Часът нула

ГЛАВА 14

Вашингтон, окръг Колумбия, 22.00 часа

Под меката светлина на старинните полилеи тълпа от посланици, конгресмени и правителствени служители се беше събрала в Източната зала на Белия дом. Говореха тихо под приглушения акомпанимент на позлатеното пиано „Стейнуей”, което красеше стаята.

В края на официалната вечеря в чест на министър-председателя на Индия присъстващите имаха възможност да поговорят и да обсъдят различни идеи, необременени от ограниченията на официалните постове, които заемаха. Казваха, че след края на работния ден се върши повече работа, отколкото по време на всички официални срещи, преговори и внимателно организирани медиации на всички правителства по света.

Дърк Пит не се съмняваше в това.

Докато се движеше през стаята, дочуваше как се прик­лючват сделки, как се обсъжда оставянето на място за маневриране при подписването на различни договори и как се говори за хиляди други неща. Като директор на НАМПД самият той бе използвал подобни поводи, за да прошепне някоя дума в подходящото ухо. Днес обаче присъстваше главно, за да направи услуга на стар приятел.

Висок и як, с грубоватата привлекателност на човек, който прекарва много време на открито, Пит бе човек на действието, както и решителен ръководител, който проявява върховно спокойствие дори сред най-страховития хаос. Ако някъде в коридора станеше експлозия и останалите хукнеха към изхода, Дърк Пит спокойно щеше да прецени ситуацията, да си допие питието, а после да намери най-близкия пожарогасител.

С тази нагласа той се движеше бавно из стаята и се оглеждаше за единствената потенциално взривоопасна точка, която очакваше да види тази вечер: своя добър приятел Джеймс Сандекър, бившия директор на НАМПД и настоящ вицепрезидент на Съединените щати.

Откри го, застанал гордо в най-далечния край на тълпата.

Червената коса на Сандекър вече беше отчасти посивяла, но боксьорската му фигура все още бе стегната и гъвкава. Стоеше, преплел ръце зад гърба си – очевидно за да обезкуражи всеки, който би проявил желание да ги стисне. Тази поза, както и намръщеното му лице изглеждаха достатъчни, за да предупредят по-голямата част от този наплив от неискрени хора да стои настрана.

По-голямата част, но не всички.

– Колко сенатори трябват, за да завият една крушка? – попита набит червендалест конгресмен между две глътки уиски с лед.

Дърк Пит наблюдаваше развеселен разговора. Прецени, че шансовете за нецензурен отговор са около петдесет на петдесет. При други обстоятелства щяха да са и по-високи, но все пак се намираха в Белия дом.

– Колко? – попита грубо вицепрезидентът.

Конгресменът се разсмя предварително на собствената си шега.

– Никой не знае, но ако искате, можем да ­организираме специално подбрана комисия, да проучим въпроса и да ви съобщим отговора след година-две.

Сандекър се усмихна бегло, но почти веднага след това се намръщи.

– Интересно – каза той, без да допринесе с нищо повече за разговора.

Смехът на конгресмена стана по-тих, а после изведнъж секна. Той изглеждаше едновременно объркан и притеснен от отговора на Сандекър. Отново отпи от чашата си, махна любезно с ръка и се отдалечи, като един-два пъти погледна назад с озадачено изражение.

– Според мен омекваш – подкачи го Пит и се спря до вицепрезидента. – Фактът, че не го халоса, е доказателство за това.

В този миг прозвуча пискливо бибиткане на мобилен телефон.

– Твоят или моят? – попита Сандекър.

Пит вече посягаше към телефона си.

– Мисля, че моят.

Извади телефона от джоба си и въведе код. Екранът блесна от изписаните думи „СЪОБЩЕНИЕ ПРИОРИТЕТ 1”.

Сандекър изгледа приятеля си със сериозно изражение.

– Спомням си дните преди мобилните и пейджърите – подхвана той, – когато някой нещастник наистина трябваше да тича така, сякаш го гони самият дявол, за да съобщи някоя лоша новина.

– Времената се менят – отвърна Пит, докато чакаше да се свали съобщението.

– Но не към по-добро – продължи Сандекър. – Да убиеш вестоносеца не е и наполовина толкова приятно, когато вестоносецът е само скапана машина. Какво става?

– Кърт се е забъркал в нещо нелегално.

Лицето на Сандекър се озари от дяволита усмивка.

– Чух, че здравата е потрошил Операта – сподели той, като едва потискаше смеха си.

– Кое му е смешното? – осведоми се мрачно Пит.

– Те са като внуците – обясни Сандекър. – Връщат ти за всички дивотии, които ми поднасяхте с Ал. Като си помисля колко неща само съм бил принуден да изглаждам или да замитам под килима…

Отново се засмя и поклати глава.

– Нали знаеш, че данъчните още искат да обложат оня месершмит, дето го върна от Германия.

