Часът нула

ГЛАВА 42

Пол Траут стоеше на мостика на „Джемини”, който пореше вълните с пълни сили, устремен към моторния кораб „Рама”.

След като приключи с лъкатушенето във формата на съзвездието Орион, “Рама“ се бе отправил на североизток и през последните осем часа „Джемини” летеше с пълна скорост, за да го пресрещне. Ето че най-после се бяха приближили толкова, че да се разберат с викове.

– Мислиш ли, че ще успеем да се справим сами? – попита Гамей, застанала до Пол.

– Поне имаме шанс – отговори той.

Би предпочел да разполагат с малко подкрепа, но тази част на океана, в която се намираха, бе толкова изолирана, че на хиляда мили разстояние нямаше нито един военен кораб, нито пък някой от съдовете на бреговата охрана.

– Ако времето не беше толкова лошо, можеше да ни изпратят подкрепа по въздух – измърмори Гамей. – Формация военни самолети, която да направи няколко зас­трашителни преминавания, щеше да ни е от полза. Или пък австралийски самолет, който да не спира да кръжи заплашително.

Пол беше напълно съгласен, но тази част на океана бе достигната от фронта на ураган, който свистеше наоколо и обливаше палубата на „Джемини” с леден дъжд. Това със сигурност не бяха подходящи условия за ниски демонстративни полети. Особено когато от най-близката суша ги деляха повече от хиляда и петстотин мили.

Всичко това означаваше, че единствената им надежда да спрат моторния кораб „Рама” и да разберат дали на борда има някой от екипажа на „Орион” е невъоръженият „Джемини”.

– На какво разстояние е? – попита Пол.

„Рама” се беше появил на екрана на радара им, но видимостта беше само четвърт миля и все още не го бяха видели в тъмното.

– Хиляда метра – каза отговорникът по радара.

– Само толкова? – учуди се Пол. – Навярно плава без светлини.

– В тази супа можем да се блъснем в него, преди да сме го видели – съгласи се капитанът.

– Няма – успокои ги Гамей, която гледаше с бинокъл. – Видях го. Малко вляво от носа.

Пол погледна в указаната посока и зърна сянката на кораб, който пореше водите в мрака.

– Осветете го! – нареди капитанът.

Помощник-капитанът натисна поредица от превключ­ватели, които задействаха три мощни прожектора. Лъчите им пронизаха мрака и дъжда и се спряха върху тежко движещия се плавателен съд. Три пъти по-голям от „Джемини”, „Рама” не се люшкаше толкова силно във вълните.

– Време е за шоу – каза Пол и подаде бинокъла на капитана.

– Ще доближа от едната му страна – отвърна капитанът. – Ти бъди готов да влезеш в ролята на командос.

– Няма нужда да ти напомням да внимаваш, нали? – обади се Гамей.

– Не – съгласи се ухилен Пол. – Няма нужда.

С тези думи той напусна мостика и се завтече надолу по стълбите. Само след няколко минути стоеше до вратата на предния люк заедно с дузина други доброволци. Всички бяха облечени в черно, с набързо измайсторени нашивки, които наподобяваха синьото поле на австралийското знаме със звездите на Южния кръст и британския флаг в ъгъла.

– Вземете оръжията! – заповяда Пол.

В оръжейния шкаф на „Джемини” имаше шест пушки и два пистолета. Останалите доброволци получиха боядисани в черно дървени имитации на пушки М-16. Разсмяха се и се прицелиха един в друг.

– Какво ще правим, ако не се предадат? – попита някой.

– Или скачаме през борда, или размахваме тези неща като Реджи Джаксън – отговори друг.

Пол се надяваше, че няма да се наложи да правят нито едното, нито другото.

Открехна люка и надникна през дъжда и мъглата. Моторният кораб „Рама” беше точно срещу тях, окъпан в светлините на прожекторите, а алармата на „Джемини” гърмеше като сирените на бреговата охрана.

В продължение на няколко минути продължиха да прес­ледват „Рама“. Най-накрая интеркомът избръмча.

– Не отговарят на повикванията ни по радиото – оповести гласът на Гамей.

