Часът нула

ГЛАВА 3

Сидни, Австралия, 19.00 часа

Кърт Остин седеше на удобна седалка на осем реда разстояние от главната сцена в „Опера Тиътър”, по-малката от двете вдъхновени от корабни платна и раковини сгради на прочутата Опера в Сидни. По-голямата концерт­на зала се намираше съвсем наблизо, но в момента беше празна.

Кърт от години искаше да дойде в Сидни и да посети оперно представление тук. Щеше да е хубаво да види нещо от Бетовен или Вагнер и за малко да успее да дойде за концерта на Ю Ту, но моментът се оказа неподходящ. За нещастие сега, когато най-накрая успя да дойде, единственият звук, който се разнасяше от сцената, беше суха академична реч, която започна да го приспива.

Беше дошъл за конференцията на Мълдун за подводното миньорство. Организираха я Арчибалд и Лизлет Мълдун, богата австралийска двойка, натрупала състоянието в течение на четири десетилетия опасни миньорски авантюри.

Официално го бяха поканили заради опита му в изваждане на потънали плавателни съдове, както и заради поста му на директор на отдел „Специални проекти” на Националната агенция за морско и подводно дело. Изглеж­даше обаче, че има и друга причина, поради която семейство Мълдун държеше на присъствието му – заради скромната слава, която си бе спечелил Кърт в индустрията по изваждане на съдове… ако изобщо съществуваше подобно нещо.

През изминалото десетилетие Кърт се беше оказал замесен в редица нашумели събития. Някои от подвизите му бяха пазени в дълбока тайна и слуховете бяха единственото, което подсказваше, че може да се е случило нещо. Други обаче бяха обществено достояние и бяха известни на всички, например неотдавнашната му битка за разчистването на рояк самовъзпроизвеждащи се микророботи в Индийския океан, преди да са променили климата на Азия и да са довели до гладната смърт на милиарди хора.

В добавка към славата му – каквато и да беше тя – Кърт беше лесно разпознаваем. Изглеждаше грубоват, със загоряло лице, преждевременно побеляла до среб­ристо коса и проницателни очи в наситен оттенък на синьото. Всичко това означаваше, че отсъствието му от някое конкретно събитие – нещо, което постоянното внимание от страна на някой от двамата или и на двамата Мълдун заедно засега беше предотвратило – се забелязваше лесно.

Домакините му със сигурност бяха много любезни, но след три дни семинари и презентации на Кърт му беше дошло до гуша и сериозно замисляше бягство.

Когато светлините угаснаха и лекторът започна презентацията си, Кърт усети, че е настъпил моментът, който чакаше. Извади телефона си и натисна бутона, който го накара да избръмчи шумно, сякаш звънеше.

Неколцина от присъстващите му хвърлиха сърдити погледи.

Той вдигна рамене, сякаш се извиняваше смутено, и сложи телефона до ухото си.

– Остин е – прошепна всъщност на никого. – Добре – добави след миг с най-сериозния си глас. – Да. Добре. Наистина звучи сериозно. Разбира се. Веднага ще проверя.

Престори се, че затваря, и пъхна телефона в джоба си.

– Станало ли е нещо? – попита госпожа Мълдун от мястото си на една седалка от него.

– Обадиха се от главния офис – каза той. – Трябва да проверя нещо.

– Веднага ли трябва да тръгнете?

Кърт кимна.

– Една ситуация, която назряваше от няколко дни, е достигнала критичната си точка. Ако не тръгна веднага, може да се окаже катастрофално.

Тя посегна и сграбчи ръката му. Изглеждаше съкрушена.

– Но така ще пропуснете най-интересната част от презентацията!

Кърт лепна на лицето си мрачно изражение.

– Това е цената, която трябва да платя.

Той се сбогува със семейство Мълдун, стана и се отправи към вратата. Излезе и хукна нагоре по стълбите към фоайето. Боеше се, че ако се сблъска с някого от другите посетители, може да се окаже въвлечен в разговор, затова зави наляво и предпазливо се промъкна по един извит коридор към странична врата без табелка.

