Часът нула

ГЛАВА 7

Джо Дзавала стоеше на товарната рампа на летището в Кеърнс и наблюдаваше как завързват на платформата регулаторите, които бе донесъл, и как ги откарват към чакащия самолет.

Джо беше висок метър и седемдесет и осем, имаше тъмните изгарящи очи на майка си и якото телосложение на боксьор средна категория на баща си. Дзавала беше инженер и любител на пълнокръвния живот.

Смяташе, че животът е хубав, особено собственият му. Пътуваше по цял свят, преживяваше приключения, срещаше се с интересни хора и работеше по най-фантастични машини – високоскоростни лодки, експериментални подводници и от време на време по някоя летателна машина или кола. Плащаха му, за да си играе с любимите си играчки и то на фантастични и екзотични места.

За разлика от мнозина, които имаха работата на мечтите си, но не го разбираха, Джо напълно осъзнаваше този факт. Именно тази мисъл поддържаше на лицето му постоянна усмивка, а в походката му – бодрост, която обикновено се предаваше и на околните. Точно в този момент обаче личният му чар и бодрост не оказваха никакво въздействие върху едрия отговорник по товаренето на малкия самолет, който му бе изпратил Кърт.

– Това просто не може да бъде! – заяви мъжът за трети път, прелиствайки подробния списък на товара.

Джо носеше тъмен костюм, бяла риза и розова вратовръзка – нещо като прикритие, след като Кърт му каза, че НАМПД няма да участва официално в тази мисия.

– Какво да ви кажа... – подхвана Джо, имитирайки поведение на притеснен мениджър от среден ранг. – Трябва да се кача на борда. Такива са инструкциите: „Придружи предмета до мястото на доставка.”

Лицето на отговорника по товаренето се смръщи, а очите му се присвиха.

– Но пренасяте екипировка за гмуркане и две подводници за по един човек?

– Очевидно!

– До средата на пустошта?

– Наистина ли? – престори се на изненадан Джо.

Едрият австралиец кимна.

– Алис Спрингс е в червения център, приятелю. Все едно ще ги носиш до Сахара.

Джо се покашля и се запъна.

– Е, няма да се изненадам, ако точно това е следващата ми задача. Тази моя компания! Всички там сме малко луди.

Човекът въздъхна и подаде листовете на Джо.

– Е, добре, и бездруго са прекалено тежки, за да ги качим при останалата част от товара – каза той. – А няма да сваля половината товар, за да кача на борда една грешка.

Мъжът се обърна, за да спре платформата с регулаторите, но преди да успее да изрече и дума, Джо обви ръка около масивните му рамене и се наведе към него с дружелюбно изражение.

– Слушай! – започна той. – Знам, че това е грешка. И ти знаеш, че е грешка. Но ако не изнеса лично оттук тези неща, целият ад ще ти бъде сервиран за закуска! – после пъхна в ръката му пачка австралийски долари. – За безпокойството – допълни Джо и потупа новия си приятел по рамото.

Отговорникът опипа парите с палец. Държеше ръката си ниско, за да не я видят, като играч, който крие картите си на масата за покер. На лицето му трепна усмивка. Днес беше прекрасен ден за заплата.

– Това наистина е загуба на време – измърмори той много по-мило отпреди. – Но пък кои сме ние, че да спорим?

– Точно това си мислех и аз – съгласи се Джо.

Отговорникът се обърна и подсвирна на хората си.

– Свалете другите платформи и качете тази. И побързайте! – изсумтя той. – Не ни плащат на час.

След като работниците се заеха с работата си, една млада жена излезе от офиса на чартърната компания и донесе на Джо бутилка леденостудена вода. Усмихна му се и на бузите й се появиха трапчинки. Очите й блестяха.

– Благодаря! – каза той.

– За мен е удоволствие, сър!

Тя му намигна и се обърна така, че дрехите й съблазнително очертаха тялото й. На Джо му се наложи да положи сериозни усилия, за да не тръгне след нея.

Все пак остана на мястото си и започна да обмисля ситуацията, в която се намираше. Беше свикнал да е покрит с масло и да човърка нещо с ръцете си. Никога не се беше виждал като човек, който надзирава другите как работят. Но докато отпиваше от студената вода и гледаше от сянката как работниците вадят тежките товарни платформи от търбуха на самолета и ги пренареждат на силното сут­решно слънце, започна да си мисли, че тази възможност всъщност никак не е лоша.

