Часът нула

ГЛАВА 13

Шумът достигна до Джо през мъглата на съня. Отначало му се стори като звук на пръскачка, която напоява нива – пронизителен и постоянно повтарящ се. Само дето беше по-бавен: фиуу-фиуу-фиуу-фиуу…

Замаяното съзнание на Джо се върна към обширните ниви в Ню Мексико, край които бе израснал, и към иригационните машини с високо налягане, които съживяваха пустинята. Но някак, дори полузаспал, той знаеше, че не се намира в Ню Мексико.

Отвори очи и светът изплува пред него като размазано петно. Усети в устата си вкус на сол. Вдигна ръка и видя, че е почервеняла от кръв – кръв, която капеше от рана на челото му, течеше по носа му и падаше на устните му.

Зрението му започна да се прояснява и той осъзна, че се намира на шофьорското място в някакво превозно средство. В предното стъкло пред него се виждаше назъбена дупка. Предната част на автомобила бе наклонена надолу под остър ъгъл, сякаш се намираше в някоя канавка.

Макар че останалите симптоми отшумяваха, странният шум продължаваше. Дори стана още по-отчетлив – звучеше досущ като огромен вентилатор, който се върти на средна скорост.

До ушите на Джо достигнаха крясъци, които идваха ­някъде отвън.

– Тук! – каза някой.

– Донесете лост! – викна друг

Вратата до него се раздвижи. На ръба й се показаха пръсти и я открехнаха няколко инча. В процепа се появи лице.

– Добре ли си, мой човек? – попита мъж във военна униформа.

Джо вдигна ръка към раната на челото си.

– И по-добре съм бил.

– Чакай, ще те извадим.

Военният продължи да човърка нещо по извитата и изкорубена врата, заедно със свой колега, който бе донесъл лост. Сантиметър по сантиметър двамата успяха да отворят вратата.

Докато военните действаха, спомените на Джо се върнаха. Намираше се в Австралия. Допреди малко преследваше един ховъркрафт. Опита се да надникне покрай дупката в предното стъкло, за да потърси някаква следа от него, защото за миг си помисли, че може да са се ударили челно, но видя само мръсна вода в някакво полусухо дере, в което беше влязъл.

Вратата до него най-после се отвори и войниците внимателно го извадиха от потрошеното возило. Докато единият претърсваше джипа, другият изведе Джо от канавката и го поведе към жълтокафяв хеликоптер „Ен Ейч 90“ със знаците на австралийската армия.

Сега Джо разбра откъде идва странният шум. Роторите над голямата летателна машина все още се въртяха.

Мъж със сурово лице и черен костюм се приближи към него.

– Вие ли ни повикахте? – попита той. – По радиото на Брадшоу?

Джо кимна.

– Какво стана?

– Ония типове, които преследвах – започна Джо. – Хванахте ли ги? Бяха с ховъркрафт.

Мъжът вдигна вежди.

– Ховъркрафт?

– Знам, че звучи налудничаво – не се предаваше Джо, – но точно това караха. Боя се, че не мога да ви дам марка и модел.

Събеседникът му мрачно поклати глава.

– Каквото и да са карали, не сме ги открили. – После посочи към отворената врата на хеликоптера. – Трябва да ви дадем инструкции. Тази птица ще ви върне в Алис Спрингс.

– Ами Брадшоу? – попита Джо.

– Евакуираха го с медицинския хеликоптер преди трийсет минути.

– Преди трийсет минути?

Джо се огледа объркан. Струваше му се, че от обаждането му са изминали не повече от трийсет секунди. Дори ако извадеше няколкото минути, които бе прекарал в безсъзнание, помощта не можеше да е стигнала до Брадшоу толкова бързо.

Чак сега видя, че е почти тъмно. Докато гонеше онези, слънцето бе започнало да се спуска към хоризонта, но сега вече беше залязло. В потъмняващото небе светеше само бледо оранжево сияние.

Зад тях перките на хеликоптера започнаха да се въртят по-бързо, докато пилотът се подготвяше за излитане.

– Отне ни известно време да ви открием – обясни мъжът.

