Часът нула

ГЛАВА 41

След часове наред бродене през виелица и леден мрак, Кърт се озова в това, което геолозите наричаха странична морена – скални останки, натрупани край ръба на ледник. Отвъд нея Кърт зърна внушителна стена от лед – ледникът „Уинстън”.

След като видя този първи ориентир, той се обърна на юг и закрачи по нанадолнището към лагуната и поредицата от топлинни източници, заснети от руските безпилотни самолети.

Докато вървеше, получи предупреждение, че батерията на очилата за нощно виждане е изтощена.

Още от самото начало знаеше, че студът ще я изтощи, затова използваше очилата пестеливо – включваше ги, оглеждаше терена и ги изключваше, преди да тръгне. Сега, докато слизаше по неравния склон, му трябваха почти постоянно. Но батерията им не издържа и те най-накрая се изключиха. Кърт остана потопен в пълна тъмнина.

Той свали очилата и продължи да върви внимателно напред. Качулката на якето му бе дръпната до над очите. В тъмнината не виждаше почти нищо. Спъна се в купчина камъни и изруга под нос. Продължи да напредва по неравния терен, но в мрака направи грешна стъпка. Падна и се хлъзна надолу по един стръмен участък, като ­предизвика миниатюрна лавина, която го повлече със себе си и след секунди го изплю на малко по-равен терен.

За миг Кърт си позволи да си отдъхне, но знаеше, че не бива да се бави. Студът и умората щяха да се опитат да го унесат в сън, от който никога нямаше да се събуди. Намери място, на което да се подпре и се насили да се изправи.

Пое дълбоко въздух и тогава забеляза нещо – не с очите или с ушите си, а с обонянието си. Някаква особена миризма. Не можа да разбере каква е точно, но приличаше на миризма от готвено – от някаква гадна мазна храна, мирисът на която се смесваше с дим. Не беше приятна, но беше истинска. Не си въобразяваше.

Кърт мигновено забрави умората, защото си спомни за снимките от разузнавателните самолети и за горещите места близо до предния ръб на ледника.

– Дори хората, които живеят под земята, трябва да ядат – прошепна той.

Подуши въздуха, за да разбере откъде идва миризмата, но все пак не беше ловна хрътка. Успя да придобие единствено общо впечатление, че миризмата идва към него отдолу нагоре. Предпазливо се запромъква напред и накрая откри подобна на дърво колона от сняг и лед.

Извади фенерчето от джоба си, покри го и го включи, като внимаваше изпод ръкавицата му да се измъкне само тънък лъч светлина.

Колоната беше висока около три метра. На няколко метра от нея имаше втора, висока около метър и двайсет. А на десетина-петнайсет метра от нея зърна още три.

Кърт угаси фенерчето и се отправи към по-ниската колона. Върхът й беше кух и приблизително кръгъл. Поривите на вятъра изтръгваха от него глух звук, сякаш някой духаше в гърлото на отворена бутилка с вино.

Кърт се наведе и надникна във вътрешността на ледената тръба. Беше широка колкото улична шахта в голям град. Кърт погледна надолу, но не видя нищо друго освен тъмнина. Не усети силен мирис нито на храна, нито на мазнина. И въпреки това чувстваше, че отдолу се надига топлина, която облива лицето му. След толкова много часове под поривите на ледения вятър усещането бе почти сюрреалистично. А освен това беше и влажно.

Кърт постави ръка на ръба на колоната и отчупи едно парченце. Лед, при това не много дебел, но почернял от сажди. Започна да разбира какво вижда.

Преди няколко години беше посетил Исландия и беше видял подобни неща близо до геотермалните пукнатини по склоновете на планини с действащи вулкани. Затопленият въздух отвътре се издигаше към повърхността и носеше със себе си влага, част от която се охлаждаше и замръзваше почти веднага след смесването си с ледения въздух отвън. Бавно, като корали, изграждащи рифове, или като хидротермалните шахти в дълбините на океана, замръзналите водни изпарения създаваха коминоподобни тръби. Тъй като представляваха просто тънки листове лед, често рухваха под напора на бурните ветрове. Но стига шахтата да бъде активна, израстваха отново.

Кърт рискува и включи фенерчето за още един бърз поглед, който насочи надолу в отвора.

Не видя нищо. Усети горещина, но не и миризмата на сяра, както можеше да се очаква, ако шахтата беше вулканична.

Извади запалката си „Зипо” и един от мазните парцали. Вдигна запалката към него и го запали, като го пазеше с ръка. Изчака около една трета от него да пламне. После го пусна в тръбата.

Парцалът се понесе през тъмнината като малък метеорит. При преминаването си осветяваше гладките стени на тунела, а накрая се удари в нещо и спря.

Докато парцалът гореше, Кърт успя да види ­очертанията на решетка. Коминът не беше вулканичен – беше създаден от човек и предназначен да отвежда нагоре топлина, дим или нещо друго нежелано долу. Значи водеше до бърлогата на Теро. Просто трябваше да води!

Кърт бързо приготви въжето. Сред леда и камъните в страничната морена намери удобно място и заби три скоби, за да закрепи здраво въжето. Нямаше нито предпазен колан, нито време да измайстори нещо, но това нямаше значение – щеше да слезе с двойно въже и да контролира спускането, като се подпира с ръце по стените.

Той пусна въжето и прекрачи над ръба. Коминът беше тесен. Не виждаше почти нищо освен ботушите си. Шест метра по-надолу ледът изчезна и коминът се поразшири. Кърт продължи да се спуска. Когато краката му се удариха в решетката, прецени, че е изминал около трийсет метра.

Той се притисна към едната стена на комина и заоглежда металната решетка. На около три метра под нея се виждаше сивокафяв под. Не чуваше звук от движение.

Скочи леко нагоре-надолу, за да провери здравината на решетката. При третия подскок усети, че решетката поддава.

– Време е да слизаме – измърмори си той.

Прокара въжето през една от пръчките и го завърза. После подскочи силно и решетката се изтръгна от мястото си.

Скални отломки се посипаха по пода със звук, не по-висок от шепот. Кърт и тежката решетка останаха увис­нали на въжето.

Кърт внимателно снижи и себе си, и нея и слезе на пода съвсем безшумно.

Ето че влезе!

Къде точно се беше озовал – това бе вече съвсем отделен въпрос.