Часът нула

ГЛАВА 28

Мостикът на моторния кораб „Рама”, 23.40 часа, пет мили на югоизток от мястото

на потъването на „Орион”

– Чакаме, господин Остин!

Думите излязоха от устата на Григорович, но можеше да ги е изрекъл всеки един от командосите, от моряците виетнамци, които управляваха кораба, или дори от оцелелите членове на НАМПД – всички те стояха и гледаха с очакване към Кърт.

Двайсет души, половината от които въоръжени, наб­лъскани в помещение, по-подходящо за осем или десет. „Идеална рецепта за бедствие…”

– Дай ни курс – добави Григорович, вдигна пистолета и дръпна затвора.

Кърт продължи да гледа право напред. Стоеше до учудващо модерна щурманска маса. Всъщност пред огромен плосък монитор с тъчскрийн. Екранът беше бял, с черни индикационни линии. Изображението беше почти идентично с това на старите карти, когато ги осветят отдолу. Разликата беше, че този екран имаше функции за увеличаване и намаляване на изображението, можеше да показва теченията, вятъра и приливите. Можеше да ­предоставя информация по десетки различни начини.

Което в настоящия момент ни най-малко не можеше да помогне на Кърт.

Сега екранът беше центриран на местоположението на моторния кораб „Рама”, обгърнат единствено от дълбоко море, чак до ръба на картата.

– Намали увеличението – каза Кърт.

Навигаторът виетнамец погледна към Григорович, който кимна.

Навигаторът докосна екрана и почука по икона с увеличително стъкло и малък минус вътре. Екранът промени резолюцията си и показа ново ниво на увеличение – четиристотин мили от единия до другия ъгъл.

– Намали увеличението – повтори Кърт.

Повториха процедурата още няколко пъти, докато накрая картата покри по-голямата част от Южното полукълбо.

– Ако и сега не е на картата, ще ни трябва повече гориво – отбеляза Григорович.

Хората му се разсмяха, но смехът им беше нервен.

– Увеличи два пъти – каза Кърт.

Този път в горния десен ъгъл на фокусираната карта се появиха Пърт и югоизточният край на Австралия. Покрай долния ръб на екрана се виждаше назъбеният бряг на Антарктика. В крайната лява част на изображението стърчеше върхът на Мадагаскар.

Кърт впери поглед в самия център на картата, прикова очи в точката, която маркираше моторния кораб „Рама”. Опита се да види с периферното си зрение – не искаше да отклони дори най-бегло поглед в каквато и да било посока, за да не издаде какво търси. Умът му трескаво препускаше. Трябва да има начин.

Знаеше къде трябва да отиде този кораб, но как можеше да насочи „Рама” към целта, без да издаде ­местоположението на руснаците?

Григорович направи крачка напред и притисна в тила му студеното дуло на пистолета.

– Няма да те питам пак! – каза той.

Отговорът осени Кърт като прозрение – спомен, извлечен от всички години, в които изучаваше правилата на морската война. Щяха да криволичат, да променят курса почти произволно на всеки няколко часа, така както съюзническите конвои се бяха изплъзвали на немските подводници през Втората световна война.

Подобен подход имаше две предимства: първо, така руснаците щяха постоянно да правят предположения и щяха да оставят Кърт и екипажа от НАМПД живи, и второ, ако случайно някой наблюдаваше, можеше да забележи един контейнеровоз, загубен в края на света, и да се запита защо ли е поел по такъв налудничав курс.

– Рулеви – каза Кърт, все още приковал поглед в центъра на картата, – би ли завъртял кораба на 195 градуса?

Григорович свали пистолета и отстъпи назад. Всички очи се приковаха в картата. Рулевият въведе координатите. На картата се появи линия. Водеше почти на юг, със съвсем лек наклон на запад. Минаваше по върха на назъбен малък полуостров, който стърчеше от Антарктика.

– Значи станцията на Теро е там? – попита без заобикалки Киров. – В Антарктика?

Кърт не каза нищо. Внимаваше погледът му да е неподвижен и изчисляваше скоростта на кораба.

„Рама” започна завой – първият етап от криволиченето на Кърт. Той погледна часовника си. „Четири часа” – помисли си. След четири часа щеше да им даде ново направление.

– Отговори ми! – настоя Киров и го сграбчи.

– Чакай! – викна му Григорович. – Вече сме на път. Предполагам, че ако някак се отклоним от курса, нашата пътеводна звезда господин Остин ще ни насочи пак.