Отвори я и се озова във влажния въздух на австралийската вечер. За своя изненада не беше сам.

На стъпалото пред него седеше млада жена и оглеждаше токчето на обувка с каишка. Носеше бяла коктейлна рокля, а в русата й коса бе затъкнато бяло цвете. Кърт си помисли, че може би е орхидея.

Жената вдигна глава, стресната от внезапното му появяване.

– Не исках да ви уплаша – извини се той.

За миг жената имаше вид, че ще получи апоплектичен удар, все едно я бе хванал в опит да открадне скъпоценнос­тите на кралицата. После сведе поглед и отново се зае с обувката. Продължи да оглежда проблемното токче, опи­та се да го намести, но то се отчупи и остана в ръката й.

– Това май не е добре – каза Кърт.

– Любимите ми обувки – въздъхна жената с мелодичен австралийски акцент. – Май все любимите се чупят.

Обезсърчена, но с възхитителна проява на здрав ра­зум, тя събу другата обувка, отчупи токчето й и я сравни с първата.

– Поне са еднакви – отбеляза Кърт и й протегна ръка да се изправи. – Кърт Остин.

– Хейли Андерсън – представи се тя на свой ред. – Горда собственичка на най-скъпите апартаменти в цял Оз.

Кърт не можеше да не се засмее.

– Предполагам, че сте избягали от конференцията – продължи тя.

– Виновен съм! – призна той. – Но можете ли да ме вините?

– Ни най-малко! – усмихна се тя. – Ако присъствието ми не беше абсолютно задължително, и аз щях да се втурна към плажа.

Тя стана и направи крачка към вратата. На Кърт му се стори, че е срамота разговорът им да приключи така набързо.

– С равни обувки се върви добре на пясък – вметна той. – Почти толкова лесно, колкото и бос.

– Съжалявам! – отвърна тя, разбрала намека му. – Но не мога да пропусна събитието, в противен случай рискувам един човек да си направи жартиери от червата ми. Ако искате обаче, можете да се върнете с мен. Обещавам, че няма да ви доскучее.

– Звучи примамливо – рече Кърт, – но в момента ­трудно извоюваната свобода ми е по-скъпа. Ако се отегчите, ще ме намерите на Бонди Бийч. Аз ще съм единственият, който ще е малко натруфен.

Тя се позасмя и припряно посегна към дръжката на вратата, сякаш бързаше да влезе. Но щом отвори вратата, спря на прага. Погледът й премина покрай Кърт и се зарея към пристанището на Сидни.

Кърт се обърна. На гаснещата светлина на слънцето той видя във водата извита следа, оставена от мощна лодка. Лодката прекоси пристанището, като мина опасно близо пред носа на един ферибот. Сирената на кораба изсвири оглушително, но лодката изобщо не намали.

Само след миг Кърт разбра защо лодката бързаше така. Над претъпкания ферибот се стрелна хеликоптер в тъмен цвят и отново се спусна към водата, увлечен в разпалено преследване.

Моторната лодка сви рязко вляво, а после вдясно, като изписа „S“ във водата и мина на косъм покрай една бавно движеща се платноходка.

– Този е луд! – промълви Хейли, зяпнала невярващо лодката.

Кърт огледа внимателно хеликоптера – тъмносиня машина „Юрокоптер”, ЕС 145. Ниската издута пилотска кабина правеше носът му да изглежда странно сплескан, като муцуната на огромна бяла акула. Четирите перки на ротора се въртяха бясно. Късата му, подобна на стрела на кран опашка се разделяше на три малки вертикални стабилизатора и образуваше нещо като тризъбец.

Кърт не видя отличителни знаци или прожектори, но забеляза, че през отворената товарна врата проблясва дуло на оръжие.

Извади телефона си и набра 911. Не се случи нищо.

Хейли направи крачка напред.

