Часът нула

ГЛАВА 40

Хейли се влачеше през полуосветените тунели на подземното скривалище на Теро. Мъжът на име Янко й бе дал възможност да се измие и й беше намерил чисти дрехи, преди да я поведе навътре в недрата на бърлогата.

Хейли се движеше бавно, изпълнена с тревога. Почти й се искаше да беше останала с Джо и Григорович в подобната на тъмница стая за разпити. Фактът, че бе съвсем сама, някак си правеше сегашната й участ по-страшна.

– Бъди силна! – прошепна тя сама на себе си. – Каквото и да се случи, посрещни го храбро!

Янко влезе в открито помещение с осем електрически генератора. Тумбестите устройства с форма на цилиндри бяха с големина на перални машини. Бяха подредени в две редици и Янко поведе Хейли помежду им до врата в дъното на помещението.

После натисна бутона на един интерком до вратата.

– Жената е тук – каза той в микрофона.

– Доведи я! – отговори сипкав глас.

Янко въведе код в таблото-ключалка и се чу щракване. Той отвори вратата и бутна Хейли вътре. Тя се стегна, за да посрещне това, което й предстоеше, и прекрачи прага.

Стаята изглеждаше по-различна от останалата част от пещерата. Стените бяха облицовани с блестяща бяла пластмаса. На няколко места имаше компютри, контролни табла и монитори. Скрито осветление придаваше на помещението по-топъл вид.

– Добре дошла в главната контролна зала – обърна се мъжът с маската към Хейли.

Гласът му беше изменен заради увредените гласни струни, но Хейли беше сигурна кой говори.

– Макс? – попита тя. – Ти ли си наистина?

За миг мъжът се загледа в нея, а после погледна към Янко.

– Остави ни!

– Може да е опасна – отговори Янко.

– Не и за мен – отговори Теро.

Янко рязко си пое въздух, а после излезе от стаята.

Докато вратата се затваряше, Теро се приближи към Хейли. Протегна ръка. Хейли видя, че е обгорена и пок­рита с белези.

– Толкова време мина – каза Теро. – Толкова самотни се чувствахме.

Въпреки страха умът на Хейли препускаше.

– „Ние”? – попита тя. – Джордж жив ли е? Тук ли е?

Теро кимна.

– Добре ли е? – попита Хейли, изпълнена с надежда, че Джордж може да й помогне да сложи край на тази лудост и същевременно уплашена, че може да е ужасно обгорен и белязан като Теро.

– Скоро ще дойде – отговори Теро. – Знае, че си тук. Всъщност точно той предложи да говорим насаме с теб. Каза, че ти може би ще разбереш.

Тя се усмихна искрено. Джордж беше единствената им надежда.

– Много съм благодарна да го чуя. Ами Теса?

– Убиха я – отвърна Теро.

Хейли сведе поглед. Джордж и Теса й бяха като брат и сестра. Надяваше се, че и двамата са оцелели, макар да знаеше, че е малко вероятно. Но поне Джордж беше жив. „Може би има шанс – помисли си тя. – Може би разумът все пак ще успее да победи в последния момент.”

– Много ми е мъчно за Теса – каза тя, – но се радвам, че ти и Джордж сте живи. Как успяхте да оцелеете след експлозията?

– Бях започнал работа по нова теория – обясни Теро. – Помислих, че вълната може да е по-стабилна, ако използвам не куполовиден, а сферичен проекционен апарат. Тъкмо бяхме започнали разкопките, когато започна стрелбата. Двамата с Джордж се изплъзнахме и се затворихме вътре, а нападателите застреляха всички останали.

Тя го погледна занемяла.

– Не можехме да направим нищо – каза тихо Теро.

– Знам – съгласи се тя. – Разбирам!

За миг той я изгледа гневно, преди да продължи:

– След края на стрелбата настана тишина. Тогава отворихме вратата и само след секунди започнаха експлозиите. Бях тежко обгорен, но Джордж почти не пострада. Той се грижеше за мен, докато накрая успяхме да се доберем до болница. Платихме достатъчно, за да не се разчуе. Бях­ме се спасили и не исках да ни открият. Но не можех­ме да останем дълго там. Трябваше да намерим място, където да сме в безопасност.

– И сте дошли тук?

– Отначало не – отговори Теро, – после дойдохме тук. Трябваше ни място, където никой никога да не може да ни открие. Място с предимства. Тук разполагаме с геотермална енергия. Тюлените, птиците и рибните пасажи ни осигуряват храна. А познанията ми по география се оказаха неоценими, когато открихме диаманти – редици кимберлитни тръби, достатъчно богати, за да финансират операциите ни, след като парите, които ни даде Токада, свършиха.

– Защо просто не вземеш парите и не избягаш? – попита тя. – Живей си живота. Вече пожертва толкова много.

– Какъв живот?! – изкрещя той. – Където и да отидем, ни преследват! Прокудени сме тук колкото от необходимостта да работим, без никой да ни се меси, толкова и от тяхната ревност и омраза. Разбираш ли!? Светът не искаше да го озари моята светлина. Затова сега ще ослепя и ще изгоря всички!

Хейли обмисли опасната ситуация, в която се бе озовала, и очевидната лудост на Теро. Реши, че ще е по-доб­ре да почетка егото му.