Джо пооправи вратовръзката си и погледна към усмихнатия представител на отдел „Обслужване на клиенти”.

– С това определено се свиква.

* * *

Няколко часа по-късно и на хиляда и седемстотин километра от летището Кърт Остин седеше в кабината на най-обикновен камион с товарна платформа и чакаше приятеля си. Той видя как самолетът „Каса-212“ се приземи на централната писта на малкото провинциално летище на Алис Спрингс.

Докато машината намаляваше и спираше, Кърт включи двигателя и подкара камиона напред. Наземният екипаж вече беше започнал да работи по самолета. Кърт излезе от кабината на камиона и се качи на товарната платформа. Включи хидравличния механизъм и наклони платформата, докато долният й край докосна земята като рампа. Едва успя да я застопори в това положение, когато наземният екипаж забута към него товарната платформа с регулаторите.

Кърт прикрепи отпред на платформата едно голямо дебело въже и използва лебедката на камиона, за да извлече товара горе. След като го застопори, изправи платформата и скочи на земята.

Само след секунда Джо Дзавала слезе от кабината на самолета в ушит по поръчка костюм и с очи, скрити зад слънчеви очила.

– Изглеждаш по-издокаран, отколкото беше последния път, като те видях – отбеляза Кърт.

– Сега съм в управата – отвърна важно Джо. – Трябва да се обличаме като преуспяващи хора.

Кърт се подсмихна. Двамата с Джо бяха приятели от години. Запознаха се в НАМПД и откриха, че са сродни души, готови да правят каквото и да било, вместо да седят и да скучаят. Наричаха ги размирници и странни елементи и ги бяха изхвърляли поне от двайсет бара, макар и не през последната година. Но в напрегнатия и опасен свят, в който работеше НАМПД, нямаше по-добри от тях в умението да запазят хладнокръвие при всякакви обстоятелство и да свършат работата си перфектно, въпреки всички пречки, с които се сблъскваха.

– Между другото – подхвърли Джо, – дължиш ми петстотин долара.

Кърт се спря до вратата.

– За какво?

– Трябваше да смажа релсите, за да докарам тук нещата, които искаше.

Кърт отвори вратата и се качи в кабината.

– Нали си в управата? Пиши го в сметка „Служебни разходи”.

Джо се качи от другата страна.

– Ти си моята сметката „Служебни разходи” – не му остана длъжен той. – А сега защо не ми кажеш какво правим в най-сухата пустиня с цял камион оборудване за гмуркане?

– Ще ти обясня по пътя – отговори Кърт и запали двигателя. – Нямаме време за губене.

Скоро камионът напусна летището и пое на запад, вън от Алис Спрингс и навътре в пустошта.

Докато пътуваха и Джо се преобличаше, Кърт му разказа за случилото се в Сидни и за странната си среща с Хейли Андерсън и Сесил Брадшоу от АССР.

– По дрехите на куриера са намерили полепнала червена почва. Брадшоу я нарече „палеозол”. Това е много стар и неплодороден вид почва, характерен за австралийската пустош. Тя е една от основните причини това място да е толкова пусто. А освен това по кожата му са открили, полепнала смес от токсични метали – онези, които обикновено присъстват при миньорски операции.

– Което отново сочи насам – довърши Джо.

– Точно така – съгласи се Кърт. – Проблемът беше в декомпресионната болест. Сигурен съм, че този човек страдаше от „водолазна болест“, но повечето езера тук са временни. А тези, които не пресъхват изобщо, са твърде плитки.

Той махна с ръка към заобикалящият ги пейзаж. Наоколо не се виждаше нищо друго освен пустош и прах чак до хоризонта.

– Но предполагам, че си открил, че тук някъде има място, където водата е едновременно и дълбока, и отровна – погледна го Джо.

Кърт кимна.

– Чувал ли си някога за Бъркли Пит?

Джо поклати глава.

– Това е открита медна мина в Монтана. Наводнила се, когато миньорите пробили прекалено дълбоко и от водопропускливите пластове започнала да се просмуква вода в околните скали. Минали години преди басейна на мината да се напълни, но при последната проверка водата била дълбока триста метра и продължавала да се покачва. Минералите придават на водата странен цвят – червеникавооранжево. Толкова е токсична, че когато преди няколко години там кацнало ято гъски, не успели да излетят – умрели почти веднага от отровите, на които били изложени.