– Но те стрелят! – възкликна изумена тя и се приближи до него. – Опитват се да убият тези хора!

– Кой е номерът за спешни случаи в Австралия?

– Нула-нула-нула – отвърна тя.

Кърт го набра и зачака. Моторната лодка се бе устремила право към Операта. Летеше с пълна сила към крайбрежния булевард, който като вълнолом ограждаше пристанището на Сидни.

В по-голямата си част булевардът минаваше по солидна бетонна стена. В лявата част на стената се виждаше стълба, която водеше съм водата. Моторницата се бе насочила право към него. Хеликоптерът я следваше, а през отворената му врата продължаваше да проблясва дулото.

Чу се изстрел и лодката се люшна наляво. Отклони се малко, но после се върна в курса и се блъсна в стълбището. От високата скорост моторницата подскочи и излетя във въздуха като кола, която се изстрелва от рампа за скачане. Описа полукръг и се стовари на булеварда, обърната на една страна. След това се плъзна по платното, удари се в една улична лампа и се разби. Стълбът на лампата се усука, крушките се пръснаха с искри, а във всички посоки се разлетяха парчета фибростъкло.

– Бюро за спешни случаи! – чу се глас по телефона.

Кърт гледаше като хипнотизиран случващото се и не можеше да повярва на очите си.

– Ало? Тук е Бюрото за спешни случаи!

В този момент хеликоптерът мина с гръм и трясък над главите им и едва не се блъсна в заострения покрив на Операта.

Кърт подаде телефона на Хейли.

– Повикай помощ! – викна й той и хукна по стълбите. – Да пратят полиция, линейка, националната гвардия... с каквото разполагат.

Представа нямаше какво става, но дори от тази ­височина можеше да види, че двама души са затиснати под ­отломките от лодката и да усети мириса на изтичащия бензин.

Кърт стигна до най-долното стъпало, пробяга кратко разстояние и прескочи стената, за да излезе на булеварда. Докато тичаше към разбитата моторница, видя, че все още въртящото се витло се допира до бетонната пътека. Разлетяха се искри, които подпалиха разлетия бензин. Незабавно се надигна море от пламъци.

Без да обръща внимание на пожара, Кърт продължи напред.

* * *

На сто и двайсет метра над главите им и на около километър и половина от тях хеликоптерът направи рязък завой над предградията на Сидни.

Снайперистът протегна ръка.

– Леко! – провикна се той.

Бореше се с дългоцевната си пушка „Хеклър & Кох” и се опитваше да прикрепи към нея висококапацитетен барабан с трийсет куршума. Последното, което му трябваше, беше да излети през вратата.

– Трябва да направим още един кръг – провикна се пилотът, – за да се уверим, че са мъртви.

Снайперистът се съмняваше, че някой би могъл да оцелее след подобна катастрофа, но това не му влизаше в работата. Хеликоптерът се стабилизира. Снайперистът се отказа от барабана и сложи стандартен пълнител с десет куршума.

– Този път давай по-спокойно – обърна се той към пилота. – Трябва ми стабилност, за да стрелям.

– Добре – отговори пилотът.

Снайперистът се наведе през отворената врата, под­ви единия крак под себе си, а другия протегна надолу и ­стъпи на стъпалото, което се намираше точно над ­дъската за спускане на товар.

Вече бяха завили и отново приближаваха към Операта, този път по-бавно. Снайперистът зареди оръжието и се подготви за стрелба.

* * *

Когато Кърт стигна до разбитата лодка, огънят вече бе обгърнал кърмата й. Човекът на седалката до кормчията панически се мъчеше да се освободи. Кърт го измъкна, прехвърли го през борда и го повлече, без да обръща внимание на виковете от болка на ранения.

На петнайсетина метра от лодката го положи на земята. Учуди го странния начин, по който ръцете и пръстите му се извиваха нагоре. Гледката беше толкова необичайна, че се запечата в съзнанието му. Кърт се затича обрат­но, за да помогне на кормчията.