Пит го прониза с поглед.

– Като се има предвид колко пари съм вложил в него, това нещо и бездруго е повече пасив, отколкото актив.

Отговорът излезе от устните му почти несъзнателно – той вече не следеше внимателно разговора. Зачете тек­ста в същия момент, в който софтуерът за сигурност на телефона му го дешифрира. Ако събеседникът му беше някой друг, може би нямаше да издаде чувствата си. Но тъй като Сандекър беше един от най-старите му приятели, това нямаше значение.

– Станало е нещо – предположи вицепрезидентът.

– Девет членове на АССР са били убити от засада. Изглежда, Кърт и Джо са се озовали там точно в този момент и са успели да спасят други двама и някакъв учен. Кърт иска да говорим сателитно, но на променена честота. Казва, че е във военновъздушната база в Алис Спрингс.

– Алис Спрингс? – учуди се Сандекър. – Интересно!

Пит вдигна глава.

– Интересно, като шегата на сенатора? Или наистина интересно?

– Наистина интересно – отговори Сандекър, макар че не уточни.

Дърк пъхна телефона в джоба си.

– Предполагам, че някъде в тази сграда имате стая, от която мога да говоря с Кърт?

– Стаята за спешни ситуации е на твое разположение – отговори Сандекър, извади телефона си и мигновено написа бърз текст. – Ще накарам екипа по комуникациите да я подготви. Когато стигнем там, лампите ще са светнати, а кафето – горещо.

– Ние ли?

– Не мога да те оставя да се скиташ из Белия дом без придружител – обясни Сандекър, сякаш Пит беше част от туристическа група или нещо подобно. – А освен това ми трябва извинение да се разкарам оттук, преди да цапардосам някого и да накърня репутацията си.

Двайсет минути по-късно Пит и Сандекър се озоваха в една сравнително малка част на стаята за спешни ситуации – не по-голяма от средностатистически хол. На едната стена бяха монтирани един голям и три по-малки монитора. Два реда удобни столове допълваха обзавеждането. Като цяло помещението създаваше впечатление за домашен киносалон в дом на човек от висшата класа.

Точно както беше обещал Сандекър, ги очакваше готова кана от най-хубавото кафе, което бе опитвал Пит. Той отпи от него, докато един техник от екипа по комуникациите довършваше приготовленията. После човекът излезе.

Пит седна в центъра на първия ред, а Сандекър се нас­тани до него.

Само след секунди засякоха входящ сигнал и на екрана се появи покритото с набола четина лице на Кърт Остин.

– Двупосочна връзка установена – обади се гласът на техника по интеркома. – Вие можете да ги виждате и чувате, те могат да ви виждат и чуват.

– Благодаря, Оливър – каза вицепрезидентът.

На екрана Остин се поизправи.

– Господин вицепрезидент? – каза той. – Не очаквах да ви видя във връзка с този случай.

– Ако знаеше, щеше ли да се обръснеш?

– Ако ми бяха дали нещо по-остро от ножче за мазане на масло, категорично да.

По лицето на Сандекър премина бърза усмивка.

– Не се тревожи. Между другото, добрите хора от Пикет Айлънд ти изпращат поздрави. Неотдавна положиха клетва като американски граждани. Като цяло решиха да запазят острова в сегашния му вид, с едно паметно изключение. Преименуваха заливчето, където са те открили. Сега се казва Заливът на Остин.

– Звучи страхотно – отвърна Кърт. – Надявам се да оцелея достатъчно дълго, за да го видя пак.

Сега заговори Пит:

– Замина на почивка преди няма и седмица, Кърт. До момента успя да унищожиш световноизвестна забележителност, да забъркаш себе си и Джо Дзавала в дела на австралийската национална сигурност и очевидно си успял да вкараш и двама ви в болница. Представата ти за развлечение започва да ме плаши.

– Не трябваше да замесвам Джо – призна Кърт.

– Най-вероятно не е трябвало ти да се замесваш – поп­рави го Пит. – От друга страна, спасил си човешки животи. Това обикновено изравнява резултатите.

Кърт кимна.

– В случай че не са докрай изравнени, шефът на контратерористичния отдел на АССР ни помоли за малко допълнителна помощ.

После започна да излага събитията от последните два дни, настоящата ситуация и предполагаемата заплаха. Завърши, като описа това, което знаеше за енергията на нулевата точка, и изложи молбата на Брадшоу.

Докато го слушаше, Пит си помисли, че историята е прекалено невероятна, за да й повярва, но отдавна бе разбрал, че да пренебрегнеш това, което изглежда ­невъзможно, обикновено означава да се изправиш лице в лице с него на по-късен етап. Забеляза, че Сандекър седи със стиснати устни и не изглежда толкова изненадан от разказа на Кърт.

