Часът нула

ГЛАВА 38

След дванайсет часа трошене на скали и товарене на камъни на неспирно движещата се конвейрна лента, Патрик Девлин се чувстваше едновременно като пребит с тояга, прегазен от трактор и принуден да диша дим цял ден.

Изненада се, че проявиха великодушие да им позволят да вземат горещ душ, макар и в общо помещение. Водата в краката му заприлича на тиня заради праха, който свали от тялото му. Изненадите продължиха с обилна вечеря от тюленово месо и някаква дива птица, но пък този дивеч се срещаше в изобилие на острова, а гладуването на работниците означаваше забавяне на работния процес.

След вечеря го заведоха в стая, изсечена в скалата. До две от стените бяха наредени четириетажни легла. Повечето бяха празни.

Когато заключиха вратата зад гърба му, той видя Масинга и южноамериканеца – играеха карти.

– Кое легло? – попита той.

– Което искаш – отговори Масинга. – Място има предостатъчно.

Девлин метна багажа си на едно от леглата и седна до двамата мъже.

– Защо тук долу е толкова горещо?

Масинга хвърли една карта.

– Защото се намираме във вътрешността на вулкан – отговори той. – Откъде мислиш, че идва горещата вода?

– Геотермални извори?

Двамата кимнаха едновременно.

Девлин се огледа. Не видя никаква шахта, която да води към повърхността – само тънка решетка над вратата за вентилация.

– Колко дълбоко се намирме?

Никой не му отговори. Южноамериканецът игра. Масинга хвърли бърз поглед към картите и посегна към една. Девлин стовари ръка върху неговата.

– Попитах, колко дълбоко се намираме?

Масинга скочи, преобърна масата, сграбчи Девлин за ризата, повлече го по пода и го блъсна в едно шкафче.

– Да не мислиш, че си първият, който мисли да избяга? – изкрещя той. – Тези, които управляват това място, не са глупаци. Знаят, че ги очаква смъртна присъда заради деянията им. Да мислиш за бягство е престъпление, да говориш за бягство означава да се озовеш в стаята за изтезания. А ако наистина се опиташ… Тук има само едно правило, съвсем просто: съпротивлява се един, умират трима.

Девлин се отскубна от хватката му.

– Значи просто ще се примирите и ще ги оставите да ви убият от работа?

Масинга го изгледа яростно.

– Баща ми прекара дванайсет години в южноафрикански затвор заради политическата си дейност. Оцеля, като се примиряваше, докато най-накрая спасението дойде отвън. Това е единственият начин който и да било от нас отново да види дома си и проклет да съм, ако те оставя преди това да ни вкараш в гроба с този твой необуздан език.

Девлин се взря в двамата си съквартиранти.

– Може би вие двамата ще постъпите точно така. Аз обаче ще се измъкна оттук или ще умра!

Сега заговори южноамериканецът.

– Навсякъде има информатори – каза той, – дори сред работниците. Може Масинга да е информатор. Или пък аз. Така че на твое място бих внимавал какво говоря, както и на кого го казвам.

Девлин пое дълбоко въздух и взе решение.

– Доведоха ме тук на кораб. Рано или късно ще успея да го намеря. Ако някой от вас смята да ме издаде, направете го бързо и ме избавете от мъките.

Двамата го погледнаха навъсено. Най-накрая Масинга се пресегна и изправи масата.

– И какво знаеш ти за управлението на кораб, друже?

Девлин се ухили на двамата затворници.

– Абсолютно всичко! – увери ги той.