Очевидно разбираше какво прави Кърт. И очевидно нямаше нищо против. Кърт вече нямаше никакво съмнение, че не греши по отношение на Григорович, когато руснакът подаде една пушка на капитан Уинслоу.

– Detente� – обясни той. После погледна към един от виетнамските моряци и щракна с пръсти. – Заведете ги в каютите им. Двамата с господин Остин ще отидем да пийнем по едно.

Ситуацията се бе развила по-добре, отколкото можеше да се надява Кърт. Бяха спечелили малко време, а освен това сега имаха две пушки и един пистолет. Можеше и да оцелеят до сутринта.

* * *

Дърк Пит стоеше на един нисък хълм, обгърнат от мъглата и заобиколен от високи борове и кедри. Двамата с вицепрезидента Сандекър се качиха на един бомбардировач Б-1, който извършваше трансконтинентален полет, и летейки със свръхзвукова скорост, пристигнаха във военновъздушната база „Травис” в Северна Калифорния почти цял час преди следващото си излитане, поне според местното време.

Полетът беше страхотен и достави удоволствие на Пит като пилот. Ако знаеше целта на пътуването, щеше да му хареса още повече.

От Травис хеликоптер „Ес Ейч-53 Сий Сталиън” ги отведе на северозапад. Свистеше над земята като буря и най-накрая ги остави на оголения връх на недостъпен хребет, който гледаше към езерото Сонома.

Там Пит и Сандекър се срещнаха с Джим Кълвър, шефа на АНС. Той кипеше от гняв и двамата с Пит може би щяха да се сбият, ако Сандекър не беше там, за да се намеси.

– За какви се мислите? Да хаквате защитена база данни на АНС?

– Смея да твърдя, че едва ли е била чак толкова защитена, щом успяхме за един ден – отговори Пит, макар да знаеше, че малко хора на този свят имат способностите на Йейгър. – А освен това – добави той, – изобщо нямаше да се налага да го правя, ако бяхте проявили малко повече отзивчивост и ни бяхте предоставили някой и друг отговор за Тесла и за една теория, която преди седемдесет години или е изгорил, или е скрил.

– Значи признавате?

– И още как – потвърди Пит. – Имаме терорист на свобода, който заплашва да превърне цяла една държава в паркинг. И няма да оставя и един-единствен камък непреобърнат, щом има възможност да го спра. Ако това ви дразни, съжалявам, но не ми пука. Един от корабите ми вече изчезна. Може да са го потопили заедно с целия екипаж. Каквато и тайна да се опитвате да опазите, не ми пука за нея, когато става дума за живота на всички тези хора.

Кълвър се отдръпна назад. Годините, прекарани на Уол Стрийт и в заседателните зали, последвани от успешна политическа кариера, не го бяха подготвили за ситуацията, пред която го изправяше Пит. Гневът в бистрите зелени очи на шефа на НАМПД накара Кълвър да забрави, че е два сантиметра по-висок и петнайсет кила по-тежък от Пит.

Той се обърна към Сандекър:

– Знам, че ви е приятел, господин вицепрезидент. И съм сигурен, че ще го защитите. Но това е непростимо.

– Той не само ми е приятел – заяви гордо Сандекър. – Той също така е и патриот, направил за тази страна много повече, отколкото някога ще направите вие и цялата ви армия от интриганти и бюрократи. Така че какъвто и да ви е проблемът, преодолейте го. Президентът заповяда пълно сътрудничество по този въпрос. Затова сме тук.

– Вие двамата имате ли представа какъв е залогът? – попита Кълвър.

– А вие имате ли? – изстреля на свой ред Пит.

Кълвър кипеше от гняв. Каквато и съпротива да оказваше, знаеше, че току-що се бе провалил.

– Добре. Но искам да разберете едно: това, което ще ви покажа, е известно само на президентите на Съединените щати, както и на неколцина грижливо подбрани хора. Дори членовете на Конгреса не знаят. Смята се за държавна тайна от най-висок порядък. Ако проговорите за нея или по някакъв друг начин разкриете това, което ще видите тук, ви очаква наказание. Сигурен съм, че това се отнася дори за вас, господин Пит.

Пит се огледа.

– Не съм сигурен как това тук може да бъде някаква голяма тайна. Доколкото виждам, се намираме в национален парк или нещо подобно.

– Не – поправи го Кълвър, – намирате се над мястото на катастрофа. Това е истинският епицентър на земетресението в Сан Франциско от 1906-а година. Целият свят го смята за природно бедствие, но всъщност става въпрос за най-голямата рана, нанесена от нас на нас самите в историята на САЩ.