– Ясно! – отговори Пол. – Отиваме до устройството за пускане на ракети. Кажи на капитана да ни приближи. И бъди готова да изнесеш речта си по високоговорителя.

– Добре – отговори Гамей. – Късмет!

Пол погледна към началника на групата.

– Тръгвам! Пригответе се да заемете позиции на палубата.

– Ще бъдем готови – отвърна началникът.

Пол се приближи към друга врата, мина през люка и излезе на накланящата се палуба. Прекоси предната й част и се приближи към конструкция в бойна готовност – убедителна имитация на оръдейна кула на военен кораб. От двете й страни стърчаха многобройни тръби за пускане на ракети.

Само преди няколко часа на това място имаше хидрав­личен кран, предназначен за повдигане и спускане на съдове с дистанционно управление във водата. Бяха махнали стрелата и върху подобната на обръщателна платформа основа на крана запоиха метални листове, които да наподобяваха оръдейна кула. Бяха махнали металните въздухопроводни тръби от някои части на кораба, бяха ги отрязали до необходимата дължина и ги бяха прикрепили от двете страни на “кулата“. Боядисана в сиво като тежко въоръжен брониран кораб, с фалшива сателитна антена най-отгоре, „кулата” спокойно можеше да мине за система от смъртоносни оръжия.

Пол се провря през една дупка и влезе вътре. На контролите видя оператора на товароподемния кран на „Джемини”.

Заговори по радиото си:

– Осветете предната палуба. Нека видят срещу какво са изправени.

Само след секунди кулата се озари от светлини. Гласът на Гамей отекна от включените на максимална сила високоговорители.

– Тук е командир Матилда Уолъби от Кралския австралийски флот – говореше тя с фалшив акцент, който много приличаше на истински. – Корабът ви е бил забелязан да лови незаконно риба в австралийски териториални води. Ще намалите скоростта и ще се подготвите да се качим на борда, в противен случай ще извадим кораба ви от строя!

Пол се взря през един процеп за прицел в металния лист. Не видя никакъв отговор от страна на „Рама”, но видя промени в осветлението на мостика.

– Надявам се, че гледат към нас – обади се той.

По това време „Джемини” вече беше спрял точно до масивната надстройка на контейнеровоза, близо до кърмата. Капитанът ги бе докарал съвсем близо. Сега двата кораба бяха разделени от не повече от петнайсет метра. Помежду им премина вълна, която надигна „Джемини” и той едва не перна странично по-големия кораб.

– Има ли нещо? – попита Пол по радиото.

– Още не – отговори Гамей.

– Отправи им още едно предупреждение, а после кажи на началника да изстреля пълнител с гилзи от трасиращи куршуми.

Гласът на Гамей отново отекна по високоговорителя:

– Търговски кораб „Рама”, това е последно предупреждение! Намалете скоростта и се подгответе да се качим на борда или ще открием огън!

– Да им покажем с какво разполагаме – рече Пол.

Операторът на крана зареди и натисна малка ръчка отстрани на конструкцията. Кулата и прикрепените към нея тръби за снаряди започнаха да се въртят на обръщателната платформа на крана обратно на часовниковата стрелка, докато накрая тръбите се насочиха към мостика на „Рама”.

С помощта на вторичен задвижващ механизъм Пол насочи тръбите нагоре, а после надолу с подчертано преувеличено движение, чиято цел бе да привлече вниманието на екипажа на „Рама”. Когато реши, че повече не може да се преструва убедително, отново ги застопори така, че да сочат приблизително към мостика на „Рама”.

– Трябва да ни видят – каза той.

Операторът на крана само сви рамене.

Междувременно началникът и командосите му се бяха разгърнали на палубата, вдигнали пушките си.

– Какво мислиш, Пол? – изграчи радиото.

– Давай, шефе! Стреляйте!

Над морето се разнесе стройна канонада. Звучеше като поредица от пронизителни изпуквания, толкова висока, че се чу дори през вятъра. Пол видя как покрай мостика на „Рама” прелетя редица блестящи следи от трасиращи куршуми и се разпиля в нощта. Пол вдигна бинокъла и погледна към мостика на „Рама”. Видя няколко фигури, които се взираха през прозореца. Надяваше се, че са започнали да се изнервят.

