Часът нула

ГЛАВА 17

Джакарта, Индонезия, 5.40 часа

Слънцето се издигна над мъглата, обгърнала пристанището Танджунг Приок, и освети гора от товароподемни кранове и гикове, стърчащи от безкрайната редица кораби край дългите бетонни кейове. Отдалечено само на седем градуса от екватора и постоянно потопено във влагата на Яванско море, пристанището тънеше в задуха дори в този ранен час.

Поне така се струваше на шейсет и пет годишния Патрик Девлин, който се вървеше покрай кея под ранното утринно слънце.

Четирийсет и пет години от живота на Девлин бяха минали в морето и той скоро щеше да се пенсионира. Тази плашеща мисъл и дългата пиянска нощ го бяха накарали да се замисли. Какво точно го очаква, когато се пенсионира? Нямаше семейство, нямаше и приятели освен онези, с които работеше или пиеше.

– Не мога да повярвам, че за последен път виждам това вонящо място – обърна се той към също толкова уморения си другар по пиене, друг ирландец на име Киън.

– Ако това ти е била последната нощ тук – каза Киън, – справи се добре, Пади. Като истински ирландец… надпи ги всичките. И накрая ги остави те да плащат сметката.

Макар че Индонезия беше мюсюлманска страна, в Джакарта имаше много места, където човек може да се напие. Това беше хубаво, защото пристанището бе станало толкова оживено, че корабите често оставаха на котва дни наред, докато им дойде редът за товарене и разтоварване. През последното десетилетие движението в пристанището се беше утроило. Въпреки трескавите строителни работи, то просто не можеше да се справи с всички пристигащи и заминаващи кораби.

– Помисли само – добави Киън. – У дома никога няма да се събудиш с прах, засъхнал в гърлото, и обляно в пот лице. – Той залитна, но успя да запази равновесие. – И ги няма тези проклети гръмогласни високоговорители, които сутрин могат да вдигнат и мъртвите от сън. Като въздушна тревога са.

За призива на мюезините от джамиите в Джакарта се знаеше, че е извънредно висок и прокънтява в извънредно ранен час. Едва напоследък бяха преместили времето за молитва от три часа сутринта на малко по-приличното четири и половина.

„Пак е прекалено рано, да го вземат мътните!” – помис­ли си Девлин. Но в известен смисъл дори и това щеше да му липсва – това беше част от съблазънта на екзотичните страни.

– Винаги съм си мислил, че ще стана капитан – каза неочаквано той.

– И ще се откажеш от всичко това? – попита Киън, като заваляше думите.

Девлин се разсмя. Почти през целия си живот бе мечтал да стане капитан, но едно събитие отпреди няколко години го бе накарало да се зачуди дали наистина иска да поеме отговорността, която върви в комплект с поста. Същото събитие увеличи пиенето му опасно. Капитаните не се сдружаваха с екипажа – пиеха си сами в каютите. А освен това често бяха принудени да вземат безмилостни решения – от онези, които преследваха Девлин и без да е капитан.

– За нищо на света! – отвърна Девлин с престорено перчене и преметна ръка през раменете на Киън с движение, което беше наполовина хватка ключ и наполовина прегръдка.

Засмени, двамата мъже стигнаха до моторната лодка, с която бяха дошли от товарния кораб, който караше медни листове и който беше закотвен на известно разстояние от брега в никога несвършващата опашка.

Качиха се в малката моторница и Девлин застана пред контролното табло. Киън, от своя страна, си намери удобно местенце за лягане – опъна се върху три седалки и придърпа под главата си една оранжева спасителна жилетка вместо възглавница. Още преди Девлин да откачи въжетата, Киън вече хъркаше шумно.

– Точно така – измърмори Девлин. – Ти си спи. Аз ще свърша цялата работа, както обикновено.

Той прибра въжетата и включи двигателя на малката лодка. Миг по-късно моторницата вече криволичеше през претъпканото пристанище.

Тук и там се движеха малки лодки. Два влекача се мъчеха да замъкнат един чудовищен превозвач в канала, а по другите съдове като раци, покрили скалите, бяха плъзнали моряци, които боядисваха, търкаха и водеха безкрайна битка с ръждата и корозията.

Девлин прекара лодката покрай всички тях и стигна открито море. Държеше безопасен курс, движейки се покрай чакащите кораби до момента, в който един съд не привлече вниманието му.

Девлин позабави малко моторницата и впери поглед в един кораб с черен корпус и тъмносива надстройка. Стори му се смътно познат, като малък круизен лайнер, макар че тъмната боя не беше нито празнична, нито прив­лекателна. Колкото повече разглеждаше кораба, толкова по-странен му се струваше той. Като че ли нямаше нито спасителни лодки, нито радарни мачти, нито даже антени. Всъщност нямаше нито едно от нормалните съоръжения, които стърчаха от съвременните кораби.

Замъгленият от пиенето ум на Девлин се помъчи да проумее това, което виждаха очите му. На палубата нямаше жива душа, нямаше и признаци на каквато и да било дейност. Самият кораб приличаше на изоставен съд, от който някой бе откраднал най-необходимите части. Сивочерният му цвят напомняше на овъглена стомана, но не се дължеше на сажди – някой нарочно го бе боядисал така.

Без да мисли много-много Девлин насочи моторницата към кораба, приближи се и го заобиколи откъм носа. И тогава зърна нещо – нещо, което не можеше да сбърка с никое друго.

– Невъзможно! – изтръгна се от устата му.

