Часът нула

ГЛАВА 21

Щабквартирата на НАМПД,

Вашингтон, окръг Колумбия

Дърк Пит излезе от асансьора на десетия етаж. За разлика от другите етажи в сградата на НАМПД, тук нямаше нито рецепционистка, която да регистрира влизащите, нито работници, заети с различни задачи. Всъщност единственият шум в откритото пространство идваше от вентилаторите и от панела за контрол на климатиците, които охлаждаха компютърните сървъри и процесори до необходимата температура.

Дърк мина с бърза крачка между симетричните купове компютърна памет и някъде в средата мерна човека, когото търсеше: мъж с дълга опашка, сини дънки и риза от памучно кадифе.

Длъгнестата фигура стоеше между три правоъгълни компютърни екрана с големината и формата на огледала в цял ръст. Всъщност обстановката приличаше малко на пробна в универсален магазин.

В случаят обаче наклонените под ъгъл стъклени екрани не отразяваха кой знае колко – може би единствено маниакалната природа на своя проектант и главен потребител: Ирам Йейгър.

Йейгър беше истински гений. От дванайсетгодишен проектираше и изработваше компютри. В НАМПД разполагаше с почти неограничени ресурси, за да изгражда сам системите си, да събира сам данните си и да ги използва така, както сметне за необходимо. Десетият етаж на сградата на НАМПД отдавна беше отстъпен на Йейгър за машините му. В последните години Йейгър се беше разширил и беше завзел и части от единайсетия, за голямо раздразнение на метеоролозите, които бяха преместени в сутерена.

В постоянното си търсене на най-ефективния интерфейс човек/машина Йейгър беше преправял системата си безброй пъти през годините. Използваше множество клавиатури, гласово активиране и дори виртуална реалност и говорещи холограми. Сегашната подредба бе последното му хрумване.

Странно, но макар че системите продължаваха да се развиват, Йейгър си оставаше същият, сякаш бе единствената константа в постоянно променящо се уравнение.

Докато Пит се приближаваше, погледът на Йейгър се стрелкаше по стъклените екрани, върху които тук и там просветваха данни. Той жестикулираше, докосваше и местеше неща от един екран на друг. Някакво странно приспособление за глава покриваше едното му ухо и добавяше пред дясното му око допълнителен миниатюрен екран, дълъг едва колкото човешки пръст, който сякаш проблясваше. Дори от три метра разстояние Пит виждаше пробягващата по него информация.

– Някой ден ще вляза тук и ще те намеря вграден в хардуера – обади се Пит.

Йейгър бе така увлечен в работата си, че не беше чул приближаването на Пит. Обърна се, стреснат от гласа му.

– Можеше да почукаш.

– Как е възможно при всичката тази технология да ­нямаш звънец? – попита Пит. – Или някое от онези неща в моловете, които пищят, когато някой влезе в магазина? Може би трябва да ти взема куче.

Лицето на Йейгър се изкриви.

– Вече имам куче. Оставям го вкъщи, защото пикае върху всичко, което види, и прегризва де що има жици.

– Умно решение.

– Какво те води тук? – осведоми се Йейгър.

Пит сложи на масата дебел пакет, увит в кафява хартия.

– От озитата. Папката и техническите данни. Реших, че ти и компютрите можете да ги анализирате.

– Изпратили са го на хартия!?

– Някои хора все още използват пощата, Ирам.

– Все едно да пишеш с перо – изсумтя Йейгър.

Пит се качи на платформата.

– Какво е всичко това?

– Нов интерфейс.

– Какво е това над окото ти? – попита Пит. – Приличаш на кръстоска между полковник Клинк от „Героите на Хоган” и киборг от „Стар Трек”.

– За нещастие се чувствам повече като сержант Шулц – оплака се Йейгър. – Защото на този етап „не знам нищо”�.

– Това не ми звучи правдоподобно.

– От АНС не искат да ми кажат нищо, въпреки че обещаха. Нищо не ми изпратиха – обясни Йейгър.

– Тази сутрин не ти ли изпратиха цяла партида данни?

– Всичките са сеизмични – отговори Йейтс. – Признавам, че са ни необходими. Но ти искаше да потърся нещо за тази Динамична теория на гравитацията, която уж бил създал Тесла. Поисках всичко, с което разполагат на тази тема, и не получих нищо. Протакат и ми пречат.

Пит реши, че ще се наложи да направи нещо по въпроса.

– Нека ти покажа нещо – каза Йейгър и махна на Дърк да се приближи към платформата между трите екрана.

Пит пристъпи напред.

– Чувствам се така, сякаш ще ми вземаш мярка за костюм.

– Ако искаш, системата може да ти вземе – съвсем сериозно отвърна Йейгър. – Но това ще е само хабене на ресурс.

– Зависи как ще ми стои костюмът – отговори Пит.

Без да му обръща внимание, Ирам посочи към левия екран, на който се появи снимка на едноетажна тухлена сграда. Имаше десет прозореца, разположени на равни разстояния един от друг, по пет от всяка страна на входната врата. Приличаше на училище.

