Часът нула

ГЛАВА 27

Корабът на НАМПД „Джемини”,

приблизително 750 мили североизточно от последното известно местоположение на „Орион”

В затъмнената комуникационна зала на „Джемини” Гамей Траут се взираше в компютърния екран. От щабквартирата на НАМПД пристигаха нови заповеди.

Пол седеше до нея и четеше на глас.

– „Орион” не отговаря на нито един опит за устновяване на връзка. Продължете към последното известно местоположение на кораба с максимална скорост. Бъдете готови да започнете спасителни или издирвателни операции, ако не намерите корба. Преминаващ сателит не успя да открие инфрачервен подпис в радиус от петстотин мили от последното известно местоположение на „Орион”. Поради гъста облачна покривка на този етап визуално потвърждение не е възможно.

Съобщението изглеждаше хладно и бюрократично. Сякаш корабът не беше пълен с техни приятели и колеги.

– Не е възможно! – промълви Гамей. – Без авариен сигнал? Без обаждане за проблем? Няма начин някой от корабите ни да потъне толкова бързо.

Пол продължи:

– Следващите заповеди засягат набора от детекторни устройства, предоставен от госпожица Андерсън. Не го активирайте при никакви обстоятелства! Ако вече е попълнен, разкачете го от хардуера на системите на „Джемини”, за да не може да се използва. Установихме пряка времева корелация между активирането на детектора на „Орион”, експлозията на неутрино частици с голяма енергия, засечена от надземните станции на АНС, и последните данни, получени от „Орион”. Засега е неизвестно дали експлозията се дължи на детектора, но на този етап не можем да изключим тази възможност.

Само след няколко часа щяха да са готови да активират собствените си устройства.

– Възможно ли е наистина да са се самовзривили?

– Експлозията в Ягишири, унищожила лабораторията на Теро, така и не е получила обяснение досега – каза Пол, – но според Йейгър е по-вероятно детекторът да е издал местоположението им и така Теро е имал възможност да нанесе удар.

„Джемини” вече променяше курса си. Двамата усещаха бръмченето на двигателите и витлата. Гамей погледна към картата.

– Седемстотин и петдесет мили – измърмори тя. – Трийсет часа. Прекалено дълго е. Няма да издържат.

И Пол изглеждаше мрачен.

– Ако са във водата, значи са обречени – каза той. – Три или трийсет часа – няма никаква разлика. Да се надяваме, че са успели да се качат на лодките.

Гамей му беше благодарна за усилието да я успокои, но знаеше как стоят нещата.

– Ако корабът е потънал толкова бързо, че аварийният сигнал не е могъл да се задейства, какъв е шансът да са се качили на спасителните лодки?

Представяше си какво преживява в момента екипажът на „Орион”. Температурата на водата навярно беше около нулата, а тази на въздуха нощем падаше под нулата.

Пол посегна към нея и я прегърна.

– Не можем да спрем да се надяваме. И няма да се откажем да ги търсим.

– Ето затова те обичам, Пол – промълви тя. – Колкото и да ме подлудяваш понякога, наистина знаеш от какво имам нужда.

– Знам и друго – отвърна той. – Че Кърт и Джо са от хората, които оцеляват. И че всеки мъж и жена на този кораб е добре обучен. Така че да не ги отписваме все още. Вместо това да се подготвим да им помогнем, когато стигнем там.

Тя обви ръце около кръста му и кимна.

– Добре, но не ме пускай още. Имам нужда да постоя така още малко, преди да се върна в реалния свят.

* * *

На седемстотин и петдесет мили от „Джемини” оцелелите от „Орион” се бяха сгушили един до друг на малкия оранжев сал, който се люшкаше по вълните.

През последните четири часа салът постоянно се вдигаше и спускаше, обгърнат от абсолютна тъмнина. През дебелия пласт облаци не се виждаха нито луната, нито звездите. С изключение на мътния блясък, който идваше от часовника му, Кърт не виждаше никаква светлина наоколо.

Още по-лоша от тъмнината беше тишината. Но най-ужасен беше студът.

Мразовитият въздух беше болезнено омаломощаващ за мъжете и жените в мокрите им дрехи. Макар че се бяха сгушили един до друг под термалното одеяло, телесната им температура бавно спадаше – процес, който щеше да се ускори, след като телата им преработеха последната храна, която бяха изяли.

Кърт вече беше гладен, макар че полагаше всички усилия да не мисли за храна и вместо това се опитваше да си представи, че е на някой средиземноморски плаж с горещо слънце и питие в ръка. Образът обаче нещо отказваше да се задържи дълго.