Пред него се простираше обшивка с видими припок­ривания – доказателство за набързо извършен ремонт. Листове с различна дебелина и плътност бяха заварени един към друг и занитени, за да покрият дупка в корпуса. Дебелите пластове черна боя покриваха всичко, но назъбената Н-образна форма на поправката не можеше да се сбърка.

– Събуди се! – изкрещя Девлин на Киън. – Трябва да видиш това!

Киън изсумтя нещо и се обърна на другата страна.

– Киън!

Отговор не последва. Девлин се отказа да го буди и отново се обърна към кораба. Сега вече беше съвсем трезвен.

– Ти си проклет призрак! – прошепна той на кораба и предпазливо се приближи до тежкия черен съд. – Или проклет призрак, или проклет трик!

Не спря да бълва какви ли не проклятия, докато моторницата не опря в кораба. Девлин протегна ръка и го докосна. Боята беше странна на допир, почти като гума. Но самият кораб беше истински.

Дълбоко у Девлин започна да се надига усещане за неконтролируем гняв, тъмна ирландска ярост, подхранвана от години на спотайвана вина и самоомраза. Някой си играеше с него! Или го беше изиграл преди години.

Девлин мина покрай носа и се отправи към кърмата. Видя спуснато мостче, диагонално на задния край на кораба. Най-долното му стъпало се намираше на около два и половина метра над мазните води на пристанището. Дев­лин спря точно под него.

Изключи двигателя и бавно завърза лодката. Реши изоб­що да не се занимава с Киън. Качи се на покрива на моторницата, а оттам непохватно се покатери на мостчето.

То се разтресе от тежестта му и се блъсна в корпуса, но издържа. Въпреки шума никой не дойде да го поздрави с „добре дошъл” или да го изгони.

Девлин започна да се катери. Отначало се движеше бавно, с треперещи крака, но после тръгна по-бързо.

– Видях те как потъваш! – кресна той на кораба. – Видях те как потъваш, да те вземат дяволите!

Когато се приближи до палубата, се препъна, а на пос­ледните няколко стъпала едва не се свлече, задъхан и почти разплакан. Виждаше на кърмата релефни букви. Бяха скрити под черната гумена боя, но не ги бяха изстъргали, преди да нанесат отгоре новата боя.

Той прокара ръка по буквите, до които можеше да стигне. Също като кораба, и те бяха истински.

„Пасифик Вояджър”.

Като плувец, уловен в прибоя, Девлин почувства как го заливат вълни от чувства. Объркване, тъга и въодушевление го обзеха почти едновременно. „Как е възможно този кораб да е тук? Някой го е спасил, така ли? Доколкото чух, дори не са открили останките.”

Стоеше там, плачеше като дете и се надяваше, че това не е сън. В този момент някъде отгоре се разнесе шум от стъпки. Последва скърцане на врата и част от парапета беше дръпната обратно на мястото, където мостчето се подпираше на главната палуба.

Девлин вдигна глава. Над него се появи мъж. Лицето му беше покрито с брада, въпреки това Девлин го позна. Измина един дълъг миг, докато два чифта очи се опитваха да свържат това, което виждаха сега, с далечни, избледнели спомени.

Брадатият мъж се окопити пръв. На лицето му се изписа тъжна усмивка.

– Здравей, Пади – каза той тихо.

– Янко? – промълви Девлин. – Значи си жив? Но ти потъна заедно с този кораб.

Брадатият мъж протегна ръка и помогна на стария моряк да се качи на главната палуба.

– Иска ми се да не ни беше намерил – каза Янко.

– Нас ли?

– Съжалявам, Пади!

С тези думи Янко заби в ребрата на Девлин някакъв предмет, който държеше в ръката си. Ударът зашемети стария моряк, но големият шок, който последва, причини повече щети. Девлин залитна назад, разтресен от конвулсии и падна на палубата в безсъзнание.

Зад гърба на Янко се отвори един люк и от него тичеш­ком излязоха двама мъже.

– Всичко наред ли е? – попита единият.

Янко кимна и прибра уреда в джоба си.

– Проверете моторницата!

Единият от мъжете се втурна надолу по стълбата. Другият погледна към Девлин, който лежеше неподвижен на палубата.

– Откъде, по дяволите, знаеше кой си?

– Той беше началник на влекача, на който бях започнал работа – обясни Янко. – Този, който ни отряза в бурята. Така като го гледам, оттогава не е спрял да се тормози.

– Какво да правим с него?

– Свалете го долу – каза Янко. – Труповете привличат внимание. По-лесно е да обясниш изчезване. Особено изчезването на някой пияница.

От моторницата под тях долетя вик:

– В лодката има още един човек. В безсъзнание е.

– Трябва да е бил в безсъзнание, когато са дошли тук – започна да разсъждава на глас Янко. – Не вярвам, че ще си спомни нещо. Отвържете моторницата и я оставете да се носи свободно. Когато се събуди, ще реши, че другият е паднал зад борда. Още един тъжен инцидент в морето.

Мъжът долу отвърза лодката и я оттласна от борда след това се качи обратно на кораба.

– Трябва да тръгваме – каза Янко, докато двамата мъже вдигаха Девлин, за да го внесат вътре.

– И после какво? – попита първият. – Какво ще правим с него, когато се събуди?

– Ще му покажем какво се е случило с кораба, който загуби – обясни Янко. – А после ще го пратим в ямата заедно с екипажите на ония корейски товарни кораби. Там може да търси диаманти за Теро като всички останали.