Часът нула

ГЛАВА 37

Няколко минути по-късно, когато бялото небе започна да потъмнява, двата останали ховъркрафта предпазливо се приближиха към билото, където се бяха разбили Кърт и Хейли. С помощта на инфрачервен бинокъл Янко зърна разбитото возило в подножието. Само след секунди видя и снегомобила.

Натисна превключвателя на радиото си.

– Екип две, върнете се по нанадолнището и проверете за оцелели. Ние се качваме нагоре.

– Разбрано! – отговори другият шофьор.

Двата ховъркрафта се разделиха и Янко огледа склона за източници на топлина. Инфрачервеният радар регистрира само два: топлия двигател на снегомобила и една фигура, която лежеше просната на десетина метра от него.

Янко свали очилата си и спря ховъркрафта. Още преди машината да е спрял напълно, той отвори със замах люка.

– Стой тук! – обърна се той към стрелеца. – И си отваряй очите!

С късоцевен автомат, провесен на рамото, Янко слезе от ховъркрафта и предпазливо се отправи към разбития снегомобил. Видя, че не става за нищо – двигателят му беше разбит, а акумулаторът изтощен.

– Поне са улучили нещо – измърмори той сам на себе си.

Пристъпи към тялото в снега и го преобърна. За негова изненада под бялата качулка на якето се разпиляха рошави руси коси.

Янко дръпна очилата от лицето на жената. Позна я – същата, която бе оставил завързана до експлозивите в лабораторията в наводнената мина.

– Значи си оцеляла – измърмори той.

Радиото изпращя.

– Янко, тук е екип две!

Янко вдигна радиото към устата си.

– Слушам ви!

– Стигнахме до подножието на хребета. Екип три е унищожен. И шофьорът, и стрелецът са мъртви. Не можем да накараме ховъркрафта да заработи. Искаш ли да го изгорим?

– Не – отговори Янко. – Не бива да привличаме внимание към себе си. В близките дванайсет часа виелицата ще натрупа отгоре поне половин метър сняг. Това ще го скрие.

– А хората?

– Извадете ги! – нареди Янко. – Искам да махнете от този ледник всички тела – и нашите, и техните.

Двойно щракване му подсказа, че подчиненият му е разбрал и ще изпълни заповедта. Янко превключи каналите и започна нов разговор.

– Теро, тук е Янко – каза той. – Чуваш ли ме?

– Давай! – отвърна дрезгавият глас на Теро.

– Тук приключихме.

– Всичките ли хванахте?

– Извадихме от строя всички снегомобили – съобщи Янко. – Загубихме два ховъркрафта.

– Кои са те? – попита Теро без излишни многословия.

– Мисля, че са австралийци – отговори Янко. – Поз­нах един от оцелелите – руса жена, беше в станцията в пустош­та, когато АССР се опита да ни нападне.

За миг на отсрещния край на връзката се възцари тишина, последвана от въпрос:

– Жива ли е?

– Да. Имаме и двама пленници мъже. Другите са мъртви.

– Доведи ги! – заповяда Теро. – Искам да ги разпитам. Трябва да разберем дали са сами или не.

– Точно това си мислех и аз – съгласи се Янко.

Закачи радиото обратно на колана, вдигна жената и я преметна през рамо.

След секунди я метна в багажника на ховъркрафта, а самият той се качи в кабината и включи двигателите. Елегантната машина се издигна над земята, Янко я насочи напред и направи завой само на двайсетина метра от мястото, където лежеше Кърт.

Дълбокият сняг, който го бе заринал, го бе прикрил от инфрачервения радар, а белите камуфлажни дрехи, намаляващата светлина и продължаващата виелица го правеха невидим с просто око. Затова нито Янко, нито стрелецът му го видяха, докато се отдалечаваха към посивяващия хоризонт.