– Какво стана с Кърт?

– Кой?

– Кърт Остин.

– Това име не ми е познато – отговори мъжът. Хвана Джо под мишница и го побутна към вратата. – Моля ви, трябва да тръгваме.

Джо рязко се откъсна от ръцете му.

– Никъде няма да ходя, преди да ми кажете какво се е случило с приятеля ми! Той слезе долу в мината, за да спаси водолазите ви.

На лицето на чиновника се изписа странно изражение.

– Имаше експлозия – каза той. – Ако приятелят ви е оцелял, значи вълната го е изхвърлила на брега. Но сега край езерото няма никого другиго освен мъртвите.

Със свито сърце Джо се качи в хеликоптера и закопча колана. Докато летяха, нощта бавно, но сигурно завладяваше земята. Когато пристигнаха в австралийската военна база край Алис Спрингс, небето приличаше на парче черен плат, нашарено от най-ярките звезди, които Джо бе виждал някога.

Най-напред го заведоха в болничното крило. Един млад доктор го прегледа основно, най-вече за признаци на отравяне с химикали. След като му съобщи, че ще оцелее, си тръгна, за да влезе една още по-млада медицинска сестра. Тя закърпи раната на челото на Джо.

След като свърши с това, заби в ръката му иглата на спринцовка.

– Ох!

– Тетанус и антибиотици – обясни сестрата.

– Добре – изсумтя Джо и започна да разтрива ръката си. – Но не трябваше ли първо да ме предупредите или да ми кажете, че няма да боли?

– Защо да ви лъжа? – попита тя. – Освен това си мис­лех, че янките сте корави хора.

– Имах тежък ден – оправда се Джо. – Като стана дума за янки, случайно тази вечер да сте лекували и други американци? Може би един, който е висок метър и осемдесет, със сребриста коса?

– Съжалявам! – отговори сестрата, докато прибираше нещата си. – Вие сте първият.

След като сестрата си тръгна, заведоха Джо в друга част на базата. Заприлича му на жилище с най-основни функции или може би на квартири за военнослужещи.

Военният, който го придружаваше, отвори врата към стая с две легла, бюро помежду им и голи стени. Помещението напомни на Джо на обща спалня. Дори си имаше съквартирант, който лежеше на едното легло с вдигнати крака.

Джо направи крачка напред, вратата зад гърба му хлопна и се чу изщракването на ключ в ключлката. В този момент от леглото се надигна Кърт Остин.

– Мамка му, радвам се да те видя! – промълви Джо. – Накараха ме да си помисля, че си се превърнал в част от купчината боклук на дъното на оная мина.

Кърт стана и притисна Джо в мечешката си прегръдка.

– И аз се боях, че с теб е станало нещо такова. Не очаквах да изплувам и да заваря Брадшоу да се препича на брега, без никой да се грижи за него. Боях се, че ония разбойници са те надвили.

– Реших, че състоянието му не позволява препускане с кола през пустошта – оправда се Джо.

Кърт го измери със странен поглед.

– Ако се съди по шевовете, гонитбата е приключила с извънредни дейности?

– Не – отговори Джо. – Не ги хванах. Но някак си се озовах в една канавка. Е, като се има предвид колко доб­ре се справях до този момент, мисля другата година да се запиша за участие в „Баха 1000”�.

– Човек не печели „Баха”, като катастрофира, Джо. Знаеш го, нали?

– Не съм катастрофирал, amigo, аз… – започна Джо и млъкна. – Добре де, май катастрофирах, но съм сигурен, че вината не беше моя.

Изненадваше се от факта, че споменът е толкова неясен. Напрегна мозъка си да си спомни.

– В един момент щях да се блъсна челно в тях… прос­ветна някаква искра, като отражение на слънчевата светлина в стъкло, а после… Може да съм завил настрани. Честно, не помня!

– Звучиш като Брадшоу – отбеляза Кърт.

– Между другото, как е той?

– Жив, благодарение на теб. Вкараха го в хирургията.

Джо се зарадва да го чуе.

– Намери ли долу твоя учен?