– 18 април 1906-а година – каза Пит. – Денят, в който са умрели Дениъл Уотърсън и генерал Хал Кортланд.

– Точно така – потвърди Кълвър. – Само че не са умрели в Топека, Канзас, и Сан Диего, Калифорния, както пише в документите. Умрели са тук, двайсет етажа под краката ни, заедно с още осемдесет и един човека – жертви, които не фигурират в официалния списък със загиналите при земетресението.

– Некролозите – прекъсна го Пит, разбрал какво се е случило. – Всички те са еднакви, бяха променени само няколко думи: име, причина за смъртта и местоположение. Всички те са били написани от един човек като част от прикриването на истината. Никой не си е направил труда да внесе някаква разлика. Който и да ги е написал, не е подозирал, че съвременният компютърен анализ ще забележи повтарящия се модел.

– Било е 1906-а – отбеляза Кълвър. – Допускам, че не са мислили чак толкова напред. Елате!

Тримата навлязоха в гората. Минаха през електричес­ка ограда и стигнаха до запечатан капак, по-стабилен от който и да е морски люк, който някога бе виждал Пит. Всъщност му напомняше на вратите на планинския бункер на НОРАД, само че много по-малък.

Кълвър въведе код, а после извади карта-ключ. Разнесе се звук от разчупване на печат и люкът се отвори. Зад него се показаха стъпала.

Тримата влязоха и Кълвър натисна един по един редица от превключватели. Модерни халогенни лампи осветиха мебели в стила на 40-те години на ХХ век. Повървяха малко и се спряха пред друга запечатана врата. Минаха през нея и се озоваха в асансьор, който ги свали в осветена пещера.

Помещението беше грамадно, но изглеждаше създадено или поне укрепено от човешка ръка. На места по стените имаше бетонни плочи. Стоманени греди, на места заварени и кръстосани, пресичаха пещерата във всички посоки. На Пит му се стори, че някой великан се е развилнял с детски строител.

Накрая стигнаха до открито пространство. Пит погледна към бездна, която се простираше стотици метри надолу. Дъното й беше пълно с вода.

– Тук се е провел експериментът – започна Кълвър. – Използвайки теорията на Тесла, Уотърсън заявил, че може да изтегли неограничена енергия. Построили машина, подобна на тази, която вашият приятел е открил в мината.

Пит се досети как са се развили събитията.

– След като Тесла се е отказал от „Уордънклиф”, Уотърсън е предложил идеята на армията и е сключил сделка с генерал Кортланд от свое име.

Кълвър кимна.

– Твърдял, че е разработил нова, подобрена версия.

– Зависи какво отделните хора смятат за „подобрена” – отбеляза Сандекър.

– Правилно – съгласи се Кълвър и посочи към някакви блестящи частици по стените. – Виждате ли това? Нарича се шоков кварц. Образува се само при сблъсък на метеорит със Земята или при избухване на атомна бомба. Цялата пещера е покрита с него, дори долу, в пропастта.

– От експеримента? – попита Пит.

Кълвър кимна.

– Уотърсън задействал машината си и започнал да получава обратна информация. Една линия, която свързва тази пещера с малка сигнална станция на повърхността, е записала какво се е случило. Многобройни вълни от енергия, предизвикани от първоначална малка вибрация. Всяка от тях била многократно по-силна от предишната.

– Значи експериментът на Уотърсън е бил успешен – отбеляза Пит.

– Прекалено успешен дори – потвърди мрачно Кълвър. – Уотърсън не могъл да спре машината. Не могъл да овладее енергията, която отприщил. Вълните ставали все по-силни, нахлували и се оттичали от тази пещера и я разтресли така, че я разрушили. Наблюдателите и военните били затрупани и смазани тук. Но опустошението продължило, докато най-накрая вълните ­предизвикали ­движение, което отдавна се очаквало в разлома Сан Андреас.

– Значи този експеримент е предизвикал земетресението в Сан Франциско през 1906-а? – попита недоверчиво Пит.

Кълвър кимна.

– По подразбиране това означава, че го е предизвикало американското правителство, а после така и не си признало. Загинали три хиляди души, безброй други били тежко обгорени или ранени. Осемдесет и пет процента от града били унищожени. Сега разбирате защо това трябва да остане в тайна. Ако хората разберат, никога вече няма да вярват на правителството.

Дърк Пит не вярваше на ушите си.

– Имам новина за вас, Кълвър: така или иначе никой не вярва на правителството. И основната причина за това е, че правителството крие тайни като тази.

– Това, което ви съобщих, не бива да излиза от тази пещера! – изсумтя Кълвър.

