Часът нула

ГЛАВА 18

Австралийската пустош, на юг от Алис Спрингс.

„Ган” препускаше през пустинята като огромна метална змия – двайсет блестящи пътнически вагона, тег­лени от два еднакви дизелови локомотива, боядисани в керемиденочервено.

Наречен „Афган Експрес” в чест на афганистанските изследователи, помогнали за картографирането на мрачната вътрешна част на Австралия и украсен с лого с камила, влакът пътуваше по маршрут, който пресичаше континента, от Дарвин на север до Аделаида на юг. Веднъж на всеки няколко дни експресът спираше в Алис Спрингс, който се намираше почти по средата на маршрута му и в двете посоки.

Кратък четиричасов престой позволи на пътниците да разгледат малкото градче, но с наближаването на здрача влакът отново започна да се пълни. Кърт и Хейли се качиха малко преди потеглянето.

– Къде по-точно отиваме? – попита Хейли.

Кърт не отговори, просто продължи да върви напред, докато стигна до Платинения вагон, в който се намираха най-луксозните купета на влака. Един стюард отвори вратата на тяхното купе. Пред очите им се показа малка стая, с масичка и два големи фотьойла с плюшена тапицерия, които нощем се разпъваха и се превръщаха в легла. Помещението беше тясно, като самостоятелна каюта на кораб, но съвременният дизайн и обзавеждане го правеха да изглежда по-просторно. Виждаше се и една врата, която водеше до малка баня с душ.

– Избери която страна искаш – каза Кърт, – а после се отпусни и чакай великолепната вечеря, която ще ни сервират.

Хейли посочи кой фотьойл предпочита и Кърт остави малкия й куфар до него.

– Да ме впечатлиш ли се опитваш? – попита тя.

– Може би – призна Кърт. – Но най-вече си помислих, че след всичко, което преживя, няма да ти се отрази зле някой да се погрижи малко за теб. Не всеки ден се случва да предприемаме подобни начинания.

На устните на Хейли трепна лека усмивка. Изглеждаше едновременно изненадана и ободрена.

– Струва ми се, че е минала цяла вечност, откакто някой за последен път се е замислил от какво имам нужда. Благодаря!

– Няма за какво – отговори Кърт и остави и своя багаж.

Влакът бавно потеги.

След около час започна да се стъмва. През панорамните прозорци на купето се виждаше индиговото небе, което бавно се сливаше с матовото черно на планинската верига Макдонъл. На този фон пристигна вечерята, докарана на количка от един стюард.

Кърт плати на стюарда, даде му щедър бакшиш, а пос­ле започна да се държи като нещо средно между сомелиер и метр д`отел: разгъна салфетка от плат на коленете на Хейли и я запозна с виното.

– Каберне совиньон „Пенгроув”, реколта 2008.

– Обичам хубавото каберне – каза Хейли и очите й блеснаха като на дете, очакващо подарък.

– Точно от това не съм пил – призна Кърт. – Казват, че е много пивко, с лек аромат на ликорис и ванилия.

Той извади тапата, взе чашата на Хейли и й наля от двайсет и пет сантиметра височина.

– Хубавото наливане спомага за насищането на виното – каза той. – Ускорява процеса на дишане. Въпреки това обаче трябва да му дадем няколко минути.

– Добре – съгласи се Хейли. – Тези клети смачкани зърна са стояли вътре години наред. Би било срамота да не им дадем няколко минути да подишат чист въздух.

Кърт напълни и своята чаша и остави бутилката на масата.

После повдигна похлупаците от чиниите, сервирани пред тях. Първото блюдо беше супа, зелена като авокадо.

– Супа с грах и шунка, със съвсем малко чесън.

– Изглежда вкусна.

Кърт свали похлупака от следващото ароматно на вид блюдо и продължи:

– Задушени ребърца с кръмно цвекло гратен. И това, на което няма да можеш да устоиш… – Свали последния похлупак. – Пудинг с хляб и масло, залят с подсладен крем-карамел и бренди.

– Може да започна с него – реши Хейли. – Как, за бога, си успял да намериш такива фантастични храни в един влак насред пустошта?

– Платинени услуги – отговори Кърт. – А освен това готвачът ми е личен приятел поне от няколко часа.

Тя си пое дълбоко въздух.

– Ако това означава пътуване, може би все пак ще свикна.

Кърт седна, а Хейли опита супата.

– Трябва да кажа, че никога не съм срещал човек, който да е толкова смел и интелигентен като теб, а да го е страх да пътува – каза Кърт.