– Да, както и един водолаз от АССР. Намерих ги завързани за една бомба. Успяхме да се измъкнем, но станцията избухна.

– Те добре ли са?

– Доколкото знам, да – отговори Кърт. – За миг ги загубих, когато гръмна станцията. Когато ги намерих, и двамата бяха в безсъзнание. Но благодарение на хващачите, които ти сложи на предната част на бързоходката, успях да ги хвана и бавно да ги извадя на повърхността.

Джо се усмихна с гордост.

– Значи бързоходката се е представила отлично. Знаех си!

– Може и да имаш бъдеще в бизнеса с подводници – призна Кърт. – Е, разбира се, само ако можеш да се откажеш от мечтите си за кариера като мениджър средно ниво и офроуд състезания.

Джо се разсмя и седна на бюрото между двете легла. Почука с кокалчетата си по стената.

– И така, в затвор ли сме или ни държат тук за наша сигурност?

– Идея си нямам – отвърна Кърт. – И не знам в какво съм ни забъркал. Но ако изобщо ми позволят да говоря с някого, съм твърдо решен да разбера.

– Или пък – предложи Джо – просто се съгласи с моя план: можем да се престорим, че всичко е било една голяма грешка и да си се занимаваме със своите работи.

Бръчката, която се вряза в челото на Кърт, подсказа какво мисли за тази идея.

– И кое му е забавното на това? – попита начумерено той.

Джо познаваше Кърт толкова добре, че можеше да предскаже този отговор. Щом приятелят му забиеше зъби в някоя загадка, нямаше връщане назад – не и преди да открие това, което търси.

За нещастие през следващите няколко часа нямаше да получат никакви отговори. Всъщност никой не ги обезпокои чак до след полунощ, когато отключиха вратата и в стаята влязоха двама австралийски военни – военна полиция или каквото там имаха озитата на нейно място. Бяха в униформи. Един мъж и една жена.

– Господин Остин? – каза мъжът. – Моля, елате с мен.

Кърт се изправи уморено. Джо направи същото.

– Вие не, господин Дзавала – обади се жената. – Вие оставате тук.

Джо се престори на много възмутен.

– Какво? Никой не иска да ме разпитва? Може пък да знам нещичко.

Кърт тръгна към вратата.

– Сигурен съм, че когато свършат с мен, ще те отведат за разпит. Не ме чакай, лягай си.

Мъжът остави Кърт да излезе пръв и после го последва по коридора.

Когато приятелят му изчезна от погледа му, Джо се облегна на стената със стоическо изражение. За негова изненада жената остана дори след като заключиха вратата.

Джо я огледа изпитателно. Беше хубавелка, въпреки липсата на грим и торбестата униформа. Мина му през ума, че може да е дошла, за да проведе подмолен разпит. Реши да я улесни и същевременно да се опита да разбере какво знае.

– Защо дойдохте, за да ме държите под око ли? – попита той.

Жената не отговори.

– Знаете ли – каза той, вече по-уверено, – у жените в униформа има нещо, което много ми харесва.

Все още никаква реакция. Ако й бяха възложили да го очарова, поведението на статуя нямаше да й помогне.

– Май не сте много дружелюбна с хората, а? – попита Джо. – Е, добре, какво мислите за… НЛО?

Жената и този път не проговори, но ъгълчетата на устата й се извиха в лека усмивка, която очевидно не успя да скрие. Джо й се усмихна в отговор. Ето че вече бележеше известен напредък.

* * *

Докато Джо се мъчеше да очарова пазачката си, Кърт направи разходка през, както му се стори, половината военна база. Подминаха болничното крило и продължиха, докато не стигнаха до дълъг коридор. В другия му край стояха двама мъже, вероятно военни полицаи.

– Третата врата вдясно – обърна се придружителят към Кърт.

Коридорът беше мрачен. Боята на стените се белеше. До стената бяха подредени купове оборудване, покрито с прашни брезенти. Примигваше флуоресцентно осветление. Приличаше на място, където може би държат оборудване за електрошокова терапия.

– Вие няма ли да дойдете?

