Часът нула

ГЛАВА 46

Ураганът набираше сила. Пол и хората от екипажа на НАМПД едва успяха да се качат на борда на моторния кораб „Рама”. Но щом се озоваха там, всичко тръгна по-гладко. Бързо стигнаха до мостика и поеха командването на кораба.

После виетнамският капитан ги заведе в лазарета, където държаха капитан Уинслоу и четиримата моряци от екипажа на „Орион”. В лазарета бяха и няколко от руските командоси, повръщащи и обезводнени.

– Вземете оръжията им! – обърна се Пол към началника на групата от „Джемини”.

Докато хората му сменяха дървените пушки с истински, Пол усети как несигурността от последните няколко часа се заменя от усещането, че вече държи нещата под контрол.

Запъти се към капитан Уинслоу, който го изгледа странно.

– Пол? – попита той и погледна нашивката с австралийския флаг на ръкава му. – Да не си си сменил работата?

– Нещо такова – промърмори Пол. – „Джемини” е наблизо, чака да ни се притече на помощ, ако се наложи. Какво е станало тук?

Уинслоу разказа за потъването на „Орион” и как ­руснаците ги бяха спасили, а след това похитили.

– Как успяхте да установите контрол над кораба? – попита Пол.

– Ами, не успяхме, не виждаш ли?

– Но през последните трийсет часа този кораб се е движил по маршрут, който очертава формата на съзвездието „Орион”. И това не може да е съвпадение – възрази Пол.

Уинслоу се усмихна.

– Кърт – обясни той. – Накара руснаците да се въртят като пумпали. Да обикалят на зигзаг наоколо. Каза, че го правел, за да не издава предварително местоположението на Теро. Кой би помислил, че в същото време е изпращал сигнал!

– Къде е той? – попита Пол. – Не го намерихме никъде.

– Руснаците го взеха със себе си – него, Джо и оная австралийка. Смятат да нападнат остров Хърд. Там се намира базата на Теро.

Пол се обърна към виетнамския капитан.

– Къде е комуникационният ви център?

* * *

Новината, че Кърт, Джо и няколко души от екипажа на „Орион” са оцелели, бе посрещната с бурна радост във Вашингтон, окръг Колумбия. Стрелките на часовника обаче бързо ги върнаха към реалността. От час нула ги деляха точно сто и двайсет минути.

Пит погледна към местоположението на остров Хърд на картата. По факса пристигаха разпечатки на кадрите от руските шпионски самолети, показващи предполагаемото местоположение на Теро. Колкото повече ги гледаше Пит, толкова по-опасна му се струваше ситуацията.

– Този тип винаги е работил под земята – обобщи нак­рая той. – Изглежда, че и този път е останал верен на себе си. Трябва да предам тази информация на АНС.

Йейгър изглеждаше мрачен.

– Те ще изсипят върху острова цял куп ракети.

– Знам – отвърна Пит.

Йейгър се наведе към него.

– Навярно в този момент Кърт и Джо се намират там.

– Знам това – отговори Пит.

– Значи са оцелели само за да бъдат убити от ракети „Томахоук”, изстреляни не от някой друг, а от нашите подводници?

Пит погледна към стария си приятел с тъга. Разбираше какво му казва Йейгър.

– Не ми е лесно да взема това решение, Ирам, но нямаме друг избор.

Той натисна бутона на интеркома.

– Свържи ме с Джим Кълвър от АНС.