Часът нула

ГЛАВА 8

Кърт огледа езерото и около него. Не се виждаше никой.

– Може да са ги отвлекли извънземни – предположи Джо и погледна към небето.

Кърт го стрелна с очи.

– Не се шегувам – оправда се Джо. – Чел съм за НЛО. Забелязват ги из цяла Австралия. А това място е точно от онези, които извънземните обичат да посещават.

– А аз да не си взема станиолената шапка� – измърмори Кърт.

После погледна надолу към паркираните коли и си помисли за умрелите гъски, открити край Бъркли Пит. Запита се дали шофьорите и пътниците не са вдишали някакъв отровен газ.

Отвори капака на малко отделение за багаж между двете седалки. В него имаше две изправени кислородни бутилки с размери на голям термос. До тях лежаха две маски и измервателен уред, който проверяваше токсичните нива на сто и седемдесет различни преносими по въздуха отрови.

– Австралийската агенция за защита на околната среда е обозначила това място като опасно – каза Кърт, – но само във връзка с нивото на водата. Въздухът би ­трябвало да е чист. Помислих си обаче, че малко предпазливост няма да ни навредиа.

Кърт извади уреда и го включи, а Джо провери налягането на бутилките.

Кърт открехна прозореца точно толкова, колкото да мушне накрайника през процепа. След трийсет секунди светна зелена светлина.

– Въздухът не е замърсен. По-чист е дори от въздуха в Лос Анджелис през лятото.

– Няма да е зле да продължим с проверките – подметна Джо.

Кърт кимна и свали крака си от спирачката.

Големият камион започна бавно да се спуска по дългата рампа. Когато стигна до равния участък и до паркираните коли, Кърт намали и спря зад тях.

Вторият зелен проблясък от анализатора за въздух му вдъхна увереност.

Той отвори вратата. Посрещна го мъртвешка тишина. Нямаше вятър. Нямаше птици. Нямаше насекоми. На отровения бряг не растеше нито стрък трева, дори някой упорит плевел.

– Доста е потискащо – прошепна Джо.

– Имам чувството, че сме на Луната – съгласи се Кърт, сложи анализатора за въздух на колана си, взе една от малките кислородни бутилки и излезе от камиона.

Докато Джо на свой ред слизаше от камиона, Кърт предпазливо се запъти към най-близкия джип. Задният капак беше вдигнат. Няколко карабини стояха недокоснати в стойка за пушки, а в кутия наблизо имаше спретнато сгънати непромокаеми якета, на които с големи букви пишеше: „АССР”.

– Изглежда, че са смятали да нападнат неочаквано – прошепна той.

– Тук има цяла партида тестови тръби – провикна се Джо, който се бе приближил до един от джиповете. – Някои от тях са пълни с вода. Според мен са вземали проби. Другото е сонарно оборудване. Може би са влезли в езерото?

Кърт се огледа. Отровното езеро изглеждаше съвсем неподвижно. Небето се отразяваше в повърхността му като в прозорец от тъмно стъкло. Кърт се зачуди дали хората от екипа на АССР не са някъде вътре.

– Не биха влезли всички наведнъж – каза си той. – Не и ако са имали избор.

Край ухото му избръмча муха – първият признак на живот, който срещаха, откакто приближиха отровното езеро. Мухата мина бързо покрай него и отлетя някъде в далечината. По слепоочието на Кърт потече струйка пот.

Той отново погледна към ръба. Не видя нищо. Нищо не се движеше, нямаше никакви признаци на борба. Нещо не беше наред.

Кърт взе една пушка от стойката и пъхна вътре пълнител, като се стараеше да не вдига шум.

Приближи и Джо.

– Мислиш ли, че някой ги е нападнал неочаквано?

– Ако е така, значи е било най-чистата засада на всички времена – отговори Кърт. – Някъде да виждаш дупки от куршуми? Кръв?

– Не – отвърна Джо.

– Може би си на прав път с това твое НЛО, но за всеки случай вземи една пушка.

Джо посегна към стойката с оръжия и в същия миг шум от падащи камъни накара Кърт да се обърне. По една малка червен дюна се свличаше тънка струя камъчета. Кърт приклекна и се прицели, но никой не се появи.

Джо приклекна до него.

– Какво мислиш?