Пазачът застана с ръце зад гърба и не отговори.

– Май няма.

Кърт си пое дълбоко въздух и тръгна бавно по коридора към третата врата. Натисна бравата и влезе в слабо осветена стая, пълна с оборудване като в интензивно отделение. В леглото отдясно – с тръбички за кислород в носа и интравенозна система в ръката – лежеше Сесил Брадшоу. Не изглеждаше добре.

Кърт затвори вратата.

Брадшоу обърна глава. Очите му бяха мрачни и хлътнали.

– Радвам се да те видя – каза Кърт. – За миг реших, че ще ме вържат за система за електрически шокове.

В ъгълчетата на очите на Брадшоу се появиха леки бръчици – най-близкото нещо до усмивка, на което беше способен в момента. Той се протегна към бутона, който контролираше болничното легло, но не можа да го стигне.

– Повдигни ме, става ли?

Кърт намери бутона, който повдигаше леглото, и го натисна. Задържа го така, докато Брадшоу почти седна.

За секунда на монитора просветна аларма, показваща, че пулсът на Брадшоу е паднал до петдесет-шейсет удара в минута, а кръвното му налягане е ниско.

– Така става, когато на човек му изтече половината кръв – каза Брадшоу. – След това цяла нощ я вливат обратно.

– Учудвам се, че изобщо ти е останала кръв – отбеляза Кърт.

– Аз съм безсърдечно копеле – заяви Брадшоу. – На такива като нас не им трябва много.

– Голям си късметлия.

– Накарах ги да спрат болкоуспокоявщите – призна шефът на АССР, – за да може умът ми да е бистър, докато говоря с теб. Първо, искам да ти благодаря, че си от ония идиоти, които не знаят кога да спрат. Аз, Хейли и Уигинс ти дължим живота си.

Кърт оцени признанието.

– Има един мач по ръгби, който много искам да гледам. Намери ми добри места, и сме квит.

Брадшоу се опита да се усмихне, но се разкашля.

– Онази нощ, след като се намеси пред Операта, едва не те помолих да ни помогнеш. Имах някакво предчувствие за теб. Но след като спомена за декомпресионната болест, успях да подредя парченцата от пъзела, затова не го направих. Оказа се, че съм ти направил услуга, иначе щеше да си с нас, когато ни нападнаха. И тогава всички щяхме да сме мъртви.

– Малка доза късмет – отбеляза Кърт.

– Така изглежда – съгласи се Брадшоу. – Надявам се, че там, откъдето е дошъл този късмет, има още. Нямам сила да увъртам, затова ще го кажа направо. Искам ти да оглавиш разследването.

Очите на Кърт се присвиха.

– Предположението ти се оказа вярно – обясни Брадшоу. – В отдела наистина има изтичане на информация. Не знам как е възможно, но това е единственото логично обяснение. Въпреки усилията ми някой, изглежда, знае какво ще направим още преди самите ние да го разберем. Досега всеки път са ни изпреварвали.

– Затова ли сега се намираме във военновъздушната база вместо в болница за цивилни?

– Да – потвърди Брадшоу. – Екипът ми мисли, че все още ме оперират, а после ще разберат, че още не съм дошъл в съзнание. С изключение на Уигинс и Хейли, които в момента са изолирани като вас с Дзавала, никой не знае за присъствието или за намесата ви.

– Тези неща имат навика да изтичат – напомни му Кърт, – особено ако започнем да душим наоколо и да задаваме въпроси. Което, като се има предвид, че сме ­американци, може да се окаже малко сложничко на австралийска територия.

– Би било сложничко – съгласи се Брадшоу, – ако останете на австралийска територия.

Кърт се облегна на едно бюро.

– Какво имаш предвид?

– Имаме си работа с терористи – отговори Брадшоу. – Смятаме, че следващият етап от плана им ще бъде задействан на известно разстояние.

– Въз основа на какво?

– Информаторът ни – отвърна Брадшоу. – Съобщи ни, че проектът в пустошта е заменен от по-голям и по-опасен план. Доказателствата го потвърждават. Като се има предвид усилията, които е отнело построяването и скриването на тази лаборатория – или както там искате да я наречете, е съвсем нелогично да я взривят, освен ако нямат нещо друго, на което разчитат.