Всички бяха изпаднали в нещо като транс. Кърт реши, че ще е най-добре да разчупи тишината по някакъв начин.

– Как мислиш, дали има шанс ония твои извънземни приятели да слязат да ни приберат? – измърмори той на Джо. – Бих предпочел някой топъл космически кораб със зелени човечета вместо този леден сал.

Джо вдигна рамене.

– Май и те не обичат студа. Розуел, Айърс Рок, Чичен Ица... Ако се бяхме разбили малко по-близо до някое от тези места, щяхме да имаме шанс.

Кърт не си направи труда да изтъкне, че край нито едно от тези места няма много вода.

– „Дорадо” и „Джемини” не са далеч – каза той. – Ако аварийният ни сигнал се е задействал, значи вече са на път.

– Как мислиш, дали на борда имат автомат за горещ шоколад? – попита Джо.

– Надявам се.

– А сауна? – попита някой от останалите.

– Нещо ми подсказва, че НАМПД не е фен на идеята за сауна на корабите.

– Жалко – измърмори Джо.

– Аз ще се задоволя със сухи дрехи и топла бутилка – заяви Кърт. – А междувременно се опитвам да си представя суха сауна с гладка дървена облицовка на стените и аромат на евкалиптово масло. Само че нещо не ми се получава. Съзнанието определяло битието и тъй нататък – тая работа май е по-трудна, отколкото си мислим.

– Не знам дали си прав – каза Джо. – Лично аз се убедих, че чувам приближаващ кораб.

Кърт наклони глава. Не чуваше нищо.

– Какъв кораб? – попита той.

Думите прозвучаха странно. Устните им бяха почти замръзнали.

– Хубава голяма яхта – осведоми го Джо. – С няколко мацки от списания, няколко момичета от „Хавайън Тропик” и добре зареден бар. Мисля, че чувам дори джаз група, която свири парче на Луис Армстронг.

– Започваш да откачаш – каза Кърт. – Но щом трябва да фантазираш…

И спря по средата на изречението. Колкото и да беше странно, стори му се, че и той чува в далечината шум на двигатели. Ако имаше какъвто и да е вятър, може би нямаше да го чуе, но неподвижният въздух беше ужасно тих.

Кърт отметна края на термалното одеяло за раздразнение на останалите.

– Ей! – измърмори някой. – Какво правиш?

– Тихо!

– Какво?

– Джо чу кораб, аз също.

Кърт се взря напрегнато в нощта. Ако наблизо наистина имаше кораб, светлините му трябваше да се виждат. Той обаче не виждаше нищо.

– Чувам го! – обади се Хейли. – И аз го чувам!

Кърт се зачуди дали това не е масова халюцинация. Често се случваше при корабокрушенците, но обикновено едва след като прекарат дни в морето и се дехидратират.

– Дай ми ракета! – каза Кърт.

Джо му подаде сигналния пистолет. Вече ясно се чуваше шумът на тежки дизелови двигатели. Някъде наблизо имаше кораб, който поради някаква причина се движеше без светлини. Но по-важното беше, че приближава.

Кърт вдигна пистолета към небето и дръпна спусъка. Ракетата изсвистя право нагоре и освети морето край тях. На около осемстотин метра от тях имаше товарен кораб. Беше се насочил приблизително в тяхната посока, макар че щеше да мине източно от тях.

– Не е от нашите – обади се капитан Уинслоу.

– Не е и яхта с джаз група и бар – каза разочаровано Джо. – Но нищо, пак ще се кача.

Ракетата свети около четирийсет секунди и след това отново се възцари мрак.

Те чакаха.

– Няма начин да не са я видели – заяви Джо.

Кърт зареди нова ракета.

– Да се надяваме, че не спят и не гледат телевизия.

Тъкмо се канеше да изстреля втората ракета, когато шумът от големите двигатели се промени.

– Спряха двигателите! – обади се радостно Уинслоу.

Кърт се спря, преди да изстреля ракетата. Чакаше и се надяваше.

Близо до кърмата на големия кораб се появи лъч светлина. Затанцува по водата, и накрая се прикова в оранжевия сал. За миг угасна, а после започна да присвятква – изпращаше съобщение.

– Включи фенерчето – каза Кърт.

Джо се премести до ръба, включи фенерчето и започна да изпраща сигнал за помощ по морзовата азбука.

От кораба последваха още просвятквания.

– Идват! – съобщи капитанът, като разчете съобщението, преди Кърт да успее да проговори. – Ще ни приберат!

Над сала се надигна вик „Ура!”

