Часът нула

ГЛАВА 23

Корабът на НАМПД „Орион”, 15.30 часа

1700 мили югозападно от Пърт

След като осуетиха опита за завладяване на „Ган”, Кърт, Джо и Хейли смениха превозното средство и се качиха на чартърен реактивен самолет. Той ги отведе до Пърт, откъдето тримата се прехвърлиха на хеликоптер „Сий Линкс”, който ги откара до кораба на НАМПД „Орион“ на триста мили от брега.

След това „Орион” се насочи право на югозапад към открито море. Към тях щяха да се присъединят още три съда на НАМПД, които после щяха да се отправят в различни посоки. Корабите щяха да потеглят на юг и да се опитат да определят местоположението на терористите с помощта на детектори, разработени от Хейли. Планът им беше прост: ако Теро реши да изпробва оръжието си, би трябвало да успеят да го засекат.

Хейли се зае с тежката задача да калибрира детектори, а Кърт се запъти към мостика. Влезе на мостика, точно когато започваше третата вахта.

През големите прозорци от дебело стъкло се виждаше небето – потъмняло и надвиснало над тъмносивото като олово море. Вълнението беше западно и не повече от ­четири бала� – изненадващо спокойно за тази част на света. На Кърт обаче нещата не му изглеждаха добре.

Той взе две чаши с надпис „ОРИОН” и малко изображение на съзвездието върху тях, напълни ги с кафе и се запъти към Джо, който бе застанал до капитана и разглеждаше картите и метеорологичната прогноза.

– Капитане? – Кърт му подаде една от чашите.

– Не, благодаря! – отговори капитан Уинслоу.

– Аз ще пия – каза Джо.

Кърт му подаде едната чаша и задържа другата за себе си. Отпи и после кимна към метеорологичната прогноза.

– Как е?

– Още няма буря – отговори Джо, – но налягането пада. Очакваме вълнение от запад.

Беше март, което означаваше, че в южното полукълбо е началото на есента. До най-големите студове оставаха още месец-два, но с прекосяването на 40 градуса южна ширина бяха навлезли в територия, известна като Ревящите четирийсет. На тази ширина Южният океан обгръщаше планетата като пръстен, непрекъснат от суша. Можеше да вдигне страховита буря, когато си поиска.

– До момента имаме късмет – обади се Уинслоу. – Но старите ми кокали ми подсказват, че това време няма да се задържи дълго така.

– Затишие пред буря? – попита Джо.

– Нещо такова – потвърди капитанът.

– Трябва да продължим – настоя Кърт, – дори ако времето стане много лошо.

Уинслоу също изглеждаше решен, но само донякъде.

– Няма да те подведем – обърна се той към Кърт. – Но ако в някакъв момент се окаже, че опасността за кораба и екипажа е прекалено голяма, ще трябва да взема правилното решение, Кърт. „Орион” е стабилен кораб, но не е предназначен за истински ураган.

Кърт кимна. Капитанът беше господарят на кораба и макар че Кърт отговаряше за мисията, думата на капитана щеше да е решаваща.

– Какво става с другите?

Джо посочи към картата.

– Пол и Гамей са на борда на „Джемини”.

На картата „Джемини” се намираше далеч от останалите кораби на НАМПД.

– Защо е толкова назад?

– Трябваше да измине целия път от Сингапур дотук.

– Неприятно – въздъхна Кърт. – Но си струва да почакаме, за да могат Пол и Гамей да се присъединят към екипа. А останалите?

– „Дорадо” е тук – посочи Джо към друга част на картата, далеч на изток, почти под самия център на Австралия.

– А „Хъдсън” е ей там, на юг от Нова Зеландия. Току-що са разтоварили оборудването. Най-малко два дни, преди да влязат в онлайн обхват.

Кърт огледа картата. Четири миниатюрни кораба – малки точици на картата в огромното море. Те бяха единствената им надежда да намерят Теро, преди да е пристъпил към действие.

– Как смяташ, дали ще успеем? – попита Джо.

– Всичко зависи от детекторите на Хейли.

– Не изглеждаш толкова сигурен, колкото преди – отбеляза Джо.

– Тя крие нещо – обясни Кърт.

– Да, но я харесваш – подметна Джо.