– Светът е пълен с ревниви глупаци – каза тя. – Но няма ли да е прекрасно да им докажеш, че грешат, и да забогатееш, вместо да започнеш война, която ще доведе до още смърт?

– Каква полза от богатството има човек, който не може да покаже лицето си или да вдиша чист въздух? – попита той. – Без повишена влажност дробовете ми ще изгорят. Не мога да изложа кожата си на слънце. Вече не съм част от света. Обречен съм да живея тук, в Тартар, завинаги в мрак. Какво може да ми даде светлината? Нищо! Единственото, което ми е останало, е отмъщението.

– Отмъщение срещу Австралия?

– Срещу всички! – изрева Теро. – Срещу целия свят, който е срещу нас! Срещу всеки, който ме предизвиква!

Хейли се дръпна назад, но това сякаш го разгневи повече.

– Нямаш причина да се боиш от мен! – отсече той.

– Имам предостатъчно причини – отвърна Хейли. – Превърнал си се в убиец. Човекът, когото познавах, не беше такъв. Ти искаше мир.

– И ето какво ми донесе това!

Той дръпна маската си и разкри ужасно ­обезобразеното си лице. Носът му бе изчезнал, кожата над дясното око бе усукана така, че окото се издуваше гротескно.

Теро направи гневна крачка към Хейли. Тя се опита да се отдръпне, но се препъна и падна. Погледът на Теро се отклони надясно, а после пак се върна към нея.

– Защо не? – попита той на глас. – Тя е предателка. И тя ни предаде като всички останали.

Хейли се втренчи в него, вдигнала ръка, за да се защити. Огледа се, но не видя в стаята другиго.

Все още в нападателната си поза, Теро погледна през рамо. После бавно свали ръката си и отново прикова пог­лед в Хейли.

– Те те използват – каза й той.

– Кои? – попита тя.

– Всички – отговори той. – АССР, американците, руснаците. Всички те са се съюзили, за да ни унищожат.

Хейли познаваше параноичните заблуди на Теро отдавна. Странното беше, че сега наистина много световни сили се бяха обединили срещу него заради радикалните му действия.

– Те ме принудиха да дойда – заговори Хейли. Мислеше бързо и се стараеше думите й да съответстват на идеите му. – Казаха, че ако не им помогна, ще ме пратят в затвора. Твърдяха, че съм ти съучастничка.

Теро погледна към нея. По обезобразеното му лице не трепна нищо. По някакъв странен начин Хейли изпита съжаление към него – съжаление, примесено със страх и объркване.

Теро отново погледна настрани, някъде в далечината. Това й се стори страшно.

Той поклати глава, сякаш отговаряше на някакъв въпрос.

– Не – измърмори той. – Не, не съм съгласен. Трябва да внимаваме. Кое те кара да мислиш, че можем да й се доверим?

Хейли отново погледна в посоката, в която гледаше Теро. Там нямаше никого, дори в най-далечните сенки. Мислите се въртяха като вихрушка в главата й. Реши да рискува.

– Джордж? – прошепна тя. – Джордж, уверявам те, дойдох да ти помогна!

Теро отново се обърна към нея.

– Търсих ви и двамата – настоя тя и го погледна в очите. Лицето й потръпваше. – След експлозиите отидох в Япония. Отидох да ви намеря, макар че се боях да се кача на самолет. Знаеш, че мразя да пътувам. Бях там, на пог­ребалните служби за теб, за баща ти и за Теса. Искам да го знаеш. А сега изминах целия този път, за да те намеря.

Теро се поизправи и леко се отдръпна назад.

– Казах му, че винаги си ни била вярна – промълви той със странен глас.

Протегна ръка – този път лявата. Кожата беше гладка, без белези. Джордж беше левичар, Теро – десняк. Тя посегна и сграбчи здравата ръка.

– Ела с мен – подкани я Теро. – Ще ти покажа какво създадохме двамата с татко.

„Двамата с татко.”

Сега Хейли разбра. Част от нея се сви от ужас пред прозрението, но повече не можеше да го отрича. Джордж беше мъртъв. Беше сигурна в това. Беше загинал в Япония заедно с Теса. Теро единствен бе оцелял. Болката и вината, породени от случилото се, бе разбила и бездруго крехката му психика и бе разделила личността му на две. Заплахата за унищожение и несигурният шанс за спасение бяха дошли от едно и също тяло. В живота наричаха Джордж Теро „съвестта на баща му”. Сега, след смъртта си, той се бе превърнал точно в това.

Хейли изпита безмерна тъга, но някаква част от нея осъзнаваше, че трябва да действа. Ако можеше да използва това бягство от реалността, за да спаси родината си, трябваше да опита, колкото и да я отвращаваше тази мисъл.

Тя протегна ръка и докосна обезобразеното лице на Теро. Погледна го в очите така, сякаш гледаше стария си приятел.

– Радвам се да те видя, Джордж! – каза тя. – Толкова се радвам, че те виждам пак.

Сълзите в очите й бяха породени от истинско чувство и сякаш трогнаха тази част от личността на Теро.

– И аз се радвам да те видя – отговори тихо той. – Много ни липсваше – и на мен, и на татко!