Зад сградата се издигаше полузавършена конструкция. Беше решетъчна, подобна на Айфеловата кула, но й липсваха елегантните очертания на френската й посестрима. Всъщност изглеждаше по-скоро грубовата. На върха й имаше купол. Приличаше на огромна метална гъба.

– „Уордънклиф” – обясни Йейгър. – Един милион доларовата глупост на Тесла, както я наричали. Строежът й започнал през 1901-ва. Тесла настоявал, че това е само първата от многото кули, които щял да издигне в цял свят. Тези кули щели да позволят незабавното предаване на данни, както и – което е по-важно – безжичното разпространение на електрическа енергия.

– Удивително! – промълви Пит.

– Така е – съгласи се Йейгър. – Тесла работил по тази кула едновременно с разработването на своята Динамична теория на гравитацията. Вложил в нея всичко от себе си – всичките си финансови, физически и умствени ресурси. Едва не се самоубил в опитите си да я довърши. През 1905 година парите му свършили. Сградата останала негова години наред, но в крайна сметка обявили ипотеката за просрочена. Най-накрая, през 1917 година, специален екип взривил ръждясалата кула. В много ­отношения това бил най-големият временен неуспех в живота на Тесла. И все пак ето какво пише в това писмо.

Докато Йейгър говореше, на централния екран се появи фотокопие на написано на ръка писмо. Беше подписано от Тесла и адресирано до човек на име Уотърсън. Датата беше март 1905 година.

– Кой е Уотърсън? – попита Пит.

– Дениъл Уотърсън – отговори Йейгър. – Откритието чудо на Тесла от онова време. Компютър, моля прочети писмото!

Компютърът започна да говори с чуждестранен акцент, който звучеше доста убедително.

– Това гласът на Тесла ли е? – попита удивен Пит.

– Не – отвърна Йейгър. – Но е автентично пресъздаване на английския на Тесла. Начинът, по който навярно е говорел.

– Ти ли си го научил да го прави? – погледна Пит към екрана.

– Не, сам избра произношението въз основа на хиляда различни диалекта.

Пит поклати глава с удивление и се заслуша в гласа, който идваше от аудиосистемата на компютъра.

– Млади Дениъл, и двамата се бояхме, че този ден ще настъпи. Откакто изтекоха патентите ми за електродвигателите на променлив ток, финансирането ни намаля драстично. Нито господин Астор, нито господин Морган са склонни да вложат още средства…

Йейгър се наклони към Пит.

– Това трябва да са Дж. П. Морган и Джон Джейкъб Астор IV – оня, дето се удавил на „Титаник”.

Пит кимна.

– И преди сме се срещали.

– Спомням си.

– …намекнаха, че може би ще са склонни да ни ­отпуснат повече средства, ако успеем да демонстрираме прехвърлянето на енергия, но предвид факта, че не можем да неутрализираме аномалиите, с които се сблъскахме, смятам, че на този етап е прекалено опасно да опитваме. Не забравяй, бедността може да се преодолее с тежка работа. Смъртта не може. Няма да се превърна в инструмент, нанесъл вреда на толкова много хора, които дори не подозират за борбата ни. Поради това трябва да отклоня и другото предложение, което успя да уредиш.

Моля те, съобщи на генерал Кортланд, че оценявам усилията му, но не мога да продължа да работя в тази посока, преди да намеря решение за опасната точка.

С много надежди, Никола.

Компютърът беше приключил.

– Кой е този Кортланд?

– Харалд Кортланд – отговори Йейгър, – бригаден генерал, който отговарял за специалните доставки по онова време.

– Значи Тесла е решил да не иска повече пари от Джейкъб Астор, защото смятал, че е твърде опасно, а после е отказал финансова помощ и от американската армия?

Йейгър кимна.

– Според това писмо е точно така. Но като изключим писмото, не можах да открия никакво доказателство, че от армията изобщо са говорили с Тесла, камо ли да са му предлагали нещо.

Пит отново погледна към снимката на „Уордънклиф”.

– Много прилича на това, което са открили Кърт и Джо в онази наводнена мина.

– Съотношението на купола и тръбите е почти същото – съгласи се Йейгър. – И също като в мината, в кулата „Уордънклиф” на Тесла е имало електромагнитни ­проводни тръби, които стигали стотици метри под земята. ­Според Тесла той ги направил, за да може „да сграбчи здраво Земята”, за която твърдял, че не само ще осигури проводимост на енергията, но и ще осигури самата енергия.

– Единмилиондоларова глупост – промълви замислено Пит. – Само че като те слушам, Тесла май се е отказал от проекта почти с облекчение. Защо? От какво се е страхувал?

Йейгър наклони глава, сякаш отговорът беше очевиден.

– Най-вероятно тъкмо от това, което се стреми да пос­тигне Теро: силата на това енергийно поле на нулевата точка може да се окаже толкова голяма, че да преобърне колата, да разпилее товара и да настане всеобщо разрушение.

Пит кимна. Започваше да вижда повтарящия се модел.

