Часът нула

ГЛАВА 2

В наши дни

Себастиан Панос вървеше по тесния коридор подобно на улична котка по тъмна алея зад редица ресторанти. Коридорът беше влажен и усоен и приличаше на отходен канал. От тавана падаха едри капки конденз с такова пос­тоянство и честота, че Панос често се чудеше дали отровните води, обгърнали подводната база, не се просмукват през стените и не убиват бавно всеки един от тях.

Все пак тук не беше толкова лошо, колкото на острова, където се вършеше основната работа. Същият онзи остров, в сърцето на който се издигаше печално известната кариера. В сравнение с онова място базата беше направо радост за очите. Въпреки това с течение на времето Панос бе обсебен от мисли за бягство.

Кипърски инженер от смесен гръцко-турски произход, навремето Панос бе подмамен в този подводен кошмар от обещанието за изряден договор и достатъчно пари, за да подсигури семейството си за цяло поколение напред. Единственото, което се изискваше от него, бяха три години от живота му и абсолютна секретност. Шест месеца след началото на работата му тук започна да усеща ­притеснение. А още преди края на първата година ­разбра, че е допуснал ужасна грешка.

Всичките му молби да го пуснат да си тръгне бяха отхвърлени. Всички канали за комуникация се проверяваха и често ги прекъсваха. И най-малкият протест водеше до заплахи. Ако не останеше и не довършеше работата си, нещо можеше да се случи на семейството му.

Когато наближи края на проекта, започнаха да насъскват Панос и другите инженери един срещу друг. Никой не знаеше на кого да вярва и от кого да се пази, затова се бояха един от друг, правеха каквото им кажат и една година им се струваше дълга като две.

През цялото това време Панос живееше като моряк, вербуван принудително във флота. Нямаше друг избор освен да изпълнява заповедите на работодателя си или да пожертва живота си, макар да беше сигурен, че рано или късно ще го убият. Проектът беше толкова секретен и зловещ, че когато приключеше, със сигурност нямаше да оставят живи свидетели.

„Никой не излиза жив оттук” – пошегува се веднъж негов колега и един ден по-късно изчезна, така че може би беше прав.

Преди време предложиха на Панос да доведе и семейството си. Не беше вярващ, но всеки ден горещо благодареше на бога, на съдбата или на слепия инстинкт, който го накара да откаже. Някои доведоха семействата си. Пос­ле ги виждаше на острова отчаяни и нещастни, зат­ворници повече дори от него. Знаеше, че не може да им има доверие. Те бяха от хората, които се контролираха най-лесно – имаха да губят нещо повече от живота си – живота на своите близки. Живееха като слуги, като роби, които издигат съвременна пирамида.

Ако не друго, Панос поне беше свободен да мисли за бягство, макар да не вярваше наистина, че ще успее. Поне не и преди да прочете бележката, която намери в шкафчето си.

Бележката беше първият от цяла поредица загадъчни контакти, установени от някакъв невидим ангел на милосърдието.

В началото Панос реши, че е клопка – малка проверка дали ще се хване на въдицата. Но вече бе стигнал до момента, в който това нямаше значение. Свободата го зовеше. Беше му все едно дали ще стигне до нея чрез бягство или чрез студената хватка на смъртта – и едното, и другото беше добре дошло.

Отговори на първата бележка и получи още. Пристигаха по странно време. Обещаваха да му осигурят помощ, ако реши да бяга, но при определени условия. Трябваше да предаде плановете за това ужасно оръжие на онези, които може би щяха да успеят да спрат лудия, който го създаваше. Бяха подготвили всичко за предаването. Панос трябваше да направи само едно – да стигне жив до мястото.

С тази цел в главата той продължи по мокрото мост­че и влезе в помещението за гмуркане. Беше късно – по това време тук не би трябвало да има никого. С ключа, който непознатата свръзка бе оставила в шкафчето му, Панос отвори вратата и влезе безшумно. Затвори вратата и включи лампата на едно бюро.