– Още една причина да внимавам.

Джо кимна.

– Най-силният удар винаги е този, който не очакваш.

Кърт отпи от кафето и погледна през прозорците на мостика към сгъстяващия се мрак. Не можеше да не се запита от коя посока ще дойде този удар.

* * *

На осемдесет и шест мили зад „Орион” в мрака се носеше друг кораб. На външен вид моторният кораб „Рама” приличаше на контейнеровоз. Проверка на дневниците и товара му щеше да покаже, че през повечето време превозва стоки от Виетнам до Австралия и обратно. Всъщност беше натъпкан докрай с електроника и се намираше само на часове разстояние от Пърт, когато Дмитрий Евченко го купи с всичко на борда и го насочи на юг, като го превърна в команден кораб за Антон Григорович и командосите, предоставени му от руското правителство.

„Рама” беше по-малък от повечето модерни контейнеровози – едва сто и осемдесет метра, и то по време, когато двеста и трийсет и двеста и шейсет метровите кораби бързо се превръщаха в джуджета на фона на трис­таметровите гиганти. Но това, което му липсваше като размери, „Рама“ компенсираше със скорост. Можеше да вдигне двайсет и осем възела.

Докато гледаше към изображенията, които им предаваше един руски сателит, Григорович си помисли, че е доволен, задето са му дали този кораб. Американците не бяха спрели да летят на юг с почти трийсет възела от мига, в който ги засече.

– Защо ги следваме? – попита един мъж с увито в дебели превръзки лице.

– Защото не успя да заловиш жената – отговори Григорович.

– Разполагаме с хеликоптери и оборудване за заглушаване – отговори Виктор Киров. – Както и с двайсет обучени командоси. Можем да пленим кораба още сега, и то с лекота.

На Григорович не му беше приятно, че в екипа му има официални руски агенти. Не му беше приятно дори присъствието на командосите от Червената армия, които му изпратиха, но на войниците поне можеше да има доверие. С амбициозен служител на ГРУ като Киров това не бе възможно.

– Имаш късмет, че изобщо ти позволих да дойдеш, Виктор. Загубих всякакво уважение към теб.

Киров настръхна, но не отговори.

– Не виждаш ли? – попита Григорович. – Американ­ците знаят нещо. Ако не знаеха, нямаше да летят през вълните с максимална скорост. Те са хрътките, които прес­ледват лисицата. А ние сме ловците, яхнали коне. На този етап е най-добре да ги следим от разстояние и да ги държим под око иззад хоризонта с помощта на сателита, който ни дадоха от Кремъл. Когато разберат къде е плячката и спрат, ще действаме.

Киров изсумтя и поклати глава.

– Ако се окаже, че Теро разполага с работещо оръжие, американците ще се стекат тук като рояк настървени пчели. С малката сила, с която разполагаме, няма да можем да им се противопоставим. Трябва да открием и да унищожим това, което строи, или да му го отнемем, преди да го изпробва и целият свят да разбере, че нещо става.

– Да му го отнемем ли? – попита Григорович. – Значи вече имаме алтернативен план?

– Ако можем да направим възстановка на част от технологията, трябва да го направим – отговори Киров.

– На мен ми бях дадени други заповеди – възрази Григорович.

– Моите са точно такива! – отсече Киров.

„Странно – помисли си Григорович, – но не неочаквано.” Сви рамене и спря да мисли за това – повече го притесняваше не самата задача, колкото фактът, че не му бяха казали.

– А какво ще правим с малката играчка, която донесе? – кимна той към един сандък, прикрепен към стойката на най-далечната спасителна лодка. Вътре имаше ядрена бойна глава – куфарна бомба. Всъщност, шедьовър сред куфарните бомби.

Руснаците я бяха кръстили RA-117 H. Повечето тактически ядрени глави имаха мощност най-много няколко килотона – достатъчно, за да заличат наведнъж няколко квартала и може би да опустошат някой и друг квадратен километър; RA-117 H обаче беше много по-мощна. Почти три пъти повече от бомбата над Хирошима.

– След като вземем мостри от технологията, трябва да активираме оръжието и да унищожим мястото. Този път не трябва да остане нищо нито от Теро, нито от експериментите му.