– Знам, че е странно – изчерви се Хейли. – Запозната съм с всички статистики и знам, че най-опасната част от всяко пътуване е пътуването до летището. Разбирам принципите на аеродинамиката и през половината си живот съм мечтала за далечни места, но всеки път, когато изляза от къщи, нещо притиска гърдите ми.

– Сега изглеждаш добре – изтъкна Кърт.

Тя се усмихна.

– Може би заради компанията.

– Където и да отидем, смятай ме за свой личен водач и защитник.

– Истината е, че много бих искала да видя света – приз­на тя. – И вселената. Някога мечтаех да стана астронавт. Звучи малко глупаво, когато само при мисълта да изляза от Сидни ми прилошава.

– Вселената е голяма крачка – съгласи се Кърт. – Нека започнем с Пърт.

„Ган” щеше да ги отведе на юг до Порт Огъста, откъдето щяха да се качат на друг от най-прочутите влакове на Австралия за пътуването на запад.

През следващите двайсет минути двамата се храниха и разговаряха на незначителни теми, като се наслаждаваха на атмосферата и на лекото полюшване на влака. Едва след втората порция хлебен пудинг Кърт зададе въпроса, който го вълнуваше най-много:

– И така, разкажи ми за енергията на нулевата точка.

Хейли допи последната глътка от чашата си и я плъзна към него. Кърт я напълни до половината, а после доля своята.

– Теорията за енергията на нулевата точка е относително проста – каза тя. – Това е енергията, която остава в една система след извличането на всичко, което може да бъде извлечено от нея.

Хейли посочи към бутилката вино.

– Представи си, че тази бутилка е система или енергийно поле и ти или аз решим да пием от нея със сламка.

– Което никога няма да направим – възмути се Кърт.

– Не и ако не сме съвсем отчаяни – съгласи се тя със заговорническа усмивка. – Но ако загубим всяко чувство за благоприличие и решим да пробваме, ще можем да изпием виното дотам, докъдето стига сламката. Но виното, което е по-надолу от сламката, ще си остане в бутилката и няма да можем да го изпием. Това вино, до което не можем да стигнем, е енергията на нулевата точка.

– Освен ако не намерим по-дълга сламка – отбеляза Кърт.

– Точно така – съгласи се тя, – но физиката ни казва, че в определен момент такова нещо като по-дълга сламка не съществува.

– Можеш ли да ми дадеш реален пример?

– Класическият случай е хелият – отговори тя. – Докато пробата се охлажда, движението на молекулите започва да се забавя и хелият се превръща от газ в течност. При температура от нула градуса би трябвало да се втвърди и движението на молекулите почти да спре. Но колкото и да понижаваме температурата, чак до абсолютната нула, хелият никога не се втвърдява при нормално атмосферно налягане.

– И това означава, че...

– Има енергия, която остава в системата. Енергия, която не можем да отстраним.

– И това е енергията на нулевата точка?

– Точно така! – потвърди тя.

– Тогава, щом не може да се отстрани – не разбра Кърт, – как можем да се надяваме да стигнем до нея?

– Всяко нещо на този свят е невъзможно, докато не се докаже обратното. Теоретично навсякъде около нас има енергийни полета, застинали в нулевата си точка. Същата теория, която поддържа идеята за съществуването на такива полета, подсказва, че може би е възможно да извадим тази скрита енергия така, както насочихме електроните в електрическата мрежа, за да светят лампите в стаите ни. Просто досега още никой не го е направил.

На Кърт това му прозвуча малко като митичния етер от едно време – вещество, за което се смятало, че запълва празнотата между планетите и звездите по времето, когато хората не можели да си представят, че съществува такова нещо като вакуум.

– Някой опитвал ли се е? – попита Кърт. – Преди теб и Теро, имам предвид.

– Имало е неколцина смелчаци – отговори Хейли. – Предполагам, че си чувал за Никола Тесла?

Кърт кимна.

– Той е бил един от първите – продължи тя. – През деветдесетте години на ХIХ век започнал работа върху своята Динамична теория на гравитацията. Мъчил се над нея години наред и най-накрая, през 1937 година, заявил, че е завършена, и смело обещал, че ще измести теорията за относителността на Айнщайн, поне що се отнася до обяснението за действието на гравитацията.

– Мислех, че вече знаем как действа гравитацията?