Светлината се прикова върху тях и корабокрушенците видяха как товарният кораб спира – първо намали, а ­после заобиколи и спря на стотина метра на запад от сала, блокирайки донякъде течението.

С огромен ентусиазъм Кърт и Джо загребаха към кораба. Усилията им бяха възнаградени, когато оранжевият надуваем сал се блъсна в боядисания в синьо корпус.

На десет метра над главите им в корпуса се отвори широк товарен люк и в дупката се появиха няколко лица. Спуснаха кош, за да издърпат ранения моряк. След задържането на сала провесиха товарна мрежа край корпуса вместо стълба, за да се покатерят и останалите.

Накрая останаха само Кърт и капитанът.

– След теб! – каза Кърт.

Капитанът поклати глава.

– Корабът ми потъна без мен. Най-малкото, което мога да направя, е да сляза последен от спасителния сал.

Кърт кимна, завърза сигналния пистолет на колана си и се закатери по мрежата.

Погледна надолу и видя, че Уинслоу се хваща за мрежата, а оранжевия спасителен сал се понася в морето. Истината бе, че извадиха голям късмет – късмет, че оцеляха след потъването на „Орион”, късмет, че не получиха хипотермия, късмет, че ги прибра друг кораб.

Всъщност бяха извадили не голям късмет, а направо огромен. Спасителите им не бяха от НАМПД, нито от някоя военноморска или брегова охрана. Корабът беше търговски. Дванайсет метра над главата си Кърт едва-едва различи очертанията на товарни контейнери, подредени в три редици един върху друг.

В главата му започна да се оформя една мисъл – ненадейно прозрение, което се помъчи да проблесне в уморения му полузамръзнал мозък. „Намираме се на хиляда мили от най-близкия търговски маршрут” – каза си той. Какво, за бога, търси тук контейнеровоз?

Когато го издърпаха през люка, получи част от ­отговора под формата на черен пистолет, притиснат към слепоочието му.

Огледа се наоколо. Останалите оцелели стояха на колене, заобиколени от мъже със суров вид и автомати „Калашников”.

Капитан Уинслоу се качи след Кърт и получи същото посрещане.

Останалата част от отговора дойде секунда по-късно, когато един от въоръжените мъже вдигна корабния телефон.

– Да – каза той, притиснал телефона до ухото си, и се извърна обратно към пленниците. – Извадихме голям късмет. Жената е с тях.

– Руснаци! – измърмори Кърт.

Мъжът затвори телефона в момента, в който корабът се разтресе от вибрацията на витла. Приближи се към Кърт. Беше висок, но слаб. Половината му лице бе пок­рито с рани, които бяха започнали да хващат коричка. Въпреки това Кърт го позна.

– Ето че пак се срещаме – каза Киров и стовари дулото на автомата си върху краката на Кърт.

Кърт се свлече на колене. За миг изпита благодарност, че краката му са почти безчувствени.

Потисна порива си да отвърне на удара или да каже нещо саркастично. И тъй като Киров не го застреля, реши, че е постъпил мъдро. Или поне така си мислеше, докато Киров не направи крачка към отворения люк, през който, докато корабът набираше скорост, бе започнал да нахлува студен жилещ въздух.

– Ти ме накара да скоча от влак в движение – каза Киров и погледна към студеното море отдолу. – Изглежда, съдбата иска да ти върна услугата.

И кимна към хората си.

– Изхвърлете го!

Двама мъже сграбчиха Кърт и се опитаха да го повлекат към люка. Кърт се изтръгна от единия и стовари юмрук в лицето на другия, но в мелето се намеси и трети.

Докато всички очи бяха приковани в Кърт, Джо рязко се завъртя и блъсна насочения към него автомат. Както си беше на колене, нанесе ъперкът в слабините на пазача, който падна, изтърва оръжието и изсумтя, обзет от убийствена болка.

Капитан Уинслоу се хвърли към един от пазачите и се сборичка с него, преди руснакът да успее да стреля.

Настъпилата безредица отвлече вниманието на Киров. Кърт успя да се освободи с ритник от последния пазач, хвърли се към Киров и го стисна в хватка ключ, преди другите руснаци да успеят да реагират.

– Стига!

Гласът му отекна гръмко сред металните стени на малкото помещение. Всички погледнаха към него. Той изцеждаше живота на Киров с едната си ръка. С другата държеше сигналния пистолет опрян до бузата му.

В помещението настъпи тревожна тишина. Джо взе една пушка, която лежеше на пода, но най-близкият пазач вдигна оръжието си.

– Кажи на хората си да свалят оръжието – изръмжа Кърт, – или ще ти направя химичен пилинг, от който никога няма да се оправиш.

