Часът нула

ГЛАВА 44

В контролната зала на острова Хейли полагаше всички усилия да се държи нормално. Продължаваше да говори на Теро така, сякаш се обръщаше към Джордж, и влагаше в думите си привързаност, като се мъчеше да не преиграва.

Докато тя му се умилкваше, Теро й показа контролните табла за грандиозната машина и я заведе до наблюдателния портал, през който можеше да види огромното кълбо в затъмнената пещера.

Натисна поредица от превключватели и пещерата зад прозореца се обля в светлина. Появи се огромната сферична конструкция. Хейли я позна от един чертеж на проект, който Теро й беше показал преди години.

– Невероятно! – промълви тя.

– Баща ми беше прав – каза той. – Това е доказателството. Оттук можем да насочваме огромни количества енергия към всяка точка на земното кълбо. Енергия, която ще извличаме от полето на нулевата точка.

– И няма нужда от генератори? – попита Хейли.

– Само за предизвикването на вълната – поясни той.

Хрумна й идея. Ако успеят да унищожат генераторите, които бе видяла отвън, може би щяха да попречат на машината да се задейства.

– Удивително! – промълви тя и се загледа през прозореца към решетъчната конструкция. – Как успяхте да решите проблема с динамичното подаване на обратна информация?

– Разрешихме го само отчасти – призна той.

– Експериментите още ли завършват с неконтролируеми вибрации?

– Използваме водата като притъпяващо поле – заобяснява Теро. – Тя абсорбира голяма част от енергията. А освен това създадохме сферичен емитер вместо проводник с отворен край. Така вълната, която се получава, е много по-стабилна.

– Винаги си бил една крачка пред нас, Джордж! – похвали го тя с усмивка. – Това наистина е гениално!

– По-голямата част от теорията е работа на баща ми – отговори той. – Но аз направих изчисленията.

Докато двамата разговаряха, Хейли се мъчеше да прецени доколко личността на Джордж е под контрол. Докато се бореше със собствените си страхове, бе научила много за психичното здраве. Беше чувала за случаи, в които хора с множествено разстройство на личността нямаха абсолютно никаква представа какво са си наумили другите личности в главата им. Те можеха да минат с успех през детектора на лъжата след извършване на престъпление и дори имаха извънбрачни връзки или водеха съвсем различен живот, когато доминиращата личност заспеше.

Ако случаят беше такъв, може би щеше да успее да убеди Джордж да ги пусне, да се предаде или поне да им даде малко време, за да измислят как да спрат смъртоносния удар, който Теро щеше да нанесе съвсем скоро.

– Ти ли изпрати писмата? – попита с надежда тя.

Теро я изгледа безизразно.

– За да ме предупредиш... – продължи тя, рискувайки всичко.

– Да – отговори най-накрая той. – Надявах се, че все още имаме шанс да дадем на света мирна енергия.

– Баща ти не знае – каза тя. – И не трябва да разбира. Все още можем да му помогнем.

– Съгласен съм – отговори Теро. – Може да ме намрази заради това, но то е за наше добро.

– Ти си помогнал на другите да избягат – продължи тя.

Теро кимна.

– Дадох им възможност, дадох им и информация. Те така и не разбраха, че съм аз. Давах им бележки. Правех така, че нещата да станат възможни.

Хейли потръпна вътрешно, като си представи неразборията, която цареше в главата му. Като Джордж той се бе превърнал в информатор, бе помагал на куриерите да избягат на свобода. Но после като Теро ги бе преследвал и убивал. Нищо чудно, че всяка една среща се проваляше. В АССР нямаше изтичане на информация – изтичането идваше от самия източник. Това означаваше, че от лич­ността на Джордж към тази на Теро все пак се предава някаква информация. Това я притесняваше повече от всичко друго, но трябваше да продължи да го притиска.

– Мислех, че разумът може да надделее – продължи Джордж.

– Все още може – потвърди тя.

– Не – отговори тъжно той. – Те пак дойдоха, за да ни убият. Сега единственото, което може да ги задържи настрана, е да им покажем, че разполагаме с неудържима сила.