– Знаем какво прави гравитацията – поправи го тя, – но не знаем как го прави. Тесла мислел, че гравитацията е свързана с енергийно поле, което съществува навсякъде, но на някои места е по-концентрирано от други. Също така мислел, че това поле може да се използва като източник на неограничена енергия, която ще доведе до мир и просперитет вместо до термоядрени експлозии и геноцид.

– Искаш да кажеш, че енергията на нулевата точка и гравитацията са свързани?

Хейли кимна.

– Ако Тесла е прав, а Айнщайн и останалите грешат, тогава да, свързани са и то по много и сложни начини.

Кърт се замисли.

– Достатъчно сложни, за да предизвикат това, с което заплашва Теро?

Хейли сякаш имаше нужда от време, за да обмисли отговора си.

– Тесла е работил по теорията си цели четири десетилетия – започна тя накрая. – Повече от половината от живота си. Накрая обявил пред целия свят, че най-после е завършил Динамичната теория на гравитацията и че всички подробности са проверени и изчислени, а после така и не я публикувал. Прибрал всичко, заключил го и никога повече не заговорил за изследванията си. Въпреки че след предателството на Уестингхаус и Едисън изпаднал в отчайваща бедност, Тесла отнесъл Динамичната теория на гравитацията в гроба си.

Кърт никога не беше чувал тази история.

– Някога появявали ли са се каквито и да било документи, свързани с нея?

Хейли поклати глава.

– След смъртта на Тесла вашето правителство прибрало всичките му вещи и документи, макар че нямало нито причина, нито право да го стори. Задържали ги цяла година или повече, преди да ги върнат на семейството му. Работата му върху енергията на нулевата точка и Динамичната теория за гравитацията не били сред тях.

Кърт се замисли върху казаното от Хейли. Знаеше, че много хора смятат Тесла за гений, както и за леко смахнат учен. А освен това знаеше, че го мислят преди всичко за пацифист. Беше напълно възможно да е унищожил всички документи за теорията си. Освен това беше възможно и някъде в огромните архиви на федералното правителство да има папка с името Тесла, в която се съхраняват изчезналите документи. Отбеляза си наум да предаде тази информация на Дърк при следващия им разговор.

– Така или иначе, фактите са следните – продължи Хейли. – Имаме работа с първична природна стихия. Мнозина ще ти кажат, че това е нещо, което е най-добре да не закачаме.

– Да, но Теро не иска да го остави на мира – изтъкна Кърт. – И какво ще се случи, ако не престане и вземе, че успее?

– Ако успее, ще последва огромен добив на енергия, както и един страничен ефект: краткотрайни, извънредно силни гравитационни колебания.

– Може ли на английски? – помоли Кърт.

– Земята няма да се превърне в пара или нещо такова – успокои го Хейли. – Няма да излетим от столовете си и да започнем да се носим във въздуха като астронавти в безтегловност.

– Какво ще се случи тогава?

– Първите и най-драматични прояви ще бъдат забелязани в морето – отговори тя.

– Приливите – досети се Кърт.

– Точно така – потвърди Хейли. – Океаните на Земята биват привличани от гравитационната сила на Луната. Тя привлича и Земята, но за разлика от водата в океаните при Земята това не е толкова очевидно – освен по разломните линии.

– За каква сила говорим?

– Ако документите, които ни изпрати информаторът, са верни – започна тя, – навярно за повече енергия, отколкото е създало и употребило цялото човечество от началото на индустриалната революция.

Кърт се поколеба, преди да каже нещо. За втори път през последните два дни му беше трудно да повярва на това, което чува.

– Как е възможно подобно нещо?

– Така, както е възможно да зареждаш ядрена подводница години наред само с малко уран. Или да заличиш огромен град от лицето на земята само с осем килограма плутоний. Съществуват огромни количества енергия, скрити на места, където нормалното човешко око не може да проникне.

– Но да разцепи цял континент на две? – усъмни се Кърт. – В Калифорния съм виждал големи земетресения. Наистина разрушават магистрали и сгради, но каквото и да си мислят хората, не отнасят половината щат в Тихия океан.

– Не го отнасят – съгласи се Хейли. – Но и никой не казва, че ще видиш разделен континент, по средата на който ще се плиска океан. Теро не е глупак. Първото му земетресение беше само изпитание, навярно осъществено от станцията в мината Тасман. Имаме всички причини да смятаме, че е било само малък прототип. Следващия път ще нанесе по-силен удар – много по-силен. И ще го нанесе там, където майката природа вече е свършила половината работа.