Киров преглътна с усилие и адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу.

– Свалете оръжието! – нареди Киров. – Но не го пускайте.

„Полупобеда – помисли си Кърт. – По-добре от нищо.”

Тъкмо мислеше какво да направи сега, когато до слуха му стигна шум от отключване на врата.

Кърт се обърна тъкмо когато вратата се отвори широко и през люка се показа един мъж, як като дъб. Въпреки размерите си той се движеше плавно. Носеше тъмни панталони и черен пуловер. Имаше високи ъгловати скули, почти като огледала на спортна кола.

В негово присъствие руските командоси веднага се поизправиха. Кърт предположи, че това е началникът на Киров. Определено приличаше на такъв. Беше въоръжен с два черни пистолета, макар че засега си стояха в кобурите, по един от двете страни на гърдите му.

– Какво става тук? – попита той.

– Малко разногласие – обясни Кърт. – Твоят плужек искаше да ме хвърли в океана. А на мен не ми се щеше да участвам в програмата „хващане и пускане”.

– Да, така изглежда – прие обяснението непознатият.

– Ти кой си? – попита Кърт. – Не беше във влака.

– Казвам се Григорович – отвърна новодошлият. – И си прав, наистина избегнах този жалък епизод.

После се огледа наоколо.

– Ти май си направил всичко, което ти позволява ситуацията – обърна той се към Кърт. – Но ние сме повече и сме въоръжени. От всички вас жената е единствената, която има стойност за нас, а Киров не ме интересува чак толкова, че да преговарям за живота му.

После се обърна към един от командосите:

– Застреляй и двамата!

Командосът вдигна автомата и се прицели. Кърт се подготви да блъсне Киров напред като жив щит и да стреля със сигналния пистолет в лицето на Григорович.

– Чакайте! – извика един глас.

Принадлежеше не на друг, а на Хейли.

– Той е единственият, който знае! – викна тя.

Всички замряха.

– Единственият, който знае какво? – попита Григорович.

– Знам за заплахата – заяви Хейли. – Най-напред ще накажат моята страна, после Русия и накрая Съединените щати. Вие сте руснаци. Навярно и вие като нас се опитвате да заловите Теро. Затова сте тук. Затова се опитахте да ме свалите от влака. Навярно си мислите, че мога да ви помогна да го откриете, но грешите. Кърт е единственият, който знае къде е Теро.

Кърт усети лека надежда. Хейли мислеше бързо.

– Наистина ли очакваш, че ще ти повярвам? – попита мускулестият руснак. – Ти си ученият. Имали са причина да те вземат – същата причина, поради която ние се опитахме да те отвлечем. Защото ти си единствената, която разбира какво прави Теро. Следователно е логично ти, а не той да си разбрала къде се намира Теро.

– Компютърът определи местоположението на Теро – заобяснява отчаяно Хейли. – Извадих разпечатка с това местоположение. Втурнах се към Кърт, за да му я покажа. На нея имаше числа и линии, но аз не знам нищо за азимут, обхват и координати. За бога, дори не обичам да излизам от Сидни! Показах я на Кърт, той я видя. Разчете я. Каза ми, че плаваме в грешна посока. А после ни удари вълната, разби кораба и ни потопи за трийсет секунди.

Командосите се спогледаха.

– Чудехме се какво е станало – каза Григорович. – Видяхме много отломки, както и някои от членовете на екипажа ви. Боя се, че всички бяха мъртви.

– Оръжието на Теро работи – обясни Хейли. – Откри ни, защото излъчихме вибрация. Което означава, че дори да ви направя детектор, ако го включите, само ще си подпишете смъртната присъда. Той ще ви унищожи точно така, както унищожи и нас.

Григорович се обърна към Кърт:

– Тя говори убедително, но това променя нещата само временно. Ще ми дадеш това, което искам, или ще убия приятелите ти един по един.

Кърт беше сигурен, че ще ги убие така или иначе.

– Не – заяви категорично той, – няма да стане така!

Руснакът вдигна вежди.

– Ще стане така, както аз кажа! – каза твърдо той.

– Не ми приличаш на глупак – започна Кърт, – затова не се дръж с мен като с глупак. Ако ти дам това, което искаш, вече няма да имаш нужда от нас. И тогава всички ще умрем. Не си въобразявам, че ако ти дам в ръцете единствения коз, с който разполагаме, ще спася когото и да било. Не съм чак толкова тъп.

– Тогава ще ти го изтръгна с изтезания – отсече Григорович. – Ще те накарам да проговориш.

Кърт погледна руския убиец право в очите.

