Часът нула

ГЛАВА 12

Джо летеше през пустошта. Джипът имаше големи гуми, мощен двигател и високо окачване, които го правеха една от най-добрите машини за офроуд в света, но не можеше да се сравняват с ховъркрафт при пресичане на неравен терен.

Джо трябваше да положи огромни усилия, за да овладее джипа, докато машината се люшкаше по неравната земя и тук и там покрай някой шубрак, който беше прекалено гъст, за да мине през него. Ховъркрафтът просто прелиташе над тях и продължаваше напред.

Джо изоставаше все повече и повече, докато не стигна до равен участък, който му напомни на солените плата в Юта. На равния терен скъси дистанция. В този момент индикаторът на радиостанцията най-накрая светна в зелено.

Джо я грабна и натисна бутона на говорителя.

– АССР, чувате ли ме? – попита той, защото смяташе, че отсреща са точно те. – Има ли някой там?

От другия край на линията долетя някакъв глас, но се чуваше лошо.

– Брадшоу, ти ли си?

– Не – отговори Джо. – Брадшоу е ранен. Загубихте няколко агенти.

– Кой сте вие? – попита гласът от другия край на линията.

Джо обясни възможно най-ясно и добави, че преследва заподозрените в стрелбата на запад през пустошта.

– На кой път сте?

– Не съм на никакъв път – отговори Джо. – В момента прекосяваме пресечена местност, на запад от наводнената мина. Право към слънцето.

Последва неразбираем отговор, а после радиото отново прекъсна. Джо го тресна обратно в зарядното. Пред него ховъркрафтът обръщаше и се плъзгаше настрани. Накрая се завъртя на сто и осемдесет градуса и се обърна точно срещу джипа.

Джо тръгна да завива, но вече беше късно. Нещо проб­лесна и светът пред очите му мигновено потъмня.

* * *

– Трябва да се махнем оттук! – изкрещя Кърт и поведе Хейли и Уигинс към стълбата.

Хейли вървеше първа, Уигинс втори, а Кърт – последен.

Конструкцията се разтърси отново и ръката на Кърт едва не изпусна парапета. Той сграбчи люка над главата си и го дръпна, но той не се затваряше. Също като врата, която не се затворя заради прекалено раздутата рамка, люкът не прилепваше докрай.

– Сблъсъкът навярно е изкривил палубата – предположи Уигинс.

Кърт направи последен опит, като натисна с цялата си тежест, но малкият процеп си остана. От вътрешната страна на стълбата потече вода, която Кърт нямаше никакво желание да докосва.

– Тръгвай! – обърна се тъй към Уигинс.

Двамата се плъзнаха към подножието на стълбата и скоро стигнаха до шлюза. Хейли вече беше там и си слагаше шлема. И тримата носеха сухи костюми. С ръкавици и шлемове за главата теоретично не би трябвало да бъдат изложени на опасността от контакт с отровите в езерото.

Водата вече се стичаше обилно, придружена от скърцане на метал. След броени секунди станцията щеше да се разпдне.

– Не можем да се издигнем право нагоре – каза Кърт. – Вие двамата сте тук твърде дълго време. Ще получите „водолазна болест“ като онзи куриер.

– Трябва да се махнем оттук все пак, нали? – попита иронично Хейли.

– Така е! – отвърна Кърт. – Хванете се за дръжките на бързоходката. Ще ви влача докъдето успеем да стигнем.

Тя кимна и затвори шлема си.

Кърт се качи в бързоходката и затвори и застопори капака. Осветлението угасна, докато Хейли и Уигинс слагаха кислородните си бутилки. Кърт включи фаровете на миниподводницата, за да могат да виждат какво става наоколо.

Щом Уигинс беше готов с бутилките, погледна към Хейли и вдигна палци. Тя отвърна със същото.

– Пак се започва – измърмори Кърт сам на себе си.

Двамата избутаха бързоходката в басейна за потапяне и се гмурнаха след нея. Веднага щом се хванаха за страничните дръжки, Кърт изхвърли всичкия въздух от резервоара и тримата започнаха да потъват.

След около три секунди бяха на дъното на шлюза.

– Дръжте се! – викна Кърт, като се надяваше да го чуят някак.

Бавно завъртя лоста за газта и пусна водната струя. Ускори бавно до половината от възможната скорост. Ако увеличеше още малко, пътниците му щяха да изпуснат страничните дръжки.

През ярката светлина на фаровете Кърт се взря в розовата вода. Слезе на около метър по-надолу, за да не закачи една от маркиращите жици, и продължи напред. Зад тях се разнесоха компресионни експлозии – различните части на станцията бяха започнали да поддават.

Проблясващи светлинки запълзяха нагоре-надолу по вертикалния сноп тръби, които висяха от центъра на пов­редения купол – явно се бяха взривили още експлозиви.

Всеки проблясък осветяваше конструкцията като светкавица, очертаваща силуета на изоставена сграда. Останките от купола се бяха блъснали в станцията и сега се плъзгаха на една страна, но внезапно се понесоха със скърцане надолу и се забиха в една спойка – това се оказа последният гвоздей в ковчега на лабораторията.

Покритието на корпуса поддаде и водата го смачка навътре като крак на великан, стъпил върху ламаринена кутия. Изригна сноп светлина и въздух и през наводнения минен басейн премина мощна ударна вълна. За секунда Хейли и Уигинс бяха засмукани обратно към станцията, а след това бяха запратени силно напред.

Мощната вълна удари бързоходката и я заподмята като детска играчка. Кърт блъсна главата си в капака. Той се обърна и зърна Хейли и Уигинс в мига, в който ги погълнаха вълни кипяща тиня.