Часът нула

ГЛАВА 48

Съобщението на Дърк Пит до Джим Кълвър предизвика трескава суматоха. Само след десет минути в Стаята за извънредни ситуации на Белия дом започна заседание. Присъстваха Кълвър, президентът, вицепрезидентът Сандекър и неколцина високопоставени членове на Съвета на началник-щабовете на американската армия. До тях се виждаше група от елитни съветници и помощници. Пит и Йейгър наблюдаваха събитията на плосък екран по обезопасена видео връзка.

След кратко описание на ситуацията се стигна до основния въпрос: времето почти изтичаше. Какво можеха да направят, за да спрат Теро?

С оглед на тази цел единственият, чието мнение имаше значение, беше един контраадмирал под оперативното име КПССАЩАО – съкращение, което означаваше, че е командир на подводничарските сили на САЩ в Атлантическия океан.

Макар че остров Хърд се намираше далеч от Атлантическия океан, адмиралът отговаряше също така и за подводниците, които в момента се намираха в Персийския залив и Индийския океан. Това бяха най-близките морски съдове до зоната, която сега се смяташе за обект: остров Хърд.

– …ракетите „Томахоук”, които се намират на тези кораби, са с увеличена далекобойност – заяви той в отговор на въпрос на президента. – Това означава, че и „Олбъни”, и „Ню Мексико” могат да вземат остров Хърд на прицел, макар и малко трудно.

– Тогава какъв е проблемът? – попита Кълвър.

– Времето – обясни контраадмиралът. – „Томахоук” са субзвуково оръжие.

– Което означава?

Адмиралът въздъхна.

– Времето между момента на изстрелването и момента, в който достигат целта при тази отдалеченост е три часа. Според сведенията, които ни предоставихте, разполагаме с по-малко от деветдесет минути, преди този човек да пристъпи към действие.

Стаята утихна. Всички знаеха какво означава това.

– Как е могло да се случи? – попита нервно Кълвър. – Заповядахме корабите да се придвижат на позиция още преди два дни.

– Реагирахме веднага щом получихме заповед накъде да тръгнем – отговори адмиралът. – Но остров Хърд е една от най-отдалечените точки на Земята, а ние не губим време да патрулираме по края на света. „Олбъни” беше най-близкият боен съд, но се намираше на близо четири хиляди мили от острова.

В стаята се втурна един помощник и подаде някаква бележка на Кълвър.

– Това май вече е без значение – каза бавно шефът на АНС. – Мрежата ни за ранни предупреждения е засякла вълна от неутрино частици в южното полукълбо. Не знаем точното местоположение, но можем да предположим откъде идва.

– Значи Теро няма да ни даде деветдесет минути – каза президентът. – И това ако не е фалстарт…

Вицепрезидентът Сандекър го прекъсна:

– Трябва да информираме министър-председателя на Австралия и да му съобщим, че Второто пришествие е подранило.

Пит мълчаливо наблюдаваше разискванията, докато не чу бръмченето на интеркома си. Беше госпожа Конри от комуникационния отдел.

– Входящо повикване по радиото за теб, Дърк.

Пит натисна бутона на говорителя.

– Сега не е удобно.

– Кърт Остин е – отговори тя. – Обажда се по късовълнова връзка. Сигналът е много слаб.

– Дай ми го! – викна Пит.

След секунди по линията се разнесе статично пращене.

– Кърт? – попита Пит. – Чуваш ли ме?

Още пращене и най-накрая гласът на Кърт:

– Едва-едва. На остров Хърд сме. Открихме оперативната база на Теро. Под земята е. Близо до предната част на ледника „Уинстън”.

– Знаем – отговори Пит. – Ирам разгада сигнала ти, а Пол и Гамей успяха да заблудят моторния кораб „Рама” и да го накарат да се предаде. Каква е ситуацията при теб?

Звукът отново затрепка несигурно, накъсван от смущения.

