Часът нула

ГЛАВА 45

Кърт и тримата му нови другари се промъкнаха през няколко отсечки на тунела, които свързваха различни разкопани от миньорите участъци, и накрая се спряха пред центъра, в който се намираха жилищата на затворниците.

На всеки пет-шест метра имаше ниша със стоманена врата. В дъното на коридора имаше бюро, от което един единствен пазач уж гледаше центъра.

– Как минахте покрай него първия път? – попита Кърт.

– Изчакахме го да отиде до тоалетната – отговори Масинга.

– Освен ако цяла нощ не се е наливал с кафе, мисля, че нямаме време да повторим същото. Бъди готов да използваш този шперц.

Кърт си пое си въздух и остави напрежението да се оттече от тялото му. После спокойно излезе в залата, вдигна пистолета „Макаров” и с бърза крачка се отправи напред.

Когато пазачът вдигна глава, Кърт разбра, че няма избор. Бързо натисна спусъка два пъти един след друг. Изстрелите отекнаха в тесния тунел като гръмотевица, куршумите улучиха пазача в гърдите и го събориха от стола.

Той не помръдна, но за изненада на Кърт до него се появи втори пазач.

Кърт отново стреля. Пазачът се свлече на земята, но докато падаше, ръката му се стовари върху алармения бутон.

В коридора отекна вой. Тежка стоманена врата започна да се спуска между Кърт, мястото на пазача и каквото там се намираше зад него. Кърт се втурна напред, но вратата се затвори точно преди да стигне до нея.

Зад гърба му Масинга вече тичаше към подобните на обща спалня килии, за да освободи другите затворници. Те започнаха да крещят и да му благодарят на няколко езика. Скоро затворниците изпълниха коридора и се втурнаха към Кърт – не че той можеше да им помогне.

Девлин стигна до него преди останалите.

– А сега какво?

Кърт изхлузи раницата от раменете си и я пусна на пода. Отвори я и отвътре се показаха експлозивите, които носеше.

– Върни всички обратно в килиите.

– Значи ще взривиш това нещо?

– Нямам друг избор! – отсече Кърт. – Да се надяваме, че покривът няма да падне на главите ни.

Инстинктът на Кърт го подтикваше да използва мощност, много по-голяма от необходимото за постигане на целта. Ако един малък чук можеше да свърши работа, ковашки чук нямаше да остави място за съмнение. В този случай той обузда първоначалния с импулс, сложи две блокчета експлозив „С-4” до вратата и пъхна във всяко от тях по две детонаторни капсули.

– Сигурен ли си, че стигат? – попита Девлин.

Кърт не отговори.

– А възможно ли е да е прекалено много? – не спирше ирландецът.

Виещата аларма бе достатъчно лоша сама по себе си, но въпросите на Девлин влошиха положението още повече.

– Така или иначе, ще разберем! – отсече Кърт. – Сега върни хората в килиите!

Докато Кърт прикрепяше жица към всяка една от капсулите, Девлин се върна при затворниците и ги предупреди да се дръпнат настрана.

Скоро Кърт тръгна към тях, като по пътя си размотаваше жицата. Стигна до първата ниша и се скри в нея. Новоосвободените затворници се струпаха около него, докато прикрепяше жиците от детонатора към миниатюрно устройство, напомнящо на някое от онези приспособления за засилване на хватката, които стискаха тенисистите.

– Какво е това? – попита Девлин.

– Някои го наричат „взривател” – отговори Кърт. – Взривява експлозивите.

Край тях затворниците се хвърлиха на земята и затис­наха ушите си с ръце. За щастие на Кърт взривателят представляваше малък генератор, а не предмет, захранван с батерия, в противен случай щеше да се изтощи от изсмуквача, който извади снегомобила от строя.

– Готови?

Девлин и Масинга кимнаха едновременно. Кърт стисна взривателят и предизвика малко електрическо трептене, което се понесе по жицата. Трептенето активира детонаторните капсули, които на свой ред взривиха С-4.

Подземните коридори се разтърсиха от силната експлозия, през тунела забушува трусова вълна и връхлетя в нишата. Кърт почувства как въздухът излиза от дробовете му. Силата на вълната го запрати на земята заедно с всички останали в пещерата.