– Интересно... – промърмори Джо. – Но не сме в Монтана, Тото.

– Не, не сме, Дороти�. Но се оказа, че озитата също си имат някоя и друга открита мина. Пустошта гъмжи от тях. И изглежда, че някои от тези мини са пълни с вода.

Джо кимна. Изглеждаше впечатлен.

– Готов съм да ти повярвам – каза той. – Достатъчно ли са дълбоки, за да предизвикат „водолазна болест“?

– Някои са по-дълбоки от Бъркли Пит.

– Може и да си на прав път – съгласи се Джо. – Но дори да е така, защо, за бога, някой ще отиде да се гмурка в отровно езеро?

– Не знам – отговори Кърт. – Но Брадшоу ми каза, че тези хора са заплаха за националната сигурност на Австралия. А една наводнена токсична мина притежава две качества, които може да предизвикат интерес у такива като тях.

– И те са?

– Първо – започна Кърт, – хората стоят настрана от токсични езера, дъното на които може да пропуска или да не пропуска отровен газ. И второ, водата там е толкова тъмна, че е трудно да се види през нея.

– Мислиш, че крият нещо в езерото? – попита Джо.

– И го крият много ефективно в технологизиран свят, бъкащ от сателити.

– Технически погледнато, това е свят, заобиколен от сателити – не се сдържа Джо и подкачи прителя си. – Но разбирам какво имаш предвид.

Кърт едва сдържа смеха си.

– Благодаря за гениалната редакторска намеса. Сигурен съм, че ще ни е от полза, когато засвистят куршумите.

След два часа пътуване по почти пустата магистрала двамата бяха на сто и шейсет километра от Алис Спрингс и се отклониха по един второстепенен път. През последните деветдесет минути не бяха срещнали жива душа.

Кърт хвърли поглед в огледалото. Зад тях се влачеше гъст облак прах, толкова плътен, че можеше някой да ги проследи от разстояние, без да го видят. Но ако някой наистина ги следеше, двигателят му щеше отдавна да се е задавил от тази пушилка.

Кърт намали. Бяха стигнали до процеп в телената ограда, която се точеше покрай пътя. След него се виеше едва забележима пътека, която водеше към невисоко възвишение.

– Трябва да е това.

Кърт внимателно вкара големия камион през дупката.

– Чакай, чакай! – спря го Джо. – Правилно ли съм разбрал? Нямаме представа какво става, идея нямаме в какво се забъркваме, но правим всичко това, защото някакъв нахален бюрократ не е харесал теорията ти, така ли?

– Да – кимна Кърт.

– Имаш сериозен проблем, amigo! Страдаш от патологична нужда да доказваш, че винаги си прав.

– Това е най-малката ми слабост – отвърна Кърт, докато водеше уверено камиона към възвишението. – Проб­лемът не е, че не ми повярваха, а че дори не ме приеха сериозно.

Камионът стигна до хребета на възвишението. Пред тях се простираше огромна вдлъбнатина, пълна с тъмночервена вода. Някога това е било мината Тасман, но на триста и трийсет метра по-надолу миньорите пробили дъното в част с високо налягане на подпочвени води. Точно както в Бъркли Пит, Монтана, мината Тасман бавно се напълнила с отровна вода. Сега водата бе стигнала толкова високо, че от ръба на минния басейн я деляха само трийсетина метра.

Кърт подкара камиона по рампа с наклон, която се виеше покрай ръба на минния басейн и слизаше надолу към водата. За негова изненада там вече бяха паркирани няколко превозни средства – четири покрити с прах големи джипа и два джипа вранглер. Изглеждаха нови. Тъмните прозорци и цветовете им просто крещяха „правителствен автомобилен парк”.

– Изглежда са те приели по-сериозно, отколкото си мислиш – отбеляза Джо.

Кърт сложи крак на спирачката, камионът се люшна и спря. В случващото се пред очите им имаше нещо странно. Отне му миг, преди да разбере какво.

– Кои са те? – попита Кърт.

Джо поклати глава.

Превозните средства бяха шест, паркирани под странен ъгъл. Две от тях бяха с отворени врати, а трето – с вдигнат заден капак. По отровния бряг бяха пръснати купища оборудване, сякаш се извършваше някаква работа. Но никъде не се виждаше и едно човешко същество.