Часът нула

ГЛАВА 26

Щабквартирата на НАМПД,

Вашингтон, окръг Колумбия

Дванайсет часа разлика във времето разделяха Вашингтон, окръг Колумбия, и малката флотилия, която приближаваше Антарктика. В осем часа сутрешната смяна застъпи в залата за комуникация на НАМПД – голямо, модерно оборудвано работно пространство, което напомняше на център за ръководство на полети.

От тази зала наблюдаваха и следяха екипите и плавателните съдове на НАМПД по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, по цял свят. Имаше много начини за изпращане и получаване на данни и поддържане на комуникация, но криптираната сателитна връзка бързо се превърна в най-предпочитания метод, защото беше най-ефикасна, най-сигурна и най-надеждна.

Освен в случаите, когато не работеше.

Пет минути след като дойде на работа, Бернадет Конри вече знаеше, че това ще е един от онези дни, в които техниката сякаш се е наговорила да им създават повече проблеми, отколкото да им помага.

Бернадет беше ветеран с десетгодишен опит в НАМПД. Имаше къса тъмна коса, светлозелени очи и силно чувство за дълг. Носеше модерни очила, но почти никакви бижута и се славеше като ръководител, който много държи на детайлите.

Първото нещо, което изискваше чувството й за дълг, когато застъпеше на смяна, беше заедно със специалис­тите по комуникация да прегледа списъка с настоящите операции и да се погрижи всеки проблем да бъде решен. През последната седмица тази задача се оказа доста трудна заради все по-честите слънчеви изригвания.

След като прегледа дългия списък с кораби и оперативни екипи, които се бяха сблъскали с проблеми през нощта, Бернадет се зачуди как военноморските командири са успявали да се справят по времето, когато не е имало сателитното проследяване и стелитна връзка.

За щастие видя, че почти всички проблеми от последните дванайсет часа са били решени. Всички освен един.

Тя седна пред командното табло с надпис „РЕГИОН 15”. Регион 15 включваше по-голямата част от Южния океан на юг от Австралия и това, което НАМПД беше нарекла „Антарктическа зона 1”.

– Какво става с „Орион”? – обърна се тя към опертора.

– През последния час нямаме никакви данни от него – отвърна той. – Но връзката ту се включва, ту се изключва от два дни насам.

– Получаваш ли данни от „Дорадо” и „Джемини”?

Операторът затрака по клавишите.

– И тях ги бяхме загубили за малко – каза той. – Но сега имаме чиста връзка и с двата кораба.

Това разтревожи Бернадет. Тя посегна и натисна един клавиш на клавиатурата пред оператора. На екрана се появи карта с последното известно местоположение на „Орион”.

– Много по на юг е от другите кораби, но слънчевата активност вече намаля значително. Би трябвало да ­получаваме сигнал. Да са се обаждли по радиото?

– Те са на безшумен режим – напомни й оперторът.

– Кой е на борда?

– Остин и Дзавала.

Госпожа Конри въздъхна.

– Тези двамата са пословично нехайни по отношение на докладите. Кой е дал нареждането за безшумен режим?

– Лично Дърк Пит.

Обикновено почти цялата работа на НАМПД вървеше без каквито и да било конфликти, ако изключим обичайните бюрократични брътвежи, които се срещаха навсякъде. Още от самото начало организацията беше готова да се разправя с тези, които по един или друг начин нарушават правилата. Щом имаше заповед „без контакт”, „без шум” или „само наблюдение и проследяване”, това най-често означаваше, че става дума за деликатна или тайна задача. Означаваше също така, че не бива да безпокоят конкретен кораб или екип или да се свързват с тях по какъвто и да било начин, който би могъл да издаде присъствието му на трета страна.

Сателитните комуникации им помагаха да заобиколят тази пречка. Данните можеха да бъдат кодирани, а пос­ле изпращани и получавани, без да издадат местоположението на кораба, както би го издало използването на радио, ако го засечаха. Но ако слънчева буря например пречи на работата на сателитите, това оставяше отдалечените кораби, както и отговорниците, които трябваше да ги държат под око, в пълно неведение.

– Нещо необичайно при последното предаване на данни?

Операторът поклати глава.

– Когато връзката прекъсна, всички данни бяха нормални. Няма признаци за беда. Светлинният авариен сигнал на „Орион” също не се е активирал.

Светлинните аварийни сигнали бяха автоматични и бяха конструирани така, че да се задействат, когато корабът потъне, дори наблизо да няма никой, който да ги активира. Но Бернадет Конри си спомняше поне един случай, когато корабът потъна толкова бързо, че светлинният сигнал изобщо не получи възможност да изпрати съобщение.

– Какъв е метеорологичният доклад?

– Нищо особено – отговори той. – Западно вълнение, около четири бала. Средносилна буря, която се задава на около петстотин мили от последното им известно местоположение.

„Времето не е лошо – помисли си тя. – А и все пак става въпрос за Остин и Дзавала.”

– Внимавай за всяка промяна – нареди Бернадет. – Ще съобщя на директора, че сме загубили телеметричните им сигнали.

* * *

Дърк Пит изслуша доклада и кимна. Инстинктът му подсказваше, че нещо не е наред. Това чувство се засили при следващото обаждане от Ирам Йейгър.