Кърт кимна. Това му звучеше логично.

– Освен това – добави Брадшоу, – доставката на миньорско оборудване, която прибрахме, представляваше част от най-съвременните инструменти за работа на дъното на океана. Предназначена е за използване в най-опасната околна среда и най-лошите метеорологични условия. Иззехме я от товарен кораб, който тръгна от Пърт и официално потегли към Кейптаун, но следата, която оставяше, беше обърната на юг, към водите на Антарктика, а не на запад към Южна Африка.

– В наши дни никой не носи отговорност за лошо навигиране – пошегува се Кърт. – Накъде смятате, че са тръгнали?

– Смятаме, че Теро се крие някъде из антарктическия шелф.

– Теро?

– Виновникът за тази каша.

Кърт дръпна един стол, завъртя го и седна, като подпря ръце на облегалката и се наведе към Брадшоу. Обмисли молбата му. Собственото му любопитство го подтикваше да приеме, но имаше обстоятелства, с които трябваше да се съобрази.

– НАМПД не е най-подходящата институция. Може би ще е по-добре да се обърнеш към Интерпол.

– И да чакам шест месеца да приключат с бумагите?

Брадшоу поклати глава в отговор на собствения си въпрос.

– Освен това – добави той, – това е колкото терористична заплаха, толкова и научен проблем. Доколкото знам, вие от НАМПД май сте специализирани точно в тази комбинация. А освен това ония използват за прикритие океана… ами, това май е точно в твоята област, нали така?

– Не зависи от мен – обясни Кърт. – Всичко това… нашето участие… Както каза ти, просто се проявих като идиот. Но ако ще намесваме НАМПД официално, ще трябва деликатно да им подхвърля идеята и да видя как ще реагират. Не мога да ти обещая нищо. Но предвид това, което ми каза, мисля, че директорът ни ще види нещата по същия начин като теб.

– Пит? – попита Брадшоу. – Да, чувал съм за него. Изглежда добър човек.

– Най-добрият – потвърди Кърт. – Но преди да отида при него, трябва да знам с какво точно си имаме работа. Какво са намислили тези хора? Кой е този Теро и какво иска?

Брадшоу не се поколеба. Беше повикал Кърт тук, за да говорят, и беше готов да го направи.

– Чувал ли си за енергията на нулевата точка?

Честно казано, не беше. Поне не преди да потърси по интернет информация за Хейли Андерсън.

– Мернах този термин в една научна статия – призна той. – Не мога да кажа, че съм прочел повече от един-два абзаца, но ми звучеше като някакъв енергиен източник.

– Няма да се преструвам, че разбирам нещо от физика – каза Брадшоу, – но теорията се върти около извличането на енергия от енергийните полета, които уж били навсякъде около нас. Черпенето от тях щяло да осигури неограничен и неизчерпаем източник на енергия за целия свят – източник, чието използване и разпределение няма да ни струва почти нищо.

– Звучи ми като фантазия на наркоман – сви рамене Кърт.

– Може и така да е – съгласи се Брадшоу. – Кой знае? Но групировката, с която си имаме работа, вярва в тази фантазия и твърди, че е открила тайната на тази енергия.

„Браво на тях” – помисли си Кърт.

– И какво общо има това със случилото се днес? Ако свободната енергия е свързана с мира, любовта и киловатите, защо застрелват и взривяват хора наляво и надясно?

Брадшоу се закашля и потръпна от болка.

– Ще ти дам папка с всичко, което мислим, че знаем, но ето ти сега кратката версия: както вече казах, всичко започва с един човек на име Теро, Максимилиан Теро. Всъщност той е американец. По професия е атомен инженер, както и самоук физик. Прекарал е осем години във вашия флот – работил е по подводници и самолетоносачи. През 1978 година го уволнили и започнал работа на Три Майл Айлънд няколко месеца преди аварията през 1979 година1.

– Страхотно изчисление на времето – отбеляза Кърт.

