Часът нула

ГЛАВА 47

Джо Дзавала чу грохота от експлозията. Двамата с Григорович наостриха уши и скоро доловиха пукот от изстрели. Ако се съдеше по звуците, в пещерата отвън се водеше безразборна битка.

– Идва насам – обади се Джо.

Григорович кимна.

Джо отново се зае с белезниците. Изпъваше, дърпаше и се опитваше да измъкне лявата си ръка, но без особен успех. Халката, която държеше лявата му ръка явно бе по-тясна.

Григорович посочи с брадичка.

– Виж ей там! – каза той. – Има клещи. Може и да успееш да ги стигнеш.

Джо погледна към задръстеното от вещи бюро срещу тях. Видя клещи, месингови боксове и още няколко инструмента, използвани от професионалистите по сплашване. Протегна се към бюрото, но не му достигаха поне петнайсетина сантиметра.

– Давай! – окуражи го Григорович.

– Ти какво, да не мислиш, че съм от каучук? – изрепчи му се Джо.

В този момент пред вратата се чуха изстрели и крясъци.

Джо отново се протегна, но пръстите му зашаваха ­безпомощно на сантиметри от бюрото.

Вратата се отвори с трясък. Един от хората на Теро влезе заднешком в стаята. Очите и пушката му бяха насочени към вратата.

Мъжът натисна спусъка срещу някакъв невидим враг. Джо се възползва от ситуацията. Хвърли се към него, обви свободната си ръка около врата му и го дръпна назад.

Новодошлият изпусна пушката, сграбчи ръката на Джо и се помъчи да отхлаби хватката около врата си. Джо не се предаваше. Всеки мускул в тялото му бе напрегнат, а мощната му ръка бе затегната в смъртоносна хватка.

Противникът му се мяташе и риташе, но Джо имаше предимство. Странно, но фактът, че беше прикован към стената, му помагаше. Скоро мъжът се отпусна в ръката му.

Джо го държа още около минута и накрая го пусна. Мъжът се просна на пода с разперени ръце и крака, а Джо се пресегна и взе пушката му.

Изви тялото си и се опита да насочи оръжието към веригата, която приковаваше лявата му ръка към стената, но цевта беше прекалено дълга. Обърна се към Григорович:

– Май ти ще си първи.

Григорович се изпъна и се наклони леко встрани.

– Побързай, преди да е дошъл някой друг.

Джо се опита непохватно да насочи пушката към оковите на Григорович само с една ръка.

– Внимавай! – предупреди Григорович, когато оръжието се люшна към тялото му.

Преди Джо да успее да се прицели, вратата отново се отвори със замах. Джо бързо обърна пушката натам.

– Чакай, друже! – чу се познат глас.

– Кърт! – изрева Джо и свали пушката. – Крайно време беше! Едва не ми се наложи да се спасявам сам.

– Като те гледам, май си овладял положението – отговори Кърт. – Мога ли да ти предложа помощ?

– Май ще е по-добре да го направиш ти – подаде му оръжието Джо.

Тялото му се напрегна, когато Кърт внимателно се прицели и разби на пух и прах белезниците на ръката му, след което направи същото с белезниците на краката му. Джо пристъпи напред, безкрайно доволен, че е свободен. Само след секунди Кърт освободи и Григорович.

После разказа и на двамата какво се е случило и подаде на Григорович два пистолета, които беше взел от пазачите на затворниците.

– Мисля, че ще успеем да се справим, но не разполагаме с много време – каза той. – Къде е Хейли?

– Теро я отведе – отвърна Джо. – Каза, че искал да й покаже нещо. Мисля, че и аз, и ти знаем какво.

– Накъде тръгнаха?

– Не съм сигурен – отговори Джо. – Но мисля, че използва думите „качете я горе”. Това е само предположение, но ако бях злодей с леговище под земята, мисля, че щях да си подредя жилище някъде най-отгоре.

В този момент в килията влетяха Девлин и Масинга. Докладът им за ситуацията като че ли потвърди предположението на Джо.

– Хората на Теро се изтеглят на по-горните нива – съобщи Девлин. – Опитахме се да ги последваме, но те запечатаха коридора. Намерихме обаче нещо интересно.

– Какво?

– Стая с радиостанция.

Кърт се ухили.

– Чудесно! Време е да повикаме кавалерията.