Часът нула

ГЛАВА 24

Максимилиан Теро мина покрай инженерите и техниците си, строени в редица – група аутсайдери, които бе превърнал в продуктивен екип. Сред тях имаше един севернокореец, избягал от Ким Джонг-Ил, една иранска двойка, заподозряна в предателство от радикалното правителство на Ахмадинежад, когато усилията му да създаде атомна бомба бяха осуетени от американски или израелски компютърен вирус, един пакистански учен, търсен от Интерпол за продаване на атомни тайни, германка на средна възраст с радикални идеи, които я бяха превърнали в персона нон грата в родината й, и един младеж от Чечня, невероятно гениален за годините си, но принуден да мине в нелегалност под заплаха от смъртна присъда за убийство на руски войници.

В известен смисъл те бяха като негови деца – така си мислеше Теро. Но само в известен смисъл.

Това, което ги държеше при него и ги караше да работят здраво, беше смесица от страх, обещания и липса на каквито и да било други възможности.

– Вие сте загубените овце, които прибрах под крилото си – каза Теро. Високомерният му баритонов глас отекна в полутъмната контролна зала. – Заедно ще видим плодовете на усилията си. Ще видим гения ми в целия му блясък.

Той застана до един контролен панел и натисна няколко превключвателя. Наоколо светнаха крушки, включиха се няколко компютърни монитора. Зад панелите имаше голям прозорец. От другата страна се виждаше огромна пещера, която сега се освети. Беше съвършено кълбовидна, с излъскан каменен под и извит куполовиден таван на почти сто и седемдесет метра. Формата й беше предимно естествена, но вярващите на Теро и робите му я бяха подобрили и я бяха превърнали в идеална сфера.

В сферата се издигаше механично кълбо, изградено от метални тръби и скеле. Приличаше на чудовищен жироскоп и в известен смисъл можеше да изпълнява подобни функции – можеше да се върти във всички посоки.

Това беше оръдието на Теро, крайната демонстрация на гения му. С него той можеше да насочи огромни количества енергия към всяка точка на Земята. Но за разлика от повечето оръдия, това нямаше да всее опустошение отгоре надолу. Щеше да накара опустошението да изригне отдолу нагоре.

Като извадеше от равновесие енергията на нулевата точка, скрита в недрата на Земята, Теро можеше да прелее тази енергия през самото сърце на земното кълбо, стига да поиска.

Една по една светлините на редицата от индикатори станаха зелени.

– Всички системи работят! – оповести чеченецът.

– Нагласете ги за минимално извличане! – заповяда Теро.

Инженерите започнаха да преминават през стъпките на протокола на Теро, през проверките и процедурите. Скоро стигнаха до точката, след която нямаше връщане.

– Превключвам от геотермално въвеждане – каза германката.

За миг светлините отслабнаха, а после пак блеснаха силно.

– Започвам последователността за зареждане – съобщи иранецът.

След няколко секунди проблесналата иконка на панела пред Теро показа, че зареждането е завършено. Мигът на истината настъпи. Теро натисна бутона за включване.

Светлините отново намаляха, този път много повече. Няколко от тях угаснаха. Извличането на огромното количество енергия от включения механизъм напрягаше док­рай електрическата мрежа.

На един екран, поставен над наблюдателния прозорец, се появи равна линия. В първия миг не се случи нищо. А после линията затрепка и на екрана се появи ниска вълна.

В пещерата по дължината на тръбопровода и из кръглото пространство премина бледа вълна от слаба светлина. Проблесна и изчезна. Последва втора вибрация на енергия. Но за разлика от първата тази вълна се задържа. Започна да се движи назад-напред като призрак, уловен в капана на някакво изобретено от човешка ръка чистилище.

– Магнитното ограничително поле действа – съобщи иранката.

Осветлението около тях бавно възвърна интензитета си.

– В този момент всичко около нас се захранва от енергията на нулевата точка – оповести гордо германката.

В стаята се разнесоха приглушени възгласи – хората се радваха. Теро наблюдаваше монитора пред себе си. Вълната продължаваше да се люшка от висини към спадове, докато накрая започна да просветва един жълт индикатор.

– Нещо не е наред – обади се младият чеченец и се върна зад бюрото си. – Ритъмът не е стабилен.

– Невъзможно! – отсече някой от другите.

– Погледни сам.

Теро пристъпи към панела и огледа триизмерното ­изображение. Трябваше да бъде идеална сфера, като пещерата, но беше изкривено в една част, близо до върха. Линиите се дръпнаха на една страна, върнаха се рязко обратно и после пак се дръпнаха, като лоша картина на стар телевизор.