– Наш ред е – обяви Пол и свали бинокъла.

С помощта на барут, ракетно гориво от кутия със сиг­нални ракети и артистичните умения на хората от машинното отделение бяха успели да измайсторят две самоделни ракети. С тях нямаше да нанесат щети, но може би щяха да направят впечатление.

Пол зареди една от ракетите в тръбата за изстрелване и затвори процепа.

– Обърни ни пет градуса надясно – каза той. Нямаше да спечелят нищо, ако ракетата улучеше и се разбереше, че е фалшива. Не, тя трябваше да мине пред „Рама”, достатъчно близо, за да уплаши екипажа, и достатъчно далеч, за да изглежда убедителна.

Кулата се обърна и спря.

– Чакайте! – обади се Пол, докато „Джемини” се спускаше с една вълна и отново започваше да се издига. – Чакайте…

Той се взираше през една дупка за прицел като някой артилерийски офицер от Първата световна война и изчисляваше скоростта, с която всеки от двата кораба щеше да се издигне и спусне заедно с вълните.

– Чакайте… – повтори за трети път.

„Джемини” стигна до гребена на вълната и се спря.

– Сега!

Операторът на крана натисна един превключвател и импровизираната ракета се възпламени. Избухна от тръбата и обля вътрешната част на кулата с искри и дим. Прелетя между двата кораба, като остави след себе си огнена следа, и мина на не повече от шест метра от мостика на „Рама”.

– Страшен изстрел! – изкрещя Пол и се закашля от пушека. – Идеално беше!

Само след секунди от високоговорителите отново прозвуча гласът на Гамей.

– Следващият снаряд ще улучи мостика ви! – предупреди тя. – Намалете скоростта или ще ви спрем със сила!

* * *

На борда на моторния кораб „Рама” най-висшестоящият сред руските командоси не спираше да спори с виетнамския капитан откакто „Джемини” се появи. Беше им заповядал да напуснат позицията си край остров Хърд, за да избегнат всякакви неприятности, ако Григорович успее да взриви бомбата си. Срещата с австралийска фрегата не беше изходът, на който се беше надявал.

– Няма да се предам! – отсече той.

– Не можеш да се съпротивляваш! – възрази капитанът.

Изстреляните трасиращи куршуми профучаха покрай „Рама” и проблеснаха в мрака. Това притесни руснака, но не промени решението му. А после австралийците изстреляха „снаряда”.

– Ракета!

Командосите и екипажът на мостика се хвърлиха на палубата точно когато снарядът озари света пред тях и прелетя покрай прозорците.

– На косъм беше – промълви капитанът.

– Те не биха стреляли с ракетни снаряди по бракониери – настоя един от командосите. – Сигурно знаят, че сме тук и какво сме направили. Ако не спрем, всички ще загинем.

– Не можем да се съпротивляваме – повтори виетнамският капитан. – Но след като се качат на борда, можете да преговаряте. Дипломатически имунитет. На това ще се позовете. Но само ако сте живи.

Главният командос не беше убеден, че капитанът тълкува правилно Закона за международното морско право, но реши, че за него ще е по-добре да се предаде, отколкото да се сражава. А така имаше и по-голям шанс да оцелее.

– Прави каквото казват – съгласи се неохотно той.

* * *

На мостика на „Джемини” Гамей чакаше нап­регнато. Ако блъфът им не дадеше резултат, щяха да са принудени да рискуват и да предприемат опасна маневра за абордаж насред бурята.

Тъкмо се канеше да отправи още една заплаха по високоговорителя, когато радиото изпращя.

– Тук моторен кораб „Рама” – заговори глас на английски със силен акцент. – Ще намалим скоростта до седем възела и ще позволим на хората ви да се качат на борда.

Над мостика се надигна ликуващ вик, а Гамей побърза да предаде съобщението на останалите.

– Добра работа, командир Уолъби! – похвали я капитанът.

Тя се усмихна. Сега качването на борда на „Рама“ щеше да е само рисковано, а не безразсъдно смело до безумие.