Помещението за гмуркане беше правоъгълно, широко шест метра и половина и дълго тринайсет. В центъра му стърчеше запечатан въздушен шлюз. През дебелото стъкло за наблюдение се виждаше кръгъл басейн с тъмна вода.

Панос включи светлините на басейна. Водата се освети и стана съвсем бистра, защото отровите, с които беше пълна, я правеха абсолютно стерилна. Но вместо в синьо, тюркоазено или зелено тя блестеше с червеникав оттенък – цвят, който навяваше мисълта за прозрачна кръв.

Панос пое дълбоко въздух. Всичко щеше да мине доб­ре. Сухият костюм щеше да го предпази от токсините – така поне се надяваше.

Погледна към дъската за писане. На нея бяха надраскани три числа: 3, 10 и 075. Точно както бе обещал, невидимият помагач бе минал оттук преди него.

Панос запомни числата, а после бързо ги изтри. Отиде до третото шкафче и го отвори. Вътре го очакваха сух костюм и кислородна бутилка. Безелът на часовника за гмуркане, който висеше до костюма, беше нагласен на десет минути. Толкова време щеше да му трябва, за да излезе на повърхността, ако се движи със скорост девет метра в минута – скорост, изчислена така, че да му помогне да избегне кесонната болест. Бяха му оставили и ръчен компас. Когато излезеше на повърхността, щеше да се отправи в направление 075 градуса. В тази посока щеше да намери помощ.

Единственото му оръжие беше нож за гмуркане – за всеки случай.

Панос сложи часовника на китката си и занесе бутилката до въздушния шлюз. Пъхна компаса в джоба и отново провери дали нещата, който беше обещал да вземе – схема на базата и преносим харддиск с данни – са на сигурно място в херметически затворен контейнер.

Пъхна ги обратно в ризата си, взе обемистия костюм и седна, за да го облече. Преди да успее да пъхне крак в крачола, от другия край на стаята долетя щракане.

Превъртане на ключ в ключалка.

Дръжката се завъртя и вратата се отвори. Влязоха две фигури, които си говореха.

За секунда никой от новодошлите не забеляза Панос. Когато го видяха, на лицата им се изписа не толкова гняв, колкото объркване и изненада. Панос знаеше, че ­бутилката ще го издаде.

Хвърли се към двамата мъже, преди да успеят да реагират, замахна с ножа към по-близкия и го прободе в рамото. Мъжът залитна, сграбчи Панос и го повлече към бюрото. Вторият скочи на гърба му и сключи ръка около врата му.

Панос се надигна и направи заднишком няколко крачки, докато двамата с нападателя не се блъснаха в бюрото и не паднаха на земята.

Движен от адреналина, Панос се изправи пръв. Заби коляно в лицето на мъжа, сграбчи лампата от бюрото и го удари по челото. Мъжът се свлече и не помръдна, но прободеният вече излизаше тичешком през вратата.

– Не! – викна Панос.

Нямаше как да барикадира вратата и разполагаше със съвсем малко време преди да вдигнат тревога. Бързо взе решение – остави сухия костюм на пода и влезе във въздушния шлюз. Натисна един бутон, който затвори вът­решната врата, и започна да прикрепя коланите и кислородната бутилка.

Ушите му изпукаха, когато съскащ звук му подсказа, че въздушният шлюз е запечатан и се херметизира. Макар че налягането в базата беше два пъти по-голямо от нормалното атмосферно налягане, не беше достатъчно, за да попречи на водата да нахлува през открития басейн. Точно затова имаха нужда от въздушен шлюз.

Панос нахлузи шлема за гмуркане. Запечатването не беше кой знае колко лошо. Увери се, че въздухът стига до него, сложи си плавниците и се гмурна в блестящата червена вода.

Обгърна го тишина. Той заплува надолу, настрани от светлината, и бавно се потопи в мрака. Когато подмина ръба на подводната сграда, зарита с крака, за да изплува нагоре. Или поне си мислеше, че плува нагоре.

Намираше се на сто метра под водата – толкова ­дълбоко, че нямаше никаква светлина. Панос бързо загуби ориентация. Зави му се свят, започна да изпитва чувство, че тялото му прави салта, макар че бе съвсем неподвижен.