– Оправете го! – нареди Теро.

Още докато говореше, се включи втора аларма.

– Модулирайте полето!

Пакистанецът затрака по клавишите на клавиатурата си. Навън в пещерата грамадната, подобна на жироскоп конструкция започна да се върти в огромния си такелаж. Обърна се бавно, като гигантски телескоп, който се опитва да се ориентира според конкретна част от небето. Докато се движеше, втората аларма се изключи. Остана само проблясването на жълтия маркер на подобния на осцилоскоп екран.

Огромният набор от тръби се застопори. Призраци на електромагнитна енергия започнаха да се гонят един друг във вътрешността на сферата и да танцуват по лъскавите й стени. Цялата конструкция продължи да блести, сякаш бе обгърнато с огън на свети Елмо�.

– Контрабалансиращите вибрации са в действие – съобщи иранецът. – Би трябвало да са настроени идеално, но все още има леко изкривяване.

Теро побесня. Беше готов да заличи от лицето на земята този, който го беше провалил. Леко изкривяване при ниска енергия можеше да се окаже фатално при по-високи енергийни нива. Това щеше да направи заплахата му несъстоятелна.

– Обяснете провала! – заповяда той.

Всеки един от инженерите и техниците започна да изучава внимателно екраните си, проверяваше и препроверяваше за всеки признак, който можеше да е пропуснал. Заговориха помежду си, опитвайки се да разберат какво виждат.

– Е?!

– Не е от нас – каза най-накрая германката. – Енергията, която извличаме, е идеално балансирана.

– Тогава какво става?

Чеченският младеж проговори колебливо, сякаш не беше сигурен:

– Нещо там навън разчита сигнала ни, абсорбира част от него. Създава вмешателство и обърква баланса.

– Разчита сигнала ни ли? – повтори Теро и му се зави свят.

– Да – отговори младежът. – Мисля, че мога да го преодолея и да възстановя…

Ненадейно Теро проумя какво става. Истината го удари като чук.

– Не – нареди той. – Изключете го! Изключете всичко!

– Какво? – попита някой. – Защо?

– В момента ни сондират. Чакат да заредим, след което ще ни открият по сигнала. Изключете системата!

Теро понечи да изключи системата лично, когато една ръка се протегна пред него и му попречи. Обърна се и видя сина си Джордж.

– Как смееш да възпираш ръката ми! – изрева Теро.

– Късно е – отвърна спокойно синът му. – Вече ни засякоха, също като с радар. Вече няма смисъл да я спираме.

– Може да не е вярно – възрази Теро.

– Знаеш, че е.

– Тогава трябва да ги спрем – избъбри Теро.

Погледна към инженерите.

– Щом те могат да ни засекат, значи и ние можем да ги открием. Разберете откъде идва това изкривяване. Бързо!

Кореецът и двамата иранци веднага се наведоха над клавиатурите, като от време навреме хвърляха нервни погледи към Теро. Гледаха го уплашено и объркано, докато той продължаваше да разговаря със сина си.

– Не ни гледайте!

Те отново сведоха очи към работата си, направиха поредица от изчисления и стигнаха до резултат.

– В момента въвеждам местоположението – съобщи иранката.

Над чертожното поле� на монитора се появи карта. На нея се виждаше местоположението на Теро – остров Тартар. Освен това се виждаха водите на Южния океан, както и югозападният край на Австралия. Просветваща точка показваше мястото, където се намираше източникът на изкривяването – почти право на изток, едва на деветстотин мили от острова.

– Как е възможно да са толкова близо? – изпъшка той. – Предател! Някой от нас трябва да е предател!

– Трябва да е кораб – обади се кореецът.

– Разбира се, че е кораб! – изрева Теро.

– Може би трябва да изключим системата – предложи синът му.

– Сега ли?! – сопна се Теро. – Няма да стане! Както ти сам каза, вече е късно. Приготви се да ги унищожиш.

– Не е благоразумно да рискуваме с пълна мощност, без да сме провели изпитания.

Екипът продължаваше да зяпа Теро. Той се притесни и това го разяри още повече.

– Без повече въпроси!

– Системата не е готова! – промълви синът му.

– Тишина!

След тези думи синът на Теро се оттегли, а той погледна към екипа си.

– Пригответе машината за кратък импулс – нареди той. – Искам разместването да се случи точно на пътя им. Изкривяването само по себе си трябва да е достатъчно, за да ги засмуче и погълне.