– За него май наистина е било. Според Теро светът избегнал на косъм бедствие с епични размери. Започнал да преосмисля избора си на професия. Колебал се доста и накрая подел кръстоносен поход с цел да открие алтернативна система за получаване на енергия. В един момент се спрял на идеята за енергията на нулевата точка. ­Доколкото можахме да разберем, години наред се опитвал да си осигури финансиране и да докаже, че теорията действа. За нещастие никой не го приел сериозно. След известно време започнал да вярва, че за това има зловеща причина, че усилията му се саботират от важни личности в ядрената индустрия, петролните компании и други могъщи сили във вашия Департамент по енергетика. В едно интервю заявил, че правителството ви подслушва телефоните му и е поставило бръмбари в дома и в лабораторията му. Фактът, че от Данъчната служба започнали да разследват кой го финансира, само налял масло в огъня.

– Звучи ми така, сякаш е страдал от мания за преследване.

– Вашето правителство ни предостави профила, който му е направило ЦРУ. Точно това е заключението им. Той е абсолютен параноик. Изглежда, че това е силата, която го движи. Скоро след „проблем 2000”� избягал от САЩ и дошъл в Австралия.

– Защо Австралия? – попита Кърт. – Доколкото си спомням, вие дори не използвате ядрена енергия.

– Така е – потвърди Брадшоу. – И точно затова е дошъл тук. Решил, че така ще изравни условията. Както и защото Австралия и Нова Зеландия не искаха в пристанищата им да влизат американски бойни кораби с ядрено оръжие. Доколкото разбирам, си е мислел, че нашето правителство ще го посрещне с отворени обятия.

– А посрещнало ли го е?

– Отначало да – обясни Брадшоу. – Получил първото истинско дарение в живота си и си намерил работа като професор в университета в Сидни, докато се мъчел да усъвършенства теорията си. През 2005 година обяснил, че до една година ще разполага с работеща система. Но преди да успее да проведе голямото си изпитание, правителството се намесило и го спряло.

– Защо?

– Нямам отговор на този въпрос – призна Брадшоу, – но някои хора мислели, че експериментите му са опасни.

Кърт не беше изненадан. Параноичните изследователи на ядрена енергия, които тихомълком провеждаха изпитания без контрол, често изнервяха хората.

– А каква е ролята на Хейли във всичко това?

– Тя е физик. Когато пристигнал Теро, била специализантка. Работила е с него през цялото време, докато е бил тук. Хейли, Джордж – синът на Теро, и Теса – дъщеря му, и тримата физици – образували тесен кръг, който се възхищавал на Теро.

– И всичко това е било част от кръстоносния поход – предположи Кърт.

– Истински вярващи – потвърди Брадшоу.

– Значи преди осем години сте спрели работата му – обобщи Кърт. – Не знам защо, но предполагам, че това не е краят на историята му.

– Не е. Теро и семейството му получили нареждане да напуснат страната, в противен случай щели да ги депортират. Може би са щели да се върнат в САЩ, но един японски капиталист, който влагал пари в рискови иновационни дейности, Токада, му хвърлил спасително въже. Доколкото разбрахме, му обещал, че Япония, за разлика от твоята и моята страна, ще подкрепи работата му.

– Звучи логично – кимна Кърт. – Япония открай време зависи от другите държави за внос на енергия.

– Така е – съгласи се Брадшоу. – Деветдесет и осем процента от петрола им е вносен, както и деветдесет процента от въглищата им. Ядрената им индустрия е голяма, но заради Хирошима и Нагазаки ядрената енергия винаги е била деликатна тема, още преди цунамито да унищожи ония реактори на брега.

Кърт видя как плочките от доминото се подреждат.

– Значи, ако Теро успее да намери начин да черпят от тази енергия на нулевата точка, Япония е можела да сложи край на всичко това и цялата страна е щяла да го почита като герой и навярно за отрицателно време да го направи милиардер.

Брадшоу отново кимна.

– Теро се преместил там през 2006 година и си направил кабинет в секретна лаборатория на малък остров на север, наречен Ягишири. Синът му и дъщеря му отишли с него. Хейли останала в Австралия.