– От АНС току-що ми изпратиха нови данни – каза Йейгър. – Засекли са голяма експлозия на неутрино частици преди малко повече от час. Било е някъде близо до „Орион”.

– Това не е хубаво – каза Пит.

– Защо?

– Защото „Орион” изчезна от радара – отговори Пит. – Загубихме контакт с тях преди около час, точно когато се канеха да активират детекторите за енергия на нулевата точка. Или са се провалили с гръм и трясък, или е станало нещо по-лошо. И в единия, и в другия случай ­единствената ни надежда да намерим Теро е, ако другите кораби успеят бързо да вкарат детекторите си в обхват.

Йейгър замълча за миг.

– Не съм сигурен, че идеята е добра – каза най-накрая той.

– Защо?

– Никой от нас не разбира добре как действа детекторът – обясни Йейгър. – А тази енергия на нулевата точка е като дух в бутилка, при това на настроения. Симулациите, които пуснах, още не са довели до устойчиви резултати. Като се има предвид този факт, има възможност, макар и съвсем малка, самият детектор да е въздействал на полето на нулевата енергия и или да е прекъснал всички системи на „Орион”, или да е предизвикал нещо още по-лошо.

Пит обмисли тази възможност, преди да отговори:

– Всъщност не това те притеснява, нали?

– Не – призна Йейгър. – По-вероятно е по някакъв начин детекторът да е издал местоположението им. И ако Теро е разбрал, че го наблюдават…

– Ще отговори – довърши Пит.

– Именно – потвърди Йейгър. – А ако притежава силата да разцепи цял континент наполовина, нападението над един малък кораб е все едно да убие муха.

Пит си помисли за екипажа на „Орион”. На борда на този кораб имаше трийсет и девет мъже и жени, сред които някои от най-близките му приятели.

– Защо не ни е предупредила? – зачуди се на глас той. – Ако е съществувала такава възможност, защо госпожица Андерсън не ни е съобщила за това?

– Нямам идея – отвърна тихо Йейгър. – Но според мен не трябва да използваме детекторите.

– Не е толкова просто – измърмори Пит. – Имаме задача, а времето ни изтича.

– Не знаех, че се движим по часовник.

– Пристигна ново писмо – обясни Пит – от Брадшоу от АССР. Ще ти го препратя. Теро казва, че е чакал достатъчно. Обещава да удари Австралия в мига, в който слънцето се издигне над Сидни след два дни. Нарича мига на нападението „Час нула”.

Йейгър не каза нищо.

– Трябват ми отговори и то бързо, Ирам. В сегашния момент тези детектори са единственият начин да открием Теро. Трябва да знам дали са безопасни. И ако не са, трябва да намериш друг начин да разбера къде е, преди да удари часът нула. Или още по-добре, намери начин да спра настъпването на часа нула дори ако Теро направи хода си.

– Ще направя всичко, каквото мога – обеща Йейгър. – До момента установихме, че тези енергийни изригвания следват странна последователност. Според проучванията на госпожица Андерсън създават един вид триизмерна вълна – нещо като мехур. Може би ще успеем да открием начин да попречим на образуването на този мехур. Или начин да го спукаме веднага след образуването му.

– Веднага щом разбереш нещо, ми съобщи.

Йейгър каза, че ще го направи, и Пит затвори. Поколеба се само за секунда, преди да набере залата за комуникации.

Заговори бързо:

– Госпожо Конри, моля опитайте се да се свържете с „Орион” по всеки начин, с който разполагате. Ако не успеете, предупредете „Дорадо” и „Джемини”. Предайте им последното местоположение на „Орион”, което ни е известно, и им наредете да започнат спасителни операции.

– Нещо друго?

Пит даде една последна заповед:

– Предайте на другите кораби да не активират новите детектори, върху които работят. Да не ги използват при никакви обстоятелства, освен ако не дам допълнителни нареждания.

Докато затваряше, иззвъня другата линия. Беше вицепрезидентът Сандекър. Гласът му беше изменен от пронизително бръмчене. Изглежда се намираше във въздуха.

– След четири минути на покрива ще кацне военноморски „Блек Хоук” – каза Сандекър. – Искам да се качиш.

– В момента съм малко зает – отвърна кисело Пит.

– Знам – сряза го Сандекър. – Ирам изтормозил момчетата от АНС за повече данни за Тесла. Когато не му ги дали, хакнал компютърната им система, за да измъкне още няколко файла. Като познавам Ирам, едва ли го е направил без твоя заповед.

От самото начало Пит очакваше, че ще ги хванат, но не очакваше да стане толкова бързо.

– Може да съм оставил у него впечатление, че ще погледна на другата страна – каза той. – Но те не бива да ни пречат. Не и в момент като сегашния.

– Имаш късмет, стари приятелю, защото най-накрая ги убедих да се съгласят с теб. Ще ти дадат всичко, с което разполагат за Тесла. Но искат преди това да видиш нещо. Остават ти три минути. Ще се видим на покрива.

Пит наистина нямаше избор.

– Къде отиваме? – въздъхна дълбоко той.

– Хеликоптерът ще ни закара до „Андрюс” – отговори Сандекър. Имаше предвид военновъздушната база на шестнайсет километра югоизточно от Вашингтон.

– А оттам?

– Ще разбереш, когато хеликоптерът се отдели от земята.