Часът нула

ГЛАВА 50

Максимилиан Теро стоеше в контролната зала, окъпан в светлината на огромното си творение, без да обръща внимание на стрелбата отвън. Той се взираше през прозореца, хипнотизиран от въртящия се, подобен на галактика, модел на движението на енергията на нулевата точка. Енергията летеше във вътрешността на сферичната конструкция, все по-бързо и по-бързо, докато накрая изчезна, погълната от ослепителна мълния, и се устреми към Австралия.

Навярно никой освен някое и друго кенгуру в пустош­та не бе почувствало първите пулсации. От тази вълна обаче щяха да задрънчат прозорци и да се разтресат врати. Тази вълна щеше да предизвика трусове по цялата дължина на рифта и да започне подготовката за това, което предстоеше – всеки следващ трус щеше да черпи сила от предишния.

Теро погледна монитора. Следващата вълна вече набираше сила.

Ненадейно вратата зад гърба му се отвори с трясък. Той се обърна точно навреме, за да чуе пукота от оръжието на Кърт Остин и да види куршума, който излетя от цевта. После залитна назад, блъсна се в прозореца, преви се надве и се свлече надолу, като остави кървава следа върху дебелия плексиглас.

Теро падна на пода и се претърколи към Хейли, която лежеше на около метър от него.

– Благодаря… ти – успя да изрече той.

– Джордж! – прошепна Хейли.

Той кимна и очите му се затвориха.

Кърт се втурна в залата и се спусна към Хейли.

– Добре ли си?

– Мисля, че да – промълви тя и се размърда.

Той й помогна да стане, а залата се разтресе неудържимо.

– Какво става? – попита Хейли.

– Теро активира оръдието. Трябва да ми помогнеш да го изключа.

Джо се появи на прага, подкрепяйки Григорович, и го сложи да седне на един стол. А Кърт поведе Хейли към контролното табло.

Той видя как очите й преминаха по всички монитори. На лицето й се изписа огромна тревога.

– Не мога да го спра! – промълви тя.

– Какво!? – не повярва на ушите си Кърт. – Защо?

– Теро е направил нещо. Променил е модела, опънал го е като ластик. Следващата вълна ще дойде по-късно, но ще удари с огромна сила.

– Не и ако изключим това нещо! – отсече Кърт, готов да изстреля поредица от куршуми в компютъра.

– Не разбираш! – прекъсна го Хейли. – То вече е изключено. Това, което виждаш, е свободна верижна реакция. Енергията се генерира от дисбаланса в енергийното поле на нулевата точка.

Кърт погледна към стаята с генераторите. Хейли беше права. Последното блокче експлозив беше изключило генераторите от системата.

– Как тогава можем да го спрем?

– Не можем! Казах ти! Представи си кола, която е излязла от контрол и постоянно се люшка наляво-надясно. Ще спре едва когато най-накрая се разбие. Това нещо ще спре, едва когато избликне енергия, която е толкова голяма, че да спре вълната и да я разбие.

– Поддаването на рифта – досети се Кърт.

Хейли кимна.

Кърт не можеше да повярва на ушите си. Трябва да има начин! Огледа се наоколо. Погледът му попадна върху руската ядрена бомба.

– Ами ако намери друг източник на енергия? Източник, който се намира по-наблизо?

Хейли също погледна бомбата.

– Може и да свърши работа – рече несигурно тя. – От толкова близо експлозията може да се окаже достатъчно силна, за да разбие вълната.

Кърт се приближи към куфарчето и го отвори.

– Григорович, как да я взривя?

– Таймерът е съвсем прост – едва успя да изрече руснакът. – Нагласи времето, натисни „ПУСКАНЕ” и на нула ще гръмне.

Кърт се огледа за таймера. Контролният панел беше разбит. Премести бутона на таймера в позиция „включен”. Не се случи нищо. Включи и изключи няколко пъти.

– Улучил го е куршум – каза той.

– Значи трябва да я задействаш ръчно – отговори Григорович.

Кърт погледна към Джо и Хейли.

– Вие двамата изчезвайте – нареди им той. – Слезте по вертикалната шахта и се качете на кораба, ако успеете.

– Не! – заяви Хейли. – Не можеш да останеш тук.

– Не и сам – добави Джо.

Звукът от зареждне на оръжие прекъсна спора.

И тримата погледнаха изненадани в посоката на звука. Григорович бе насочил пистолета си към тях.

– Ще тръгнете и тримата! – нареди той. – Аз ще активирам бомбата!

Кърт го погледна смаяно.

– Погледни ме само – обясни Григорович. – Няма да изляза жив оттук.

– Добре – съгласи се Кърт, защото разбираше, че Григорович умира. Плъзна бомбата по пода към мястото, където седеше руснакът, облегнал гръб на стената.

– Свали таймера! – нареди руснакът.

Кърт го свали. Отдолу имаше съвсем прост бутон на детонатор.

– Премести го на „готово за включване”.

Кърт премести превключвателя.

– Сигурен ли си, че ще можеш?

– Съвсем просто е – усмихна се тъжно Григорович. – Трябва само да натисна бутона.

– Знаеш какво имам предвид.

– Когато започна нещо, винаги го довършвам! – отсече руснакът.

– Осем минути – обади се Хейли, която гледаше към екрана на компютъра. – След осем минути вълната ще достигне гребена си и ще е най-нестабилна. Взриви я тогава. Не се бави, в противен случай от Австралия няма да остане нищо.

Григорович кимна, а залата се разтресе от нов трус.