– Добре – съгласи се Пит. – Това, което се е случило преди сто години, не ме интересува. В момента се опитвам да попреча да се повтори, само че хиляда пъти по-ужасно. И за целта ми трябва теорията на Тесла. Знам, че е у вас. След смъртта му Агенцията за собственост на чужденците е иззела документите му. Дали са ги на Службата за стратегически проучвания и всичко това води до вас.

– У нас е – призна Кълвър, – но не защото са я откраднали. Службата за стратегически проучвания довела Тесла тук през 1937-ма, когато той обявил, че ще публикува теорията. Показали му това място. Предоставили му данните и му разказали какво се е случило. Той им предал теорията още същия ден. Агенцията за собственост на чужденците просто се е уверила, че не съществуват други копия.

– Тогава ни дайте вашето – не се предаваше Пит.

– Ще ви го дам – съгласи се Кълвър. – Но да сме наясно: теорията и технологията трябва да останат в тайна. След този инцидент и други хора са се доближавали до това, което е открил Тесла. Деветдесет и девет процента от тях го докосват, а после се отклоняват в друга посока, дори сериозни учени. Тези, които не се отклониха, преживяха трудни моменти.

– Значи сте наблюдавали Теро – уточни сухо Пит. – И навярно сте се погрижили да не успее.

– Не беше трудно – призна Кълвър. – Той е напълно откачен. Страда от самозаблуди, а може би е и шизофреник. Просто помогнахме на хората да видят това по-ясно.

Пит хвърли поглед към Сандекър.

– Това, че си параноичен, не значи, че не те преследват.

– Така е – съгласи се вицепрезидентът.

Пит се извърна към Кълвър.

– Навярно можехте да спестите на света много болка, ако просто го бяхте привлекли в редиците си.

– Трябваше да го застреляме – отвърна горчиво Кълвър. – Не го искаме в редиците си – нито него, нито някого като него. Не искаме никой да си играе с това. Никога!

Пит присви очи.

– Защо? Опитваме се да развием всякакви други технологии. Атомни бомби, биологични и химически оръжия... Защо не това?

Кълвър замълча. После започна отдалече:

– С жена ми имаме ферма, господин Пит. Имаме няколко крави, няколко кози, няколко коли за всякакъв терен и много кучета. Някои кучета са големи, други са малки, някои – добри, друти – не, а трети са дори злобни. Но има един мършав пес, който така и не можах да разбера. В поведението му няма никаква последователност – в един момент е дружелюбен, а в следващия се опитва да ти ­откъсне ръката. Това куче ме плаши повече от злобните. Плаши и другите кучета. Стоят настрана от него. Дори големите, водачите. Енергията на нулевата точка е нещо такова. Непредвидима и произволна. АНС я изучава от десетилетия. И прекалено много ни е страх да повторим някакъв експеримент от този вид, защото при всяка проверка излизат цял куп възможни резултати, а не само един. Можете ли да си представите да вдигнете пистолет и да стреляте, ако шансът да улучите и шансът оръжието да гръмне в лицето ви е петдесет на петдесет?

– Не – призна Пит.

– И аз не мога – потвърди Кълвър. – Но точно така стоят нещата. При пистолета натискаш спусъка и куршумът излита. При бомбата натискаш детонатора и експлозивите избухват. Дори при водородната бомба си има определена последователност. Но с тази енергия… С тази енергия резултатите са произволни, сякаш тя има свой собствен разум. А това означава, че натиснеш ли бутона, няма никаква сигурност. В този момент може да се случи всичко.

Пит си спомни думите на Йейгър, че енергията на нулевата точка била като дух на настроения и най-добре било да го държат в бутилка. Изглежда, от АНС бяха съг­ласни. Имаше чувството, че Кълвър има конкретна причина да набляга на това.

– Какво всъщност се опитвате да ни кажете?

Кълвър все още не искаше да заговори без заобикалки. Може би се наслаждаваше на малкото власт, която му бе останала.

– Накарайте вашия човек да пусне проверка – каза той. – Ако не е съгласен с нашите хора, може да поспорим. Но при никакви обстоятелства не бива да допускаме това устройство да заработи. Уверявам ви, че точно това е позицията и на президента. В момента към това място са се отправили две атомни подводници, готови за атака. Веднага щом разберем местоположението, ще го унищожат с ядрени ракети.

Пит погледна към Сандекър, който мрачно кимна. Вече му бяха съобщили за това.

– Трябва да го направим – каза вицепрезидентът.

За своя изненада Пит осъзна, че е съгласен.