– Доколкото разбирам от това, което ми казваш – започна той, – както и от онова, което е казала онази австралийка, ученият, енергийното поле на нулевата точка е свързано и преплетено с гравитацията. Тесла е започнал да работи върху теорията за гравитацията и върху тези кули приблизително по едно и също време – около началото на века. После сякаш ги е зарязал и двете чак докъм... кога?

– Хиляда деветстотин трийсет и седма година – отговори компютърът.

Пит се огледа.

– Благодаря – каза той. Стори му се странно да благодари на машина. – Защо точно тогава?

– Недостатъчно данни – отвърна компютърът.

– Не може ли да предположи? – обърна се Пит към Йейгър. – И ако той не може, ти не можеш ли?

– Тогава Тесла вече е бил стар и разорен. Може би са му трябвали пари – каза Йейгър.

– Според това, което съм чел, на него постоянно са му трябвали пари. Защо през 1937 година да е било по-различно?

– Ти как мислиш?

Пит вдигна рамене, сякаш отговорът беше очевиден.

– Тесла е унищожил онзи проект „Уордънклиф”, когато е можел да го спаси или поне да го задържи на повърхността. А после, трийсет години по-късно, заявява, че е готов да демонстрира теорията си на цял свят. Как мис­лиш, колко голям е шансът да го направи, освен ако не е мислил, че е намерил решение?

И този път му отговори компютърът:

– Като се има предвид колко стриктно се е придържал Тесла към принципите си, шансът е по-малко от десет процента.

– Питах Ирам! – сряза го Пит. – Но нищо, благодаря.

– Пак заповядай!

Пит направи странна физиономия.

– Така работим ние – засмя се Йейгър. – Аз му говоря и той ми отговаря. Така работя още от едно време.

– Повече ми харесваше, когато имаше и холограма – заяде се Пит.

– Само защото мацката флиртуваше с теб.

– Може и да си прав. Сега може ли да се върнем към Тесла?

Йейгър кимна.

– Значи смяташ, че Тесла е намерил начин да елиминира опасността – тези аномалии, за които говори в писмото.

– Струва ми се логично – потвърди Пит.

– Може би – съгласи се Йейгър, – но Тесла така и не е публикувал теорията си. А след смъртта му тя е изчезнала.

– Чудя се къде ли – отбеляза саркастично Пит.

– Мислиш, че е у АНС?

– При тях със сигурност има нещо.

– Може и да си прав – съгласи се Йейгър.

Пит се замисли дали да не се обади на Сандекър и да го помоли да притисне АНС, но вицепрезидентът беше в Лондон за среща на Г-20, а за подклаждането на подобен пожар се искаше време.

– Какво ще стане, ако поразбутаме базата им данни? – полюбопитства Пит.

– Да я поразбутаме ли?

– Ами, нали разбираш – заобяснява Пит. – Като автомат за кафе, в който пускаш пари, но той не ти дава това, за което си платил. Поразтърсваш го и накрая нещо пада. Какво ще стане, ако направим точно това с компютрите на АНС?

– Имаш предвид какво друго освен затвор и тежка зат­ворническа работа?

– Да, освен тях.

Ирам въздъхна.

– Може би ще намерим някакъв друг начин…

– Винаги можеш да стовариш вината върху него… – посочи Пит с глава към компютъра и се зачуди дали машината ще разбере какво има предвид.

– Не мисля, че ще се наложи – каза Йейгър.

– Може и така да е – съгласи се Пит. – Ами онзи Уотърсън? Откри ли нещо за него?

Йейгър въздъхна.

– След работата си с Тесла не е постигнал нищо особено. Доколкото си спомням, е умрял млад. – Ирам наклони глава и се обърна към компютъра. – Компютър, в живота на Дениъл Уотърсън има ли нещо, което да е от съществена важност за настоящия ни проект?

За секунда-две компютърът започна да прави изчисления, премина през милиарди записи, съпостави ги и потърси някакво звено, някаква връзка, някакви данни, които може да са пропуснали. Най-накрая проговори:

– От действията на Дениъл Уотърсън след 1905 година не може да бъде извлечено нищо, което да окаже съществено влияние върху този проект. Но е засечена една статистическа невероятност.

Йейгър се обърна към главния екран.

– И каква е тя?

– Според данните от некролозите Дениъл Уотърсън и генерал Харалд Кортланд са починали в един и същи ден. Умрели са в различни щати и от различни причини. Но и двата некролога се състоят точно от петдесет и една думи и идентични фрази, като се изключи името на починалия, причината за смъртта и мястото на смъртта. Статистическата вероятност това да се случи, като се има предвид разликата във възрастта, професията и местожителството им, се изчислява на по-малко от 0.01 процента.

Пит и Йейгър се спогледаха.

– Май все пак ще поразбутам базата данни на АНС – заключи Йейгър.

– Понякога е по-лесно да получиш опрощение, отколкото разрешение – съгласи се Пит.

Йейгър кимна.

– Напомни ми го, когато трошим камъни в Ливънуърт� – каза той.