Лютивият дим изгаряше дробовете му. Щом се качи на лодката, видя че пламъците вече ближеха гърба на мъжа.

Кърт се опита да го издърпа нагоре, но човекът беше затиснат здраво под смачканото контролно табло.

– Остави ме! – изкрещя той. – Помогни на Панос!

– Ако това е пътникът ти, вече е в безопасност – извика Кърт. – Сега ми помогни да те извадя.

Мъжът напъна, а Кърт задърпа, но смачканото табло не помръдваше и продължаваше да затиска мъжа. Кърт знаеше, че им трябва лост. Грабна един подобен на харпун дълъг прът с кука, който се въргаляше наблизо, и го заби между прикования на място мъж и отломките.

Натисна с цялата си сила и успя леко да повдигне таблото.

– Сега! – изкрещя той.

Мъжът поклати глава.

– Не мога! Не усещам…

Главата му ненадейно се отметна назад и по таблото пръснаха капки кръв. Пушекът се завъртя в спирала, а надигащите се пламъци затанцуваха в странни посоки, тласкани от свистенето на вятъра, предизвикан от перките на хеликоптера.

Кормчията беше мъртъв и Кърта разбра, че вероятно той е следващият. Хвърли се светкавино към фалшборда и се изтърколи навън.

Наколо му валяха куршуми, докато той се мъчеше да намери прикритие.

Скрит от пушека, Кърт погледна нагоре. Хеликоптерът кръжеше на двайсетина метра над главата му. Виждаше как снайперистът търси мишена и как движи дългата цев на оръжието насам-натам. Хеликоптерът сви вляво и изви.

Снайперистът явно бе видял раненият пътник, който куцукаше по булеварда, защото откри огън, без да жали сили.

Навсякъде около ранения засвистяха куршуми. Един от тях го улучи и събори клетника на колене. Преди стрелецът да успее да го довърши, една жена с искряща коса се втурна на помощ. Беше Хейли. Тя завлече отпуснатата фигура зад голяма бетонна саксия с цветя и се наведе, за да се прикрие.

Снайперистът отново откри огън и куршумите заудряха по саксията. Разлетяха се парчета бетон и бучки пръст. Но саксията беше доста здравя и куршумите не успяха да я пробият.

Хеликоптерът започна да се отклонява встрани. Кърт разполагаше само с няколко секунди, преди снайперистът да намери пряк ъгъл за стрелба.

Той грабна дървения прът, чиято кука беше в пламъци, втурна се напред и го метна като копие.

Огненото копие се понесе към отворената врата на хеликоптера.

То пропусна снайпериста на сантиметри, но се заби в кабината. Изригна вълна от огън. След секунди от страничната врата на хеликоптера се заиздига дим. Явно бе улучил резервоар или редица с кислородни бутилки.

Оранжевата светлина на огъня премина като буйна вълна през хеликоптера. Пламтящта машина започна да завива. За миг изглеждаше, че пилотът ще си върне контрола и ще профучи над пристанището, но ъгълът на обръщане стана по-остър и хеликоптерът започна да се клати несигурно обратно към Операта. Кабината се бе превърнала в огнен ад, от който бълваха облаци дим.

Хеликоптерът гореше, падаше и увеличаваше скоростта си – всичко това едновременно. Машината се насочи право към прочутата стъклена стена на Операта и разби петнайсетметровото стъкло. При удара части от него паднаха вътре, а други, подобно на огромни прозрачни листове полетяха към земята и се разбиха на хиляди късчета.

Хеликоптерът падна заедно с тях. Перките му вече ги нямаше, главината му се обръщаше като косачка-робот, останала без кабел. Машината се стовари на земята и само след секунди се превърна в огнен ад.

Спасителните екипи пристигнаха с включени сирени. Спасителите се затичаха към тях. Появиха се и няколко пожарни коли. От Операта наизлязоха мъже с пожарогасители в ръце. Част от тях се затичаха и опънаха дълъг противопожарен маркуч.

