Часът нула

ГЛАВА 35

Остров Хърд

Янко вървеше през слабо осветен тунел на няколкостотин метра под повърхността на остров Хърд. Движеше се покрай малка конвейрна лента, която минаваше по цялата дължина на тунела. Лентата постоянно ръмжеше, натоварена с камъни и други материали, които пренасяше. В края на тунела Янко стигна до голямо помещение с неправилна форма, изсечено в скалата.

Помещението с ширина над трийсет метра се спускаше на нива, като тераси. Въздухът беше натежал от прах, както и от шум от чукане, защото вътре на светлината на прожектори се трудеха две дузини работници. Работеха с пневматични чукове и кирки и пренасяха с ръчни колички плодовете от усилията си до конвейрната лента.

Янко се запъти към един плещест мъжага, който надзираваше работниците.

– Учудвам се, че те виждам тук долу – надвика врявата надзирателят.

– Добивът спадна – отвърна сърдито Янко. – Изпращаш ни само камъни.

Надзирателят пристъпи от крак на крак, обърна пок­ритото си с набола четина лице към Янко и се ухили подигравателно.

– Предупредих те още преди месеци – каза той. – Диамантите в тази планина са в кимберлитни тръби. Хилядолетия наред вулканичната дейност ги е изваждала на повърхността. Тази жилка не е хоризонтална, а вертикална. Извадихме късмет, че горната част беше толкова богата. Но лъвският пай се падна на стареца, нали така?

Янко не реагира.

– Както и да е – продължи надзирателят. – Добивът ще продължи да спада, докато не ми намериш тежко оборудване – за предпочитане от онова, което може да се използва под вода.

– Опитахме – отвърна Янко. – АССР засече доставката и я иззе.

– Тогава намери още работници! – отсече надзирателят.

Янко се огледа. Преди разполагаха с над сто работници – мъже и жени, пленени или подмамени с обещания за изгодни договори. Но работата беше тежка, а злополуките чести. През последната година половината от работниците загинаха – повечето при злополуки, неколцина при опит за бягство и още няколко измъчвани и убити за назидание на останалите – нагледен пример, че е по-добре да работят, отколкото да се бунтуват.

На стената иззвъня интерком. Янко вдигна тежката слушалка и с изненада чу гласа на Теро.

– Имаме проблем! – заяви шефът му.

– Какъв проблем?

– Вече не сме сами на нашия пуст остров.

Тялото на Янко се стегна.

– Кой е? Някой, когото можем да си позволим да оставим на мира, като онези бракониери на тюлени, които слязоха на брега миналата година?

– Не – отговори Теро. – Те са във вътрешността на острова и се движат със снегомобили. Навярно са ги ­пренесли до ледника по въздуха. Това означава, че са военни.

– Какво искате да направя?

– Приготви ховъркрафтите и иди да се разправиш с тях.

– Тръгвам! – каза Янко.

Затвори и се спогледа с надзирателя.

– Това е краят, нали?

– Не е задължително – отвърна Янко. – Но още отначало знаехме, че няма да продължи вечно. Може би ще е най-добре да подготвиш последната доставка. Ако всичко пропадне, ще ни е необходимо богатство, което можем да носим.