Той побърза да се изправи и затича през тунела сред облаци прах. Докато се приближаваше към края му, прахът започна да се разнася. Кърт видя пред себе си светлина и открита стая. Вратата лежеше на пода.

Кърт влезе вътре, без да срещне никаква съпротива.

– Чисто е! – провикна се той. – Да вървим!

Девлин и Масинга дотичаха първи. Кърт им подаде оръжия, взети от мъртвите пазачи, и тримата продължиха напред, следвани по петите от тълпата затворници.

* * *

Пронизителният писък на алармата прив­лече вниманието на Теро, който тъкмо бе нагласил контролното табло за начална проверка. Той се спря и се зачуди какво става.

Докато Теро чакаше, Хейли се провикна:

– Джордж, не е нужно да става така! Кажи на баща си, че има и друг начин!

Теро погледна наляво. Синът му стоеше там и се взираше в Хейли като болен от любов ученик.

– Не я слушай! – изкрещя Теро. – Никога не й е пукало за нас! Ако й пукаше, щеше да дойде в Япония. Тя ни предаде и доведе тези хора при нас.

– Само искам да помогна! – повтори Хейли.

Теро се опитваше да се съсредоточи върху началната процедура. Нямаше време за слабостта на сина си.

– Мога да ви измъкна оттук! – не се предаваше Хейли. – И двамата! Можете да изпълните мечтите си по мирен начин. Всъщност искате точно това, нали? Знаете, че така е правилно!

Теро беше объркан. Синът му го подканяше да премисли.

– Татко, мисля, че…

Стаята се разтресе от кънтяща експлозия, която дойде някъде от дълбините на пещерата. Съзнанието на Теро се проясни. Алармата, експлозията... Нападаха ги!

Когато вдигна глава, Джордж беше изчезнал. Навярно бе избягал някъде.

– Страхливец!

– Моля те! – извика Хейли.

– Тишина! – изрева Теро. Нямаше време да се тревожи за сина си. Трябваше да нанесе удар, преди да бъде прик­лещен и погребан както стана последния път в Ягишири. Никой не можеше да го спре. Щеше да накаже света заради всичко, което му причиниха.

– Ако го направиш – не спирше Хейли, – те ще разберат къде си. Ще дойдат тук и ще унищожат това място заедно с теб.

Теро я погледна и пристъпи по-близо.

– Разбира се, че ще дойдат – рече бавно той. – Но няма да ме намерят. И ще взема това, с което ме заплашиха, за да го използвам срещу тях.

Той посочи към предмет, облегнат на стената. Руското куфарче бомба. Можеше да я използва и да заличи някой враг от лицето на земята, или да я продаде за милиони.

Хейли се втренчи в куфарчето и Теро видя страха в очите й. Това му достави удоволствие. Върна се при контролното табло и включи интеркома.

– Янко! – изкрещя той. – Какво става?

– Нападат ни! – отговори Янко. – Трябва да са били…

Краят на изречението бе заглушен от изстрели.

– Янко?

– Освободили са работниците! – изкрещя Янко. – Долу има бунт. Много повече са от нас.

– Доведи хората си тук! – заповяда Теро. – Можем да ги отблъснем от контролната зала.

– Веднага ги пращам! – отговори Янко. Думите му бяха прекъснати от втори залп.

Теро отново насочи вниманието си към енергийната мрежа. Показателите бързо се покачваха. Веднага щом индикаторите светнаха в зелено, той въведе началната поредица и през пещерата от другата страна на ­прозореца започнаха да трепкат първите искрящи светлинки.

Теро гледаше случващото се като хипнотизиран и не видя как Хейли Андерсън се промъква зад него.

Тя се хвърли напред и стовари юмрук в лицето му, но там почти не му бяха останали нервни очертания и Теро не усети болка. Разярен, той замахна и блъсна главата й в таблото. Хейли припадна.

За миг Теро изпита угризение, но бързо му мина. Тя си го заслужаваше. Поредната предателка!

Приближи се до прозореца. Сферата вече се беше зас­топорила, насочена към мишената – Австралия. Системата започна да черпи енергия от полето на нулевата точка.

Оставаше съвсем малко време.