Кърт беше сигурен, че нищо вече не е в състояние да помогне на хората в хеликоптера.

Той се отправи към Хейли и единствения оцелял от лодката. Мъжът лежеше в ръцете на Хейли. Бялата й рокля бе покрита с кървави петна. Тя отчаяно се мъчеше да спре кръвта от двете огнестрелни рани на мъжа. Но това беше загубена битка. Куршумите го бяха пронизали смъртоносно. И двата бяха влезли през гърба и бяха излезли през гърдите му.

Кърт приклекна и помогна на Хейли да притисне раните.

– Вие ли сте Панос? – попита той.

За миг очите на мъжа се отклониха нанякъде.

– Вие ли сте Панос?!

Непознатият немощно кимна.

– Кои бяха хората, които стреляха по вас?

Този път отговор не последва. Мъжът го гледаше с празни очи. Кърт повдигна главата му.

– Трябва ни помощ! – викна той и се огледа за лекар.

Двама мъже тичаха към тях, но не бяха от спасителните екипи. Приличаха на цивилни полицаи. Когато Кърт погледна към тях, те се заковаха на място.

– Донесох… обещаното – промълви раненият с акцент, който приличаше на гръцки.

– За какво говорите? – не го разбра Кърт.

Мъжът измърмори нещо, а после протегна трепереща ръка, в която стискаше няколко листове хартия, опръскани с кръв.

– Тартар – промълви той с немощен глас. – Сърцето… на Тартар.

Кърт взе листовете. Бяха покрити със странни символи, лъкатушещи линии и нещо, което приличаше на изчисления.

– Какво е това? – попита Кърт.

Мъжът отвори уста, но от нея не излезе и звук.

– Не си отивай! – изкрещя Хейли.

Мъжът не реагира и тя започна да му прави изкуствено дишане.

– Не можем да го оставим да умре!

Кърт потърси пулса му.

– Късно е! – каза той.

– Не, не е възможно... – промълви Хейли и започна бързо да притиска гърдите на мъжа, опитвайки се да върне живота в тялото му.

Кърт я спря.

– Няма смисъл! Загубил е прекалено много кръв.

Хейли вдигна очи. По изцапанато й със сажди лице сълзите чертаеха лъкатушещи пътечки. Тя се отпусна назад и извърна глава. Изглеждаше изтощена в бялата си коктейлна рокля, по която тъмнееха кървави петна. Погледна към земята, косата й покри лицето и, тялото й се разтресе от ридания.

Кърт сложи ръка на рамото й и се загледа в опустошението, което ги заобикаляше.

Останките от лодката все още горяха на крайбрежния булевард, а пламналият хеликоптер лежеше до разбитата фасада на Операта. Група доброволци го обливаха с вода от дълги маркучи и отчаяно се опитваха да предотвратят подпалването на сградата. В този момент от залата, в която се провеждаше конференцията за подводни минни дейности, се изсипаха тълпи от хора.

Всичко стана толкова бързо. Хаосът ги сполетя без предупреждение. И единственият човек, който може би знаеше какво се е случило, лежеше мъртъв в краката им.

– Какво каза той? – попита Хейли и избърса сълзите от лицето си. – Какво ти каза?

– Тартар – отговори Кърт.

Тя го зяпна.

– Какво е това?

Кърт не беше съвсем сигурен, че е чул правилно думите на умиращия мъж, но дори и да беше, в тях просто нямаше смисъл.

– В древногръцката митология това е най-мрачното място в подземния свят – обясни той. – Затвор, построен от Хефест, в който държали титаните и всички, наказани от боговете. Според „Илиада” Тартар се намира толкова дълбоко под земята, колкото далеч над нея се намира небето.

– Как мислиш, какво се е опитвал да ни каже?

– Нямам представа – сви рамене Кърт и й подаде листовете. – Може би е решил, че ще отиде там. Или пък – добави той, като погледна мръсотията, праха и вонята, покрили клетника – може би оттам е излязъл.