Хейли трябваше да мисли бързо.

– Мога да преговарям с тях от твое име – предложи тя, стиснала гладката му ръка. – Американците вече ви обещаха амнистия – излъга Хейли. – Трябва само да се върнете в Щатите заедно с тях.

– Амнистия ли?

– Да – потвърди тя. – За теб и за баща ти – добави тя. Правеше всичко възможно, за да държи личността на Джордж съсредоточена и в контрол.

– Защо са го направили?

– Боят се руснаците да не се докопат до оръжието.

– Те работят с руснаците! – викна яростно Джордж.

– Не! – увери го Хейли. – Руснаците ни отвлякоха. Искат да ви убият. Но ако ми дадеш радио, мога да повикам помощ.

Джордж се поколеба.

– Сигурна ли си?

– Обещавам! – отговори тя. – Само ми дай възможност да го докажа.

За един дълъг миг той остана загледан в нея, сякаш обмисляше думите й.

– Нали затова се свърза с мен? – добави тя. – Нали?

Най-после той кимна.

– Ела!

Поведе я покрай редица контролни табла и спря пред последното.

Хейли видя защо. На пода лежаха проснати няколко мъже и две-три жени. Носеха окървавени лабораторни престилки. Някой ги беше застрелял.

– Татко, какво си направил?

Хейли се помъчи да си поеме въздух.

– Трябва да побързаме, Джордж!

Теро се поколеба и наклони глава на една страна.

– Какво имаш предвид? Как така са били предатели? – обърна се той към въздуха.

Хейли разбра какво се случва.

– Не, Джордж! – викна тя. – Не говори с него!

– Те работеха за теб! – каза остро той, сякаш спореше с баща си. – Построиха това за теб!

А после го обгърна странно, подобно на транс ­мълчание и Хейли почувства, че се двоуми.

– Остани с мен!

Теро се поколеба, размърда се тромаво и пусна ръката й.

– Джордж? – попита тя.

– Не – каза тихо той.

– Джордж?

– Не!

Този път изрева думата в лицето й. Очите му изведнъж станаха сурови, той я сграбчи с дясната си ръка за гърлото и я блъсна в стената. Силата на удара я зашемети. Ръката на Теро притисна трахеята й и цялата кръв сякаш се оттече от мозъка й.

– Моля те… – изохка тя, призоваваше другата страна на съзнанието на Теро. – Моля те!

Той я пусна и тя се свлече на пода до купчината тела.

– Как смееш да настройваш сина ми срещу мен!

– Не съм – успя да изхрипти Хейли. – Ние само… се опитвахме да помогнем.

– Не ми трябва помощта ти! – кресна Теро. – Нито пък помощта на сина ми. Ще поваля света на колене. След като видят какво ще направя с Австралия, няма да има нужда от преговори! Ще ме молят за милост!

Той отстъпи назад към контролния панел и премести главния превключвател на „включен”. Хейли чу как тежката електрическа верига се затваря, а големите генератори в другата стая се включват. Светлините около тях отслабнаха значително, а после започнаха отново да се усилват.

Скоро генераторите забръмчаха, започнаха да се въртят и пронизителният звук достигна връхната си точка.

– Не! – замоли се Хейли. – Моля те, не го прави!

– Толкова се радвам, че си тук! – изкрещя Теро. – Дори няма да чакам да удари часът нула. Ще ги накажа веднага. А ти ще стоиш до мен и ще гледаш как унищожавам тези, които ме преследват.

В сферичната пещера механизмите забучаха. Огром­ната конструкция от обикновени и електрически тръби започна да се накланя. Оръдието се обърна бавно. Тракаше като увеселително влакче, което влачат по стръмните релси към мястото, откъдето го пускат.

Хейли почувства, че й се завива свят, когато видя как оръдието бавно се завърта в нова позиция – позиция, от която щеше да насочи изкривяваща вълна през земната кора право към неактивния рифт в австралийската пустош.