– Давай. Може да проговоря. Може да ти дам местоположение. А може и да ти дам цяла дузина местоположения, така че да се луташ цяла вечност из Антарктика и да търсиш плячката си. А може и да те пратя право пред него, за да те вземе на прицел и да разбие този кораб така, както разби нашия. Наистина ли искаш да поемеш този риск? Давай, опитай се да ми изтръгнеш отговора със сила. Няма да разбереш какво получаваш.

Григорович изглеждаше впечатлен от предизвикателството на Кърт. Дори започна да се подсмихва.

– Гениален отговор – рече той. – Нещо повече: вярвам ти. Не защото нямам друг избор, а защото на твое място щях да направя съвсем същото. Само че имам заповеди и ще ги изпълня… до последната подробност.

– Тогава ми позволи да ти помогна – каза Кърт.

Григорович присви очи.

– Преследваме една и съща цел – обясни Кърт. – Да спрем Теро. На теб може и да не ти пука кога точно ще се случи това, но ние бихме предпочели да побързаме, преди да е опустошил Австралия.

– Ние можем да го спрем – заяви Григорович. – Кажи ми къде да го намеря, и ще унищожа бърлогата му. Давам ти думата си, че когато свършим, ще освободим и теб, и екипажа ти.

– Имам по-добра идея – каза Кърт. – Ще ви заведа до него и тогава ще го унищожим заедно.

Григорович пое дълбоко въздух. Необходимостта да преговаря или да помисли за какъвто и да било компромис го разгневяваше. „Щом началното предложение не му хареса – помисли си Кърт, – окончателният вариант пък съвсем няма да му е по вкуса.”

– А освен това – продължи той – ще ни дадете оръжия. Пушки и резервни пълнители за мен, Джо, капитана и всеки друг член на екипажа ни, който поиска.

– Бройте ме и мен – обади се Хейли.

– Мен също – присъедини се помощник-капитанът.

Григорович вдигна вежди.

– Очаквате да ви дам оръжие? Тук, на този кораб?

– Да – каза спокойно Кърт. – И преди това няма да ти кажа и дума.

Григорович кипеше от гняв. Очите му се присвиха, а зъбите му изскърцаха. Беше в капан и го знаеше. Но не отхвърли директно предложението. Това означаваше, че най-малкото го обмисля.

– Един мой сънародник използва израза „мир посредством сила” – цитира Кърт Роналд Рейгън. – Твоята и моята нация държаха взаимно ядрени оръжия до главите си цял половин век. Това осигури стабилни – макар и донякъде напрегнати – отношения. Но никой не дръпна спусъка, така че методът очевидно работи. Според мен все ще успеем да преживеем няколко дни при подобни условия, още повече, че имаме и обща цел.

– Това е лудост! – намеси се Киров.

Кърт преглътна отговора си, без да откъсва поглед от Григорович.

– Споразумяхме ли се?

Григорович се облегна на стойката за спасителна лодка и поглади замислено брадичката си. Кърт почти можеше да чуе как щрака мозъкът му.

– Ще ти дам един пистолет – каза най-накрая той. – А на този от приятелите си, когото избереш, ще дам една пушка. Няма да получиш от мен нищо повече – освен смърт.

– Докато не постигнем общата си цел – добави Кърт.

Григорович не каза нищо в отговор на това заявление. Само погледна към Джо.

– Ти! Въоръжи се.

Позволиха на Джо да вземе една пушка. Той бързо я провери и я насочи към Григорович. В отговор двама от командосите насочиха оръжията си към него.

– Виждаш ли? – отбеляза Кърт. – Спокойно и стабилно.

После освободи Киров, подаде сигналния пистолет на капитан Уинслоу и грабна от палубата един от пистолетите „Макаров”. Дръпна затвора, за да се увери, че в пат­ронника има патрон, и после върна ударника на мястото му.

– Получихте оръжията си – каза Григорович. – Сега ще ме придружиш до мостика и ще кажеш на навигатора в коя посока да се движим.

Кърт погледна към другите и получи поредица от пог­леди в смисъл „Надявам се, че знаеш какво правиш.” Кимна уверено.

– Води ме!

Руснакът мина през люка. Кърт го последва, а зад тях се занизаха Киров и всички останали.

Пътят до мостика щеше да им отнеме не повече от минута – време, което Кърт можеше да удължи, ако започнеше да влачи крака. Но това беше цялото време, с което разполагаше, за да състави план, който да насочи товарния кораб във вярната посока и да задоволи руснаците, без в същия миг отново да направи безполезни и него, и останалите оцелели членове на НАМПД.

„Най-много две минути” – помисли си Кърт. И това време вече течеше.