– Успяхме да предизвикаме малък бунт и превзехме над половината от базата, но Теро и хората му се укрепиха на по-високо ниво. Не можем да стигнем до тях.

– Сензорната мрежа на АНС засича излъчвания на неутрино частици – осведоми го Пит. – Смятаме, че в момента Теро зарежда оръдието си. Можеш ли да го потвърдиш?

– Не, но това обяснява проблемите ни с осветлението в момента – отговори Кърт. – Трябва да нанесете много силен удар по това място, за да го извадите от строя. ­Намираме се поне на трийсет метра под земята.

– Никой не може да стигне навреме на мястото – осведоми го Пит. – Трябва да го спрете вие.

Тишината и пращенето се върнаха.

– Кърт? Чуваш ли ме?

– Силно и ясно – отговори Кърт. – Ще видя какво можем да направим.

Пращенето внезапно секна – Кърт бе прекъснал връзката.

* * *

В стаята с радиостанцията на остров Хърд се възцари абсолютна тишина.

– Няма да дойде помощ – каза най-накрая Кърт. – Всичко зависи от нас.

– И така, какъв е планът? – попита Джо.

Кърт погледна към Григорович.

– Имаш ли представа какво е станало с оная кутия фойерверки, която донесе от Москва?

– Хората на Теро я взеха заедно с Хейли.

– Значи трябва да се доберем до тази контролна зала – отсече Кърт.

Светлините отслабнаха, а стаята се разтресе леко, когато през пещерата премина първата енергийна вълна от оръдието на Теро. От тавана се посипа прах и Кърт погледна нагоре.

– Това, което си мисля, ли е? – попита Джо.

Кърт кимна.

– Според Дърк шоуто е подранило. – После се обърна се към затворниците: – Има ли друг път към най-горното ниво?

Масинга отговори пръв:

– Когато започнахме да копаем в мината, имаше ­вертикална шахта. Запечатаха я веднага щом започнахме да копаем в кимберлита. Ако минеш оттам, ще успееш да заобиколиш преградите на Теро.

– Можеш ли да ми я покажеш?

– Мисля, че да – кимна Масинга.

– Да тръгваме!

Две минути по-късно вече бяха в другия край на тунела и сваляха от стената здраво занитена метална плоча. Скоро се справиха и Кърт пъхна глава в открилата се дупка.

Погледна нагоре. Трябваше да се изкатери двайсет мет­ра нагоре, за да стигне до края.

– Сега онзи твой харпун с ракетен двигател щеше да ни дойде добре, Джо.

– Да минем през бюро „Загубени вещи” тогава – предложи Джо.

– Няма време. Ще трябва да действаме по старомодния начин.

Кърт погледна надолу. Шахтата бе дълбока около трийсетина метра. Можеше да се закълне, че усеща мириса на океан. Обърна се към Девлин:

– Мисля, че знам къде е корабът ти.

Девлин кимна.

– И аз си мислех същото.

– Събери затворниците и ги свали долу.

Девлин кимна, Масинга също.

– Ще превземем кораба и ще ви чакаме.

– Не си правете труда – каза им Кърт. – Просто излезте в морето.

За миг Девлин остана загледан в него, после отдаде чест и с Масинга се отправиха към затворниците.

– Ти трябва да отидеш с тях – обърна се Кърт към Джо.

– Съжалявам! – отвърна Джо. – Но няма да стане. При последното пътуване ме хвана морска болест. ­Навигацията куцаше. Жилищните условия бяха отвратителни. А за храната просто нямам думи. Беше ужасна. На тоя кораб трябва да му пратят здравен инспектор.

Кърт се разсмя. Трябваше да се досети, че няма смисъл да се опитва да отпрати приятеля си. Обърна се към Григорович:

– Готов ли си за един последен гамбит?

– Готов съм да довърша играта! – заяви Григорович. – Веднъж и завинаги!