Очите на Кърт бяха приковани в дюната.

– Прикривай ме!

Джо кимна, а Кърт се промъкна предпазливо напред, после се стрелна към малката дюна. Бързо се изкачи и надникна от другата й страна, готов да застреля моментално всичко, което види.

Напрежението в тялото му изчезна. Изпълни го съжаление.

В подножието на дюната имаше купчина тела – мъже и жени, нахвърляни безразборно. Бяха облечени просто, но спретнато. Екипировката и дрехите им бяха почти еднакви.

Кърт се пързулна към тях покрай поредица следи в пясъка, оставени от някой, който безуспешно се бе помъчил да се изкатери. Приземи се до набит мъж с късо подстригана коса, който му се стори познат.

– Брадшоу! – викна Кърт, приклекна до него и го обърна с лицето нагоре.

Докато проверяваше за пулс, от устните на Брадшоу се изтръгна лек стон.

– Джо, ела тук! – извика Кърт.

Джо се изкачи на дюната.

– Провери останалите! – нареди му Кърт.

Докато Джо се пързаляше надолу, Кърт откъсна парче плат от ризата на Брадшоу и го стегна около крака му, където беше най-опасната му рана. Имаше още две, но те изглеждаха повърхностни.

После извади манерката си и напръска лицето на шефа на АССР с малко вода.

– Брадшоу, чуваш ли ме? Какво се случи?

Устните на Брадшоу се раздвижиха и измърмориха нещо несвързано.

Кърт извади малката кислородна бутилка и сложи маската на лицето на Брадшоу. Потече кислород и Брадшоу се посъживи. Задърпа маската. Кърт я задържа на ­мястото й, докато очите на Брадшоу започнаха да се избистрят.

– Какво се случи? – попита Кърт и отдръпна маската.

– Слязоха вътре – отговори Брадшоу.

– Кой е слязъл вътре? – попита Кърт.

Нямаше отговор.

– Брадшоу, чуваш ли ме?

Джо се приближи.

– Останалите са мъртви. Пушечни изстрели. Отблизо. Според мен са ги хвърлили на земята и са ги застреляли с автоматично оръжие.

– Проклятие! – измърмори Кърт.

Погледът на Джо обхождаше наклонените стени, които се издигаха около тях.

– Това не ми харесва, amigo. Стоим безпомощни на място, което е твърде удобно за отстрел.

– Ако някой ни наблюдаваше, отдавна да сме мъртви – успокои го Кърт и продължи да притиска кислородната маска към лицето на Брадшоу. Не след дълго австрали­ецът сякаш дойде малко на себе си.

Кърт отново отдръпна маската.

– Остин? – измърмори Брадшоу изненадан. – Какво правиш… какво правиш тук?

– Следвам интуицията си – отговори Кърт. – Какво стана?

– Не… знам – промълви Брадшоу. – Някой ни устрои засада. Следващото, което помня, е че лежах на земята и чувах изстрели.

Брадшоу се закашля като човек, който се дави от прах в дробовете си, и Кърт сложи маската отново на лицето му. Брадшоу я бутна настрана.

– Бяха подготвени предварително – каза той. – Прав беше. Отнякъде изтича информация.

– Видя ли кои бяха? – попита Кърт. – Откъде дойдоха?

– Не – успя да изрече Брадшоу с мъка, не изглеждаше никак добре.

– Трябва да те измъкнем оттук – каза Кърт и се помъчи да повдигне набития мъж. – Джо, помогни ми!

Джо подхвана Брадшоу от едната страна, а Кърт – от другата и го изправиха на крака.

– Хейли… – измърмори Брадшоу.

Кърт се огледа. Не я видя сред мъртвите.

– Тя с вас ли беше?

Брадшоу кимна.

– Слезе долу... – отговори той и посочи към езерото. – Слезе долу заедно с другия водолаз.

– Какво има там?

– Някаква конструкция. Помислихме, че това е устройството... Огромно е! Прилича повече на… някаква лаборатория. Тя слезе долу, за да види, защото само тя може да разбере какво е. Но ни нападнаха и после…

– И после какво?

Австралицът потръпна, но се съвзе. На лицето му се изписа огромна болка.

– И после слязоха долу след нея – каза той. – Сега са там долу. Всички.