Включи фенерчето, но това не му помогна. Червената вода не му подсказваше нищо. Започна да изпада в паника – знаеше, че хората от станцията скоро ще се втурнат след него.

„Какво направих?”

Издиша облак мехурчета и случайно забеляза в каква посока се отдалечават. Струваше му се, че се движат косо, но рационалната част от мозъка му знаеше, че не е така. Мехурчетата можеха да се движат единствено нагоре. Законите на природата не можеха да бъдат променени или излъгани така, както чувството му за ориентация.

Насили ума си да пренебрегне това, което му шепнеше вътрешният глас, и пое след мехурчетата. Стори му че, че плува в бездната, че се носи към дъното на този огромен червен басейн на смъртта.

Продължи да плува. Равновесието му започна да се възвръща. Издиша още мехурчета и зарита още по-силно, плуваше с всички сили.

В бързината съвсем забрави за десетминутното предуп­реждение. Когато най-накрая приближи до повърхността, цялото тяло го болеше. Коленете, лактите и гърбът му сякаш се свиваха от спазми.

Въпреки болката Панос излезе на повърхността и за пръв път от месеци се взря във вечерното небе. Беше синьолилаво и той предположи, че е малко преди залез слънце.

Огледа се. От всички страни го обграждаха високи пясъчни стени. Никога досега не ги беше виждал. Дори не знаеше къде се намира. Всички пристигаха и заминаваха само след като приемеха приспивателно – заспиваха тук и се събуждаха на острова или обратното.

Въпреки болката в ставите Панос успя да извади компаса от джоба си. Заплува под ъгъл 075 градуса. Ужасното пулсиране в ставите се засили и скоро бе придружено от проблясъци на ослепителна светлина, които сякаш се стрелкаха през мозъка му.

Въпреки това той продължи да се бори. Най-накрая успя да изпълзи от водата и се озова на пясъчния бряг. Успя да измине няколко метра, преди да стигне до терасирана скална стена, не по-висока от три метра, макар да имаше чувството, че се е изправил пред планина.

Как да я изкачи? Не можеше. Не и в това състояние. Опита се да стане, но рухна на пясъка.

Чу приближаващи тичащи стъпки и разбра, че краят му наближава. Но ръцете, които го повдигнаха, бяха нежни и внимателни.

Видя лице, закрито от шарена кърпа.

– Излезе твърде бързо – каза човекът зад кърпата.

– Аз… трябваше – успя да изрече Панос. – Те… намериха ме.

– Намерили са те?!

– В шлюза… – потвърди Панос.

– Това означава, че ще дойдат тук.

Непознатият помагач сграбчи Панос и го повлече през хребета, без да проявява никаква снизходителност заради болката. Пренесе го до някакъв джип, метна го отзад и затръшна вратата.

Панос се сви като бебе в утробата на майка си, а спасителят му се качи отпред и завъртя ключа.

Двигателят изрева и джипът се понесе по неравния терен. Всяка подрусване предизвикваше нови вълни на болка. Панос имаше чувството, че тялото му едновременно се смазва и избухва отвътре.

– Умирам! – извика той.

– Не умираш! – отсече шофьорът. – Но ще се почувстваш още по-зле, преди да се оправиш. Използвай регулатора. Ще ти помогне.

Панос успя да пъхне регулатора отново в устата си. Захапа го и вдиша колкото можеше по-дълбоко, но дори и така през тялото му премина нова порция от спазми, докато джипът подскачаше по неравната земя.

Панос наведе глава по-близо до гърдите си. Това сякаш пооблекчи страданията му. Забеляза, че пръстите и ръцете му се извиват навътре.

– Носиш ли документите? – попита шофьорът. – А диска?

Панос кимна.

– Да… Можеш ли да ми кажеш къде отиваме?

Шофьорът се поколеба – може би се боеше да не издаде прекалено много, в случай че ги заловят. Най-после отговори.

– При човек, който може да ни помогне и който може да сложи край на тази лудост веднъж завинаги.