– Непосредствената опасност застрашава Австралия – завърши Кърт. – Но според Брадшоу писмото на Теро подсказва, че Австралия просто ще пострада първа, а в бъдеще и други държави ще изпитат гнева му.

– Значи искаш да тръгнеш да го търсиш – заключи Пит. – Някаква идея откъде да започнеш?

– Въз основа на контрабандното миньорско оборудване и някои други факти АССР смята, че следващият етап от плана на Теро ще бъде приведен в действие на известно разстояние от брега – или в подводна конструкция, или в антарктическия шелф.

Пит кимна замислено.

– Това е ужасно голямо пространство. Говорим за стотици хиляди квадратни километри. Трябва да намерим начин да стесним периметъра на търсене.

– Според Брадшоу госпожица Андерсън от известно време работи по нещо като детектор – каза Кърт. – Според нея първоначалното земетресение е било причинено от прототипа на устройството в наводнената мина, но за по-голямото устройство, което сега създава Теро, ще са необходими няколко изпитания за калибриране, преди да може да го използва в цялата му сила. Тези изпитания може да са опасни и да предизвикат бъркотия, но ако е права, ще ни дадат възможност да разберем с по-голяма точност къде се намира оръжието.

От посоката на Сандекър долетя изсумтяване. Пит погледна към стария си приятел.

– Това говори ли ви нещо, господин вицепрезидент?

Сандекър се облегна назад и започна да гали безупречната си брада в стил Ван Дайк. След миг се наведе напред и облегна ръце на стола пред себе си. Изражението му беше каменно, а очите – немигащи. Изглеждаше като въп­лъщение на командир, който взема моментални и смели решения.

– Това, което ще ви кажа сега, е поверително – започна той. – Всъщност е свръхсекретно. АНС� е разработила специален вид дистанционен сензор. Целта му е да засича ядрени експлозии чрез откриването на неутрино частици и гама-лъчите, които се излъчват от тях. По отношение на проучването на подземни ядрени изпитания и взривове новите детектори са много по-чувствителни от сателитните ни системи. В момента са двайсет и четири на брой, разположени в различни военни бази по цял свят. По неизвестни причини няколко от тях получиха аномален сигнал в 07:35 часа по Гринуич преди един месец, непосредствено преди земетресението в Австралия.

– Кои станции? – попита Пит.

– Кейптаун, Алис Спрингс и Диего Гарсия. Най-силният сигнал дойде от Алис Спрингс.

– Можем ли да получим достъп до тези данни? – попита Пит.

– Ще се погрижа – отговори Сандекър.

– Звучи така, сякаш може да има връзка – рече Кърт. – Това може да ни помогне да стесним периметъра на търсене.

Пит се съгласи.

– Какво ти е необходимо за следващата ти стъпка, Кърт?

– Няколко кораба – отговори Кърт. – Всички, които можете да отделите. Искаме да поставим постове и да следим за всеки шум, по-висок от кихване. И ще ми трябва малко техническа помощ. Пол и Гамeй Траут ще ми свършат работа, ако можете да ги изпратите. Освен това ще ви изпратя списък със специалното ­оборудване, което поиска госпожица Андерсън. Ако успеете да го изпратите в Пърт, ще е страхотно. След няколко дни ще пристигнем там.

– След няколко дни? – повтори Пит. – Пърт е на не повече от три часа път със самолет от Алис Спрингс.

– Знам – съгласи се Кърт, – но няма да пътуваме със самолет. Аз и Джо трябва да придружаваме госпожица Андерсън. А тя изпитва смъртен ужас от летенето. Затова ще пътуваме с влак.

Пит би предпочел да им изпрати реактивен самолет, но така или иначе транспортирането на корабите и оборудването щеше да отнеме няколко дни.

– Ясно – каза той. – Подготви се да потеглите в мига, в който пристигнете на кея.

– Ще сме готови – обеща Кърт.

Той прекъсна връзката и Дърк Пит обмисли задачата, която им предстоеше. Задачата да засекат къде точно в огромните простори на Южния океан ще се проведе експеримент нямаше да е лесна дори за малък флот от кораби, снабдени с последния писък на техниката.

Той се обърна към Сандекър:

– Тези твои неутрино детектори случайно да съдържат компонент за засичане на посоката?

– Донякъде – призна Сандекър, – но не е съвсем точен, ако това ти е идеята.

Мозъкът на Дърк вече работеше на пълни обороти.

– Случайно да можем да ги настроим така, че да търсят тези вълни? В случай че приятелите ни направят точно това, което предполага Кърт, но сензорът, който конструира ученият, приятелката на Кърт, не ги прихване?

– Каква ти е идеята?

– Дори да е само най-общ вектор за посока, ако три станции получат сигнал, това означава, че би трябвало да можем да направим съпоставяне и да използваме триангулация. Това ще ни помогне да стесним целевата зона.

Сандекър се ухили.

– Ще видя какво мога да направя.