види някого от своите хора. Очите му се разшириха едва когато видя насочения към главата му пистолет.

– Добър ден, приятелю – поздрави го Кърт.

Похитителят се поколеба, а после му подаде пистолета си.