Кърт забеляза, че този е по-различен.

По-силен.

Време беше да тръгват.

Протегна ръка и Григорович я стисна. Когато я пусна, Джо и Хейли вече слизаха по скелето. Кърт тръгна след тях.

– Прав беше! – провикна се Григорович след него. – От време на време има полза и от пешките.

Кърт кимна и бързо излезе. Вмъкна се в шахтата и заслиза надолу. На половината път пещерата отново се разтърси, сякаш в нея се бе блъснало нещо солидно. По дължината на стените се появиха пукнатини, а от тавана потече ледена вода.

От трусовете в основата на вулкана се бяха отворили редици пукнатини. Потече магма и настъпи непоносима горещина. Долната част на ледника започна да се топи. Размести се и се плъзна напред. Когато Кърт стигна до дъното на шахтата, отгоре му течеше ледена вода.

Той излезе тичешком и хукна след Джо и Хейли. Настигна ги точно когато стигнаха до подобната на пристанище пещера.

В края на тесен док чакаше някакъв странен черен кораб.

– Побързайте! – викна от палубата глас с ирландски акцент. – Този път няма да оставя никого зад борда, пусто да остане!

Кърт беше безкрайно щастлив, че Девлин не е изпълнил заповедта му. Тримата се втурнаха напред и се качиха на борда, когато корабът вече започваше да се отделя от дока. На мостика неколцина от хората на Теро управ­ляваха кораба, под дулата на Масинга и затворниците.

– Изкарайте ни навън! – нареди Девлин.

Пещерата пак се затресе. От покрива се посипа дъжд от отломки. Камъни, големи колкото юмруци, покриха борда на „Вояджър” и задрънчаха по палубите му. Само на няколко метра от кораба във водата се стовари огромен скален блок. След броени секунди „Вояджър” вече беше поел на път – потопи се под водата и се насочи към бавно разширяващия се процеп между двете врати.

– Увеличи скоростта! – заповяда Девлин.

Рулевият изпълни заповедта и „Вояджър” се оттласна напред.

– Капитан Немо не е ли намерил смъртта си точно така? – осведоми се Джо.

– Според слуховете – осветли го Кърт. – Според слуховете е намерил смъртта си точно така.

Хейли стисна ръката на Кърт и всички на мостика затаиха дъх, вперили поглед в бавно отварящите се врати. „Вояджър” стабилизира движението си и продължи да набира скорост. Мина през процепа между вратите, като одра лошо обшивката от дясната си страна.

– На твое място щях да дам пълна газ – обади се Кърт.

– Чухте какво каза! – рече Девлин. – Максимална скорост и напред!

Рулевият нямаше нужда да му повтарят – натисна докрай скоростния лост. Големият кораб се разтресе, когато витлата се завъртяха още по-бързо.

– На повърхността се движим много по-бързо – успокои ги рулевият.

– Качи ни горе! – нареди Девлин.

Морякът посегна, изпразни резервоарите и „Вояджър” започна да се издига. Корабът се появи на повърхността, само минута преди появата на последната енергийна вълна.

* * *

Половината таван в контролната зала беше рухнал. Между залата и горното ниво се бе отворил процеп, през който се заизливаха киша и вода от топящия се ледник.

Водно-ледената стуя запрати Григорович в дъното на контролната зала и го блъсна в стената.

Григорович погледна часовника си. Не разбираше нищо от вълни и разни величини в нулевото поле – знаеше само за обещанието, което беше дал. Осем минути. Трябваше да задейства бомбата след осем минути, каквото и да му струва това.

Опита се да се надигне. Разполагаше с трийсет секунди. Не успя да стане – ледената вода и кишата се разливаха навсякъде около него и бавно изпълваха стаята.

Запълзя напред, като избутваше по пътя си отломки, понесени от калната смес. Зрението му отслабваше. Умът му се замъгляваше. Спомни си за болката, както и за студеното тресавище, в което някога го измъчваше баща му, и бавно стана – нямаше да се предаде. Не и сега!

Продължи да си пробива път към бомбата. Стрелката на часовника се премести на „нула” и той стовари юмрук върху детонатора.

* * *

През прозорците на „Вояджър” Кърт се взираше в морето, което започна да просветва в познатото искрящо бяло. Знаеше какво ще се случи оттук нататък.

Обърна се назад към острова. От лагуната зад тях изригна вълна от енергия. Кърт видя кълбо от бялооранжев пламък. То се устреми напред, сякаш искаше да ги погълне, а после се разпадна също толкова внезапно, колкото се бе появило, като мехур, който се спуква на прекалено голяма дълбочина. Покрай тях отекна гръмовно ехо. Само след секунди тънък слой отломки и водни капки се изсипа върху „Вояджър” като зърна от градушка. Но нямаше огън, нямаше горещина. Морето не бушуваше разярено. Всичко бе тъмно и тихо.

Отначало им се стори прекалено хубаво, за да е истина. За известно време никой не продума. Най-накрая Кърт зададе въпроса, който се въртеше в ума на всички.

– Свърши ли?

Хейли погледна към него, а после към морето. ­Корабът се издигаше и спускаше заедно с вълните. Морето изглеждаше нормално. Вибрацията, разтресла всичко, бе изчезнала.

– Мисля, че да – отговори тя. – Мисля, че е успял.

Кърт продължаваше да се взира в морето. Григорович бе направил точно това, което обеща. Беше довел задачата докрай.

– Някой да ми покаже къде е радиото – каза Кърт. – Трябва да разберем дали Австралия още е цяла.