– Защо?

Брадшоу се помъчи да се намести по-удобно, като задърпа една възглавница.

– Ами, първо вече била започнала да мисли, че пътеката, по която са поели, е опасна. А освен това страда от парализиращ страх от пътуване. Не лети и дори не шофира. Най-често върви пеша или пътува с влак. Довчера не беше излизала от Сидни цели девет години.

Това изненада Кърт – бе видял у нея толкова смелост.

– Как я докарахте тук?

– С успокоителни.

Кърт се разсмя.

Брадшоу отново се закашля.

– Две години след заминаването на Теро за Япония станала злополука – голяма експлозия на Ягишири. Лабораторията му била напълно унищожена.

– Какво се е случило?

– Никой не знае със сигурност. Някои твърдят, че лабораторията буквално избухнала в лицето му. Сателитни снимки показват, че е останала единствено дупка в земята, от която се вдига пушек. Изглеждало невъзможно някой да е оцелял. Организирали погребения за всички, за които се смятало, че са били там, включително Теро и децата му.

– И случаят приключил – довърши Кърт. – Твърде удобно.

– Да – съгласи се Брадшоу. – Превъртаме напред до миналата година, когато правителството ни получи писмо, авторът на което твърдеше, че е Теро. В него заявяваше, че е дошъл да си отмъсти и че възнамерява да разцепи Австралия така, както е било разцепено семейството му.

Кърт седна по-изправен.

– Да разцепи Австралия? В смисъл, да създаде хаос, обществени катаклизми или нещо такова?

Брадшоу поклати глава.

– В смисъл да разцепи континента на две.

Кърт погледна изпитателно Брадшоу. Нищо в изражението му не подсказваше, че се шегува или страда от някаква заблуда.

– Я пак?

– Точно тук е проблемът – обясни Брадшоу. – Като всяка друга форма на енергия, и тази може да се използва за добро или за зло. Теро твърди, че начинанието му най-накрая се е увенчало с успех и че е намерил ключа към тайната на неограничената енергия. Обяснява, че отначало искал да я използва за благото на света, но понеже светът го отхвърлил и изтормозил до смърт него и децата му, сега ще използва тази новооткрита сила за отмъщение и ще започне, като разцепи този континент на две половини.

– Дори за енергиен източник, за който не съм чувал, това звучи абсурдно – отхвърли идеята Кърт. – Дори хиляда атомни бомби не могат да разделят Австралия на две половини.

– Не могат – съгласи се събеседникът му, – но тектониката на плочите може.

– Защо не караш направо? Какво се опитваш да ми кажеш?

– Ще оставя Хейли да ти обясни подробностите, но Теро твърди, че може да използва енергията на нулевата точка, за да предизвика земетресения и да повлияе на движението на континенталните плочи.

Преди няколко години Кърт беше чел някакво изследване, което допускаше, че подобно нещо може да се случи, но в малък мащаб. Известно беше, че високото налягане и вкарването на определени химикали дълбоко в почвата активират разломните линии и причиняват леки трусове на някои места. Но като цяло повечето от тези трусове се забелязваха само на сеизмичните монитори, не и по улиците на големи и малки градове по земята.

Но пък тази енергия на нулевата точка не приличаше на нищо, за което бе чувал Кърт.

– Това вече ни беше доказано – продължи Брадшоу. – В писмото, в което подробно обясняваше заплахата си, той обещаваше да предизвика земетресение точно два месеца след датата на писмото. Твърдеше, че ще се случи някъде между Аделаида на южното крайбрежие и Алис Спрингс, където се намираме в момента.

– Миналия месец имаше земетресение – спомни си новините Кърт. – И то голямо.

– Шест цяло и девет – потвърди Брадшоу. – На сто и деветдесет километра на север-северозапад от Аделаида. Точно на датата, която бе обещал Теро. Най-големият трус от години насам.

– Но тук няма разломни линии – върна се Кърт към знанията си по геология. – Австралия се намира в средата на плоча, а не на границата между две плочи като Калифорния или Япония.