– За какво говориш?

– В Австралия има наченки на рифтова долина – обясни тя. – Като Голямата рифтова долина в Африка. Нашата минава от Аделаида на североизток към Големия бариерен риф. Започнала е да се формира преди сто и петдесет милиона години, а после по неизвестни причини е спряла. В този участък земната кора е тънка и напукана, а налягането, създадено от сто милиона години без движение, само чака някой да го освободи. Ако Теро успее да насочи оръжието си към тази точка и да създаде гравитационно изкривяване, което да раздели плочата дори с частици от сантиметъра, може да освободи налягането, трупано хилядолетия наред, при това цялото наведнъж. Говорим за поредица от земетресения, стотици. Всички те ще се случат бързо едно след друго по линията на пукнатината. Това, което иначе би отнело десетки хиляди години, може да се случи за един ден, за една седмица или дори за часове. Опустошението, предизвикано от подобни земетресения, може да не може да се измери със скалата на Рихтер или по която и да било друга скала, създадена някога. Всеки мегаполис, всеки град, всяко село в Австралия ще се превърне в развалини. Няма да оцелее нито една сграда.

Кърт мълчаливо се замисли над думите й. Тази възможност му се стори наистина мрачна.

– Знам – продължи тя, приела мълчанието му за неверие. – Знам, че съм само един глупав учен, който говори за най-страшната възможност. Проблемът е, че когато тези възможности се превърнат в реалност, все се намира някой, който се върти напред-назад и се чуди защо никой не му е казал, че може да е толкова лошо. Казвам ти съвсем сериозно и категорично: ще бъде ужасно!

Лицето на Кърт беше мрачно. Хрумна му нова мисъл.

– Искам да те попитам защо на теб?

– Не съм сигурна какво имаш предвид – погледна го изненадано тя.

– Информаторът е изпратил документите на теб – уточни Кърт. – Защо не ги е изпратил направо на властите?

Хейли вдигна рамене.

– Мога само да предположа, че е заради професията ми. Всеки друг би взел изложените в тях твърдения и изчисления за безсмислици. Ако бяха изпратили документите директно на АССР, мога да предположа само, че щяха да се озоват в кошчето за боклук.

– Добре – съгласи се Кърт, – но защо не на някой друг учен?

– Защото това научно поле е малко известно – обясни тя. – Малцина сме работили в тази област.

– Малцина, но все пак не само ти – обобщи Кърт.

– Не – съгласи се тя, – не само аз.

– Затова ще те попитам още веднъж: щом е имало други възможности, защо са избрали теб?

За един дълъг миг тя не отрони и дума.

– Не знам – отвърна най-накрая. В гласа й прозвуча тъга. Имаше и нотка на умора, както и нещо друго – чувство за вина. – Не знам...

Отклони погледа си и се загледа през прозореца. Кърт разбра, че Хейли го лъже.

Замисли се дали да не я притисне да му каже истината, но в този момент движението на влака се промени леко, сякаш машинистът бе свалил ръката си от скоростния лост.

Хейли вдигна глава.

– Какво става?

– Не съм сигурен – отговори Кърт и се изправи точно когато машинистът наби спирачките докрай.

Вагонът се люшна. Кърт се стегна, за да запази равновесие и хвана Хейли за ръката, за да не падне от стола. Чиниите и чашите излетяха от масата. Скърцането на стоманените колела по релсите, заглуши всички други шумове и четиристотинметровият влак започна да спира.

Все още стиснал Хейли, Кърт погледна през прозореца. Влакът завиваше по едно нанагорнище с плавен наклон. Когато погледна напред, Кърт видя двата пътнически вагона пред техния и двата еднакви дизелови локомотива. От колелата, които стържеха в релсите, хвърчаха искри. Но вниманието му бе привлечено от друго – малки пурпурни точици, които горяха в нощта, искри покрай релсите, а малко по-напред – силуетът на товарен камион, спрял напреко на релсите на един прелез. Пред него стояха двама мъже и трескаво размахваха ръце.

Тракането продължи още известно време, най-нак­рая „Ган” се люшна тромаво и спря на стотина метра от прелеза.

Сега и Хейли видя камиона.

– Какъв късмет, че успяхме да спрем – промълви тя.

Кърт се огледа.

– Не знам защо, но ми се струва, че късметът няма нищо общо.

Преди Хейли да отговори, той зърна точно това, което очакваше – мъже със ски маски изплуваха от нощта и се запътиха към спрелия влак.