Часът нула

ГЛАВА 30

Тартар

Дълбоко под повърхността на покрития с лед остров Патрик Девлин усети, че ушите му бучат. През последния час тежкото бръмчене на една огромна бормашина, от която всичко се тресеше, едва не го оглуши. Когато бормашината ненадейно спря, тишината беше почти болезнена.

– Достатъчно е дълбоко! – изкрещя един едър надзирател.

Девлин се отдръпна от стената. Тежката бормашина беше монтирана върху нещо като миньорска количка. Задачата на Пади беше да я натиска и да пробие в стената няколко редици дупки. Покрит с прах и мръсотия, той отстъпи назад, а един друг мъж сложи в дупките множес­тво заряди и започна да прикрепя жици към капсулите.

Прозвуча остър писък на свирка.

– Всички в тунела! – нареди един от надзирателите.

Разпръснати из голямата пещера, десетина други работници, които разбиваха камъни и трупаха чакъла на конвейрна лента, спряха работа и се затътриха към малък тунел от едната страна на пещерата.

Успяха да се поберат вътре и да намерят подслон под подсилената със стомана арка – уморени души, доволни да оставят за малко инструментите си. Девлин забеляза, че лицата им са изпити, но телата – силни и стегнати.

Когато въоръженият надзирател и помощникът му отидоха да проверят експлозивите, Девлин реши да се възползва от шанса си.

– Как се казваш? – попита той черния мъж, който стоеше до него.

– Масинга – отговори мъжът с очевиден южноафрикански акцент.

Девлин кимна.

– Аз съм Патрик – каза той. – Понякога ми викат Пади. Какво е това място?

– Не знаеш ли?

Девлин поклати глава.

– Диамантена мина – отговори Масинга.

Девлин огледа натрошения камък, струпан върху неподвижната конвейрна лента.

– Не виждам диаманти.

– Те са в камъните – обясни Масинга. – Щом не го знаеш, не си кой знае какъв миньор.

– Изобщо не съм миньор – заяви Девлин.

– Тогава какво правиш тук?

– Прибраха ме насила – обясни старият моряк и изруга под нос. – Теб не те ли прибраха така?

– Не – отговори Масинга. – Подписах договор. Всички подписахме. Платиха ни два пъти повече, отколкото ни предлагаше „Де Бирс”. Само че когато дойде време да си тръгнем, ни задържаха тук против волята ни.

– Опитвали ли сте се да избягате?

Събеседникът му се разсмя.

– Да ти приличаме на риби? Намираме се на остров насред океана. Къде да избягаме?

– Ами… семействата ви – настоя Пади. – Те ­положително могат да протестират.

– Съобщиха им, че сме загинали при злополука – обади се друг мъж. Ако се съдеше по гласа му, може би беше от Южна Америка. – А освен това те изобщо не знаят къде са ни довели. И ние не знаехме, преди да се окажем тук.

На Девлин всичко това му звучеше като лудост, но пък откакто бе зърнал „Вояджър” в пристанището на Джакарта, почти нищо не беше логично.

– Ами ти? – попита Масинга. – Може би някой ще дойде да те потърси.

– Едва ли – каза Пади, защото си спомни, че когато откри „Вояджър”, Киън беше в безсъзнание. – Ако трябва да предположа, бих казал, че целият свят навярно мисли, че и аз съм мъртъв.

– Щом е така, значи наистина си мъртъв – отсъди Масинга. – Като всички нас.

– Тартар – измърмори Девлин. Затворът в подземното царство. Сега разбра.

– Огън! – провикна се надзирателят и натисна един превключвател.

Дузина малки заряди се изстреляха един след друг в бърза последователност. Стената се изду, за миг запази формата си, а после рухна сред страхотен шум и облак прах.

Веднага се включиха вентилатори, предназначени да извличат от пещерата праха и горещината. Облакът се изстреля нагоре по голяма вертикална шахта, която водеше към повърхността. Завихри се край тях и полепна по покритите им с пот тела. Когато отмина, лицето на Пади беше също толкова тъмно, колкото и лицето на Масинга. Всъщност цветът на кожата им нямаше значение – и двамата бяха еднакво сиви.

Надзирателят се огледа наоколо, подпрял пушката на рамото си.

– Край на почивката! – изкрещя той. – Връщайте се на работа!

Масинга и останалите станаха и уморено се върнаха по местата си. Против волята си Девлин ги последва.