– И на мен така ми казаха – отговори Брадшоу. – Теро настоява, че може да промени това. Че когато приключи, Австралия ще бъде разцепена на две и там, където в момента има една плоча, ще има две по-малки.

Умът на Кърт запрепуска. „Наистина ли е възможно?”

– Възможно ли е да е съвпадение? – попита той. – Случайно предположение, което просто се е оказало вярно? Или пък да е предположение въз основата на някакво създадено от него сензорно устройство?

Брадшоу вдигна рамене.

– Дори и Хейли не е сигурна. Но не можем да стоим и да чакаме да разберем.

„Не – помисли си Кърт. – Няма начин да стоите и да чакате. Не и когато си имате работа с луд, който търси поетично отмъщение и е загубил всичко важно в живота си.”

– Хейли защо е още замесена? – попита той. – Тя не е агент. Онази вечер звучеше така, сякаш ще изпадне в нервна криза. Защо я карате тя да се среща с тези куриери?

Брадшоу въздъхна.

– Казах ти, че имаме информатор – неизвестен човек от организацията на Теро, който ни подава информация. Той или тя се свърза с Хейли съвсем ненадейно скоро след пристигането на първата заплаха. Който и да е този човек от кръга на Теро, той или тя е готов да работи с нас само ако Хейли е посредникът.

Кърт разбираше дилемата на Брадшоу.

– Тя е смела жена – каза той, – по-смела, отколкото е добре за нея. Трябва да я вкарате в някоя програма за защита някъде в Австралия.

– Няма програма, която може да я защити от това, което се кани да направи Теро. Не и тук. И тъй като тя отказва да пътува, това ограничава възможностите ни. Освен това иска да продължи да ни помага. А ако се нагърбите с тази операция, ще имате нужда от нея. Тя е единствената, която наистина разбира с какво си имаме работа.

Кърт виждаше, че Брадшоу е прав, но идеята не му харесваше. На цивилните, които се забъркваха в такива каши, често им се случваха лоши неща.

Брадшоу посочи към запечатан кафяв плик на бюрото. В него като че ли имаше дебела папка.

– Това е всичко, което знаем. Прочети го, говори с твоите хора и веднага щом можеш, ми съобщи решението си. Така или иначе, билетите за ръгби са ти осигурени.

Кърт се усмихна. Брадшоу беше добра душа – корав като желязо, потискаше болката, за да предаде щафетата, и въпреки гадостта на ситуацията не губеше чувството си за хумор. Кърт реши, че заслужава още малко успокоителни, за да отпътува за известно време в страната на сънищата. Тази мисъл му напомни за една друга загадка.

– Какво се случи там, в пустошта? – попита той. – Как успяха да ви изненадат онези типове?

Брадшоу поклати глава.

– В един момент се канех да се свържа по радиото. Следващото, което си спомням, е, че лежа на земята, а някой стреля.

– Видя ли някакъв проблясък?

Брадшоу се поколеба.

– Като стъкло, което отразява слънчевата светлина? – продължи Кърт.

– Да – каза бавно Брадшоу. – Да, мисля, че видях.

Кърт кимна. Не, че беше по-близо до някакъв отговор, но беше сигурен, че каквото и да се е случило с Брадшоу, се е случило и с Джо. Може би Теро разполагаше с повече от едно оръжие.

Той взе папката и стана.

– Ще изпратя сестрата – обеща той.

– Ще почивам по-спокойно, ако знам, че си поел случая – изсумтя шефът на АССР.

– Тогава ще ти съобщя веднага щом разбера.

1 АЕЦ “Три Майл Айлънд“ се намира в близост до гр. Харисбърг, щат Пенсилвания, САЩ. На 28 март 1979 г. аварира втори енергоблок на централата, при което се изпускат количества радиоактивни газове в атмосферата и радиоактивен йод в околната среда. Това е най-сериозният инцидент в ядрената енергетика в историята на САЩ и една от трите най-тежки катастрофи с АЕЦ в света, наред с тези в Чернобил, дн. Украйна (1986 г.) и Фукушима